Продължавам поредицата от есета за реформата на т.н. нашенско необразование, на системата на необразованието, която се е възцарила у нас, есета, чиито повод за написване е наближаващата нова учебна година; вчера напиха есе, на което дадох заглавието Младите хора, расли в условия на свобода, които вече искат правата си, ще променят из основи нашата България. Тази сутрин, между другото, вече успях да представя един текст, имащ пряко отношение отношение към проблемите в тази поредица: Истината е, че училищата не преподават нищо друго освен как да се подчиняваш на заповеди. Това всъщност е прочутата реч на Джон Гатоу, американския учител, който заклейми старата безчовечна система на държавното образование като никой друг. Но това между другото. А днес, след много размисъл, решавам да продължа ето как.
Аз заявих и декларирах, че искам да напиша нещо като практическо и при това съвсем конкретно изложение на "опорните точки" на един проект за реформа на необразованието. Тоест проект на възраждане на образованието според неговия смисъл, идея и понятие. Това, което се прави в нашите училища, не е образование, то е необразование. Казах, че трябва да се усъвършенства не системата на необразованието, а с поредица от революционни по същината си актове първо да се стъпи на почвата на образованието, пък след това вече, на тази основа, нещата ще може да бъдат усъвършенствани. А въпросните революционни актове са свързани с поврат най-напред в съзнанията, в представите, в мисленето на хората. И особено на ония, които са заети с образование. Всъщност, ако помислим, едва ли има човек, който да не е зает по някакъв начин с образование, с учене, с четене и пр. Даже и в най-отдалечената сфера на съвременния живот едва ли можем да си представим, че е възможно да се съществува без да се прави нещо, което по естеството си е образование. Във всяка сфера на живота се налага да се мисли, да се търсят новости, да се стремиш да бъдеш на ниво. Може да се подхожда творчески и изследователски; а какво е това ако не израз на образование, на познание, на учене.
Учим се докато сме живи, винаги нещо можем да учим, да се променяме, да напредваме. Както и да е, значи всички все някак сме свързани с образованието, с ученето, не можем да сме извън него. Не можем да сме извън развитието. Не можем да сме извън живота. Докато сме живи е все така. За който не е, горко му. Е, пълно е наоколо с "живи мъртъвци", вие нима не сте ги забелязали?! И онова, което е най-страшно, е следното: пълно е с живи мъртъвци, които се подвизават тъкмо в самата непосредствена сфера на образованието и възпитанието на младите! Ето това е най-скандалното, което изобщо можем да си представим. А мъртъвците (за духовното, за личностното) какво могат да произвеждат и създават? Пак мъртъвци, разбира се. Какво друго да създават ако не мъртъвци. Трябва да направим нужното да се изгони мъртвината от сферата на образованието на младите, в нея да нахлуе животът. Това ще я преобрази изцяло. Само живи трябва да задават тон в сферата на образованието. То следва да стане една най-жива и жизнеспособна сфера. Защото духовното е самият живот, е живецът на живота. Оживотворяване и одухотворяване на случващото се в училищата ни е потребно. Всичко, което гние, което е мъртво, което е раково образование, без пощада трябва да бъде изрязано от тялото на българското образование и училище. Как да стане това обаче?
Първо следва да се предизвика поврат в мисленето, в съзнанията, в представите. Трябва да се импулсира този поврат, който, убеден съм, тлее. Нужна е искра, за да се разгори пламък. Откъде да се вземе тази искра? Ето това е главното. А душите на хората са жадни за истинското, преситили са се от фалшификати и ментета. Как обаче да процедирам оттук-нататък? - ето това е главният мой методологически, така да се каже, проблем или въпрос.
Аз съм писал много книги по темата за кризата в образованието, за една нова философия и стратегия на образованието в България. Ето ги тия книги: ● Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България; ● Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО; ● Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА; ● Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование); ● VERITAS ODIUM PARIT...; ● Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот); ● Документално допълнение на моите "Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище"; ● Изкуството да си учител; ● Експеримент по свобода; ● За НЕздравомислието; ● За духовните неща с българска специфика. Всъщност, всичко, което изобщо съм написал в живота си (а аз имам издадени още десетки книги, какви ли не, в това число и учебни помагала по личностно развитие, по философия, психология, етика и т.н.), все е свързано с образованието, с неговите проблеми и нужди. Тъй че онова, което е трябвало да кажа, аз вече съм го казал. Друг въпрос е, че образователната институция най-старателно си крие очите и ушите, не желае нито да види, нито да чуе какво съм писал, казал, заявил; очевидно, много й е неприятно това, което съм казал, написал, заявил. Нещо повече, тази институция, в лицето на някои администратори от най-ниско ниво, беше активирана да ми отмъсти за всичко, което съм направил и написал, тоест дръзна да ми обяви същинска война. И в резултат аз за момента съм, така да се каже, повален и стъпкан от властта, от образователните началства: уволнен съм, опозорен съм, изгонен съм, заклеймен съм като какъв ли не, оплют съм, фактически ме лишиха от преподавателски права, осъдиха ме, както си мислят, на резигнация, превърнаха ме, така да се каже, в дисидент спрямо официалната система. Аз се боря в момента по съдебен ред да си върна отнетите права и достойнство. Ще видим как ще завършат тия съдебни процеси, които съм се нагърбил да водя. Интересно е да се разбере това. Ще видим. А сега смятам да продължа текста си (простете за това принудително отклонение!) ето как.
Щом съм решил да правя нещо съвсем практично и използваемо за конкретни цели, така ще бъде: ще отговоря на една поредица от въпроси, които, убеден съм, вълнуват много хора. Ще вляза в диалог с тези хора, ще се опитам да им въздействам по някакъв начин, да им помогна, да ги подтикна да видят нещата по друг начин. Ще давам консултации на млади хора, на ученици, също така на учители, родители, граждани, вълнуващи се от ситуацията в училищата, в образователната система. Ще разговарям с тях напълно открито, честно, без заобикалки. Ще им казвам самата истина, така, както тя се е открила на мен. Няма изобщо да теоретизирам. Ще мина на едно такова непосредствено житейско, ний, философите, го наричаме емпирично ниво, инак казано, ще разговарям с тях пределно човешки. За такава една възможност ме подсети едно писмо, което получих вчера, писмо от една обезпокоена млада учителка (след малко ще го публикувам, запазвайки анонимността на адресата, по причина на това, че не съм я питал за разрешение за публикация). Аз, всъщност, постоянно разговарям с разни хора, предимно млади, мои бивши ученици, студенти, учещи у нас или в чужбина, млади специалисти в сферата на образованието, колеги, те ме питат за разни неща, общувам с тях, заедно мислим по разни въпроси, дискутираме. Напоследък дотолкова съм ангажиран с тия неща, че не смогвам на всички да отговоря, в имейла ми е пълно с писма от разни хора, на които не съм смогнал още да отговоря, а мой принцип е, че на всички съм длъжен да отговоря подобаващо. Тъй че ето тук моля за извинение онези, на които все още не намирам време и спокойствие да им отговоря. На всички обаче ще отговоря непременно. Никой няма да пренебрегна.
И ето, че тази сутрин ми просветна, че мога да съчетая писането по сериозни теми в блога с отговорите на тия писма до мен! Вместо да ги разделям тия дейности - консултантската и другата, чисто творческата, писането на статии и на книги - ще се наложи да ги обединя (поне за определен период, като този сега). Тия три неща - общуването с разни хора, преподаването на младите хора, писането, творческите изяви във философията и психологията - за мен винаги са били по същество едно цяло, те са израз на все една и съща моя активност. Само условно съм ги разделял, а като се замисля, излиза, че те именно, в съотношението си, много са ме импулсирали. Е, по този начин ще постъпя и сега. Разговаряйки с отделно взет човек, нищейки с него разни конкретни проблеми, ще осветляваме заедно ситуацията, търсейки разумен изход, ефективните решения.
Ще се получи една пределно диалогична поредица от текстове, която ще образува в крайна сметка една книга. Или цяла поредица от книги. По този начин може, убеден съм в това, да се повлияе най-ефективно на съзнанията на всички, които са заети с нещото, наречено образование (или... необразование, както е у нас!). Мисля, че това е добър начин, да пробваме, пък ще видим какво се е получило. По резултата ще разберем дали е било правилно допускането ни. Но нищо не ни пречи да опитаме. Ето, без повече да се мотая, започвам днес с първия такъв текст. Ето сега и самото писмо, което получих на имейла вчера:
Здравейте, уважаеми господин Грънчаров,
Попаднах съвсем случайно на Вашия блог и открих, че сте писал много за образованието. Всъщност няколко дни се рових из Вашите книги и открих за себе си безкрайно интересни и важни за мен неща. Реших да вляза във връзка с Вас, защото имам голямо затруднение. Но първо да кажа нещо за себе си, да се представя.
Казвам се Д.П. (ще използваме тези инициали, за да запазим инкогнитото на госпожата, бел моя, А.Г.) и съм все още млад специалист, преподавам от пет години френски език. Разбира се, не съм на постоянно място, всяка година си търся работа и работя в различни училища по заместване или за една учебна година. Обичам много своята професия, но за жалост срещам много голям проблем с овладяването на дисциплината на учениците. Много ми е трудно в това отношение. Вие сте учител и сам, убедена съм, знаете каква е ситуацията. Но аз много се питам ето за какво: много мои колеги кой знае как овладяват децата и нямат проблеми с дисциплината, дето се казва "муха да бръмне, ще се чуе" в техните часове, а при мен не е така, децата шумят, каквото и да предприема няма резултат, по тази причина си имам и проблеми с директорите. Пък и родители се оплакват, страшно е!
Ето наближава новата учебна година и да си призная тръпки ме побиват като си представя какво ме чака. В някои моменти съм толкова обезнадеждена, че по тази причина се замислям дали да не се откажа от учителстването? Стоиш в такъв един клас, абсолютно безсилна нещо да промениш, какво ли не опитвам, не става и това е. Децата си шумят, нямат ми страх, изпускам ги: някъде към втората или третата седмица от началото на учебната година в моите часове настъпва пълен хаос. Никой от колегите не ми помага. Как се справят не зная, но в техните класове изобщо няма шум?! Те са опитни и се справят, при мен не се получава. Питала съм, разговаряла съм с колеги по тия въпроси, те са ми давали съвети, пробвала съм да ги приложа, при тях работят, при мен - не! Аз ли съм неспособна, коя е причината не разбирам?!
Много съм обезсърчена и по тази причина се питам дали да не изостава професията, която толкова обичах и още обичам. Но не се справям. Каква е тази моя прокоба не разбирам. Много Ви моля да ми кажете как Вие виждате нещата и може ли нещо да променя? Ще Ви бъда много благодарна ако ми дадете съвети в тази посока. Предварително се извинявам за отделеното време.
С уважение: Д.П.
Това ми пише тази госпожа Д.П. Разбира се, ще й отговоря непременно. Най-вероятно ще й отговоря в течение на този ден или утре сутринта, да е живот и здраве само. Сега, признавам си, се изморих и ако почна да й отговарям, ще стане сякаш по задължение, по принуда, а не бива така. Ще се постарая да й отговоря така, че да разбере точно ситуацията и какви са вариантите за изход от нея. Щото има варианти. Между другото това е една чудесна ирония на живота или на съдбата: мен самият ме уволниха по скалъпено обвинение, свеждащо се до това, че не съм бил, видите ли, "овладявал учениците"!!! :-) Нямал съм бил, видите ли, качества да бъда учител, а най-важното от тях било именно това: да овладяваш учениците. Да владееш - колко показателен е този израз: показва деспотизма на системата, учителят значи, излиза, е господар, който трябва да владее, т.е. да мачка, да се гаври с душите на жертвите си! Който умее да овладява учениците бил "добър учител", който не умее (или не иска да ги владее и то по принципни подбуди!) е "лош учител"; така разсъждават церберите на системата, директорите. За тях е важно да има спокойствие, децата да слушат, в часовете да е тихо. Да е мъртвило. Е, в моите часове учениците много разговарят, спорят, има дискусии, понякога караници, абе в моите часове е както е в самия живот. Мъртвило в моите часове няма и не може да има.
Та както и да е, ще отговоря най-внимателно на въпросите на тази млада учителка. Съвсем скоро ще го направя. Ако иска някой от вас да й каже нещичко, моля, кажете, коментирайте преди мен. Дайте своите предложения, стига да имате какво да кажете. Зная, че моя блог се чете и от много учители. Дайте й, моля, и вие съвет. Аз ще й дам, но защо да не й дадете и вие. Нека заедно да помогнем на тази млада дама да си реши проблема и да преодолее безпокойствата си. И така, хубав ден ви желая - и приятен уикенд! До скоро!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар