Не самоцелното разсъдъчно теоретизиране, а практическото правене е верният подход в обучението: при него се научава много, и то истински, за цял живот

Бях решил вече да сложа точка на книгата си "Изкуството да си учител", която написах тук, в блога си, за около две седмици приблизително, но май се разколебавам. Първо, струва ми се за уместно да прибавя в нея и ето това, да го наречем така, есе Да си личност у нас е същинско проклятие, нека пак да повторя най-изстраданата истина, на която животът ме научи..., писано след като уж "сложих точката"; пък същевременно като започнах да мисля върху завършека на книгата си, откривам, че има още няколко важни момента, на които ми се ще да акцентирам. Вярно, книгата може да стане по-голяма или дебела, т.е. идеята ми да напиша кратка четивна книжчица отива по дяволите вече окончателно. Но пък, от друга страна, една книга ако смислово или органично не е завършена, то това ще бие на очи, а на мен ми не ми се иска да се излагам на тия години по такъв начин, именно, да публикувам смислово или логически непълни или незавършени книги. Та ето че ми се налага да поработя още малко върху книгата си, да я допиша, което може да стане ето тази заран, с това есе, което току-що започнах по такъв един странен начин.

Един мой приятел вчера ми каза, че всичко било много хубаво, че било похвално, че работя толкова интензивно, но само дето писанията ми били белязани с ужасен дефект: дребнотемието! Да, така се изрази този мой приятел, употреби тази дума, думата дребнотемие; той имаше предвид това, че съм бил писал за някакви "прекалено лични неща", за някакви си лични емпирични истории, за някаква си директорка, която ме била унижавала, за "епохалната разпра" с тази администраторка, с писанията за която съм бил омръзнал решително вече на "цялото човечество"; този личен момент бил развалял всичко, подобно на това как капката катран е способна да развали цяла каца мед. Нямам основания да смятам, че този мой приятел не е дружелюбно настроен с мен, щото се знаем и дружим от много десетилетия; аз ценя неговото мнение по всички въпроси, а ние с него често се срещаме и всичко обсъждаме, той за много неща ми е помогнал, особено с препоръките си в тази толкова деликатна област, именно творческата, свързаната с писането. Той, примерно, ме съветва от тази моя последна книга, именно за изкуството да се учителства, да махна всичко "емпирическо", всички примери, истории, лични неща и пр., а в нея да оставя само същината, идеята, принципно важните неща около това как трябва да се преподава философия, пък и не само философия. Интересното е, че тази негова препоръка точно съвпада и с моето първоначално намерение, именно да напиша една кратка книжка, в която да се съдържа именно най-важното около това т.н. "изкуство да си учител". Но после, дето се казва, пак се "разлях" по моите си "подробности", свързани с опита ми, с лично преживяното, с онова, което ми се случва в реалния живот и пр. Ето, виждате ли сега каква превъзходна дилема се заражда, какъв труден избор ми предстои да взема? Страшна работа! Дали да взема да послушам приятеля си и да изхвърля "целия този боклук" от подробности и пр., или да оставя всичко както се е родило, както душата ми го е "произвела", щото аз, от друга страна погледнато, знаете, че имам обичай да уважавам най-спонтанните творчески актове на собствената си душа, щото ако на това нещо изневерим, то тогава всичко отива именно по дяволите.

За мен дадени текстове, във вида, в който са се родили, са нещо живо, пулсиращо, ето затова аз, признавам си, нямам силите да ги подложа на "рязане" на парчета, щото смятам, че това ще ги убие. Наистина живото, като се подложи на дисекция, няма как да оживее, чрез дисекцията, чрез рязането на части, то неизбежно умира - по същия начин както ако на един жив организъм, примерно, отрежеш или извадиш какъвто и да било орган; примерно една ръка да отрежеш на едно тяло, тялото ще умре ако поне не се погрижиш да зашиеш кръвоносните съдове, от които ще шурне толкова много кръв. Е, разбира се, при рязането и от книгата ще се правят разните му там манипулации, с оглед да не бъде умъртвена съвсем, но аз лично не обичам да я "подрежа" така, както се подрязват храстите в парковете, та ги правят четвъртити и пр.; на мен лично ми харесват значително повече не подрязаните в геометрични фигури храсти в парковете, а свободно растящите храсти, дървета и пр. Тъй че не искайте от мен да "фризирам" или да подрязвам текстовете си, е, ще редактирам всичко, но много внимателно, запазвайки онова, което наричаме "творчески порив" на душата. Щото знам добре колко са зловредни тия намеси в нещо живо по разсъдъчни съображения. По същия начин, вече писах за това, и ако един учебен процес се провежда по разсъдъчни предписания, обикновено нищо жизнеспособно не може да се роди, а за мен истинското е точно това: раждането, сътворяването по естествен начин, животът, с една дума казано, за мен е истинското, наред с неотделимата от него свобода. Тъй че, като познавам себе си, аз най-вероятно няма да изрежа всичко онова, дето приятелят ми го нарече "дребнотемие", щото тъкмо то внася особени жизнеутвърждаващ аромат на въпросните текстове. Стерилните и "рационално" организирани неща изобщо не са ми по вкуса, не очаквайте от мен да се поддам и да тръгна точно в тази посока. Нищо че заради това ми слагат етиката "ненаучен" на всичко, написано или сътворено от мен. Нека да съм ненаучен, приемам този риск, нека да съм "неакадемичен", нека да съм какъвто си искате още да ме наречете, важното е да съм верен на живота, на жизнеутвърждаващата спонтанност на същинския и така естествен творчески акт. Мисля, че бях ясен по този въпрос. Е, вярно, книгите ми няма да се "стегнати", ще изглеждат "разпилени", "разлети" или каквито си искате още. Важното е в тях да пулсира онова, което аз наричам дух, което именно е изворът, средоточието, сърцевината на живота.

По този въпрос мисля че казах главното. Да мина нататък. Ще ми се да допълня няколко важни момента, които, по моя преценка, не бива да бъдат изпускани - предвид темата ми: изкуството да си учител. Макар че, както вече казах, тази тема е неизчерпаема и е глупаво човек да се опитва "да каже всичко", щото както не можем да стигнем хоризонта или да пипнем с ръка небето, така и не можем да кажем всичко по такива по същество изцяло философски теми; философски са темите, които именно се опитват да постигнат непостижимото, неизразимото с думи, непонятното, мамещото на хоризонта и пр.

А пък за неизразимото може да се намеква само чрез... примери; е, ще процедирам точно по този начин. Та значи вчера гледах филма "Вълнàта", германски филм, чудесен, препоръчвам ви да го гледате и вие. Той именно ми дава повод да се сетя да акцентирам за нещо, което бях забравил, виждате ли как самият живот ни подтиква към най-важното, към онова, което в никакъв случай не бива да забравяме?! Уж е пълна "случайност" това, че точно в този момент, когато трябва да завършвам книгата си, ми беше предложено, бях подтикнат (от пловдивския клуб НЕЩОТО, в който ходя напоследък, ето, след малко пак ще тръгвам за него, щото има интересна лекция там, на която и вас каня) да гледам филма "Вълнàта" (интересно е, че до този момент даже не бях чувал за него!), е, гледах го, а пък той ми напомни за нещо най-важно по моята книга, което като едното нищо, ако не бях гледал филма, щях да забравя. А иначе по този въпрос, за който филмът ми напомни, съм писал в другите си книги за образованието, в тях този въпрос съм го разглеждал и описвал най-внимателно. Което тук ми позволява да бъда пределно кратък.

Във филма "Вълнàта" преподавател по "политикознание" провежда с големи ученици "седмичен проект" по темата АВТОКРАЦИЯ, по тия проекти учениците могат да ходят според това какво им харесва, примерно, в друга група се провежда проект за занимания по темата АНАРХИЗЪМ. Аз няма тук да анализирам филма, вие можете сами да си го гледате, съветвам ви да го сторите, но ето какво за мен в случая е важно: поразително е, че в моите часове по гражданско образование аз също съм правил подобни проекти, експерименти, практически ориентирани занимания, под формата на игра, учениците ми много ги харесваха, особено в часовете по т.н. предмет "Свят и личност" в 12-ти клас. Чисто съм давал възможност на младите хора сами да предлагат темата, по която "да играем", правили сме какво ли не: примерно нищили сме разни казуси, играли са "психодраматични театри", да речем, съдебно заседание по даден казус, родителска среща по разни горещи въпроси от училищния живот, много други сюжети, взети от самия живот сме разигравали, интересно е, че учениците в такива занимания или занятия играят с увлечение, изявяват се чудесно, щото всичко друго, което обикновено им предлага училището, за тях е пределно скучно, до болка познато, изтъркано, безинтересно; а е безинтересно по една-единствена причина: щото само се теоретизира, докато практическото правене е тъкмо истинското, при което се научава изключително много, при това се научава истински, за цял живот. Ето как едно изкуство, театралното, може да помогне толкова много за обучението, може да даде толкова много на младите, да обогати душите им и то с най-верни и полезни представи за живота, взети, сътворени от самия живот, щото играта също е живот, тя силно напомня живота и т.н.

Понеже времето напредна (днес късно започнах да пиша това есе, занимавах се дълго време тази заран с други неща, политически и пр.), а трябва да излизам, прекъсвам теста си тук, скоро като имам време ще се върна и ще го довърша. Хубав ден ви желая, приятна почивка в съботния ден! А аз ще бързам в клуб НЕЩОТО за лекцията, не ми се ще да закъснявам...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo