От нас зависи да превърнем училището в образ и модел на едно значително по-човечно общество, което ни е толкова необходимо

Продължавам поредицата, посветена на практическите и "технологичните" измерения на правенето на реформа и промяна в образователната сфера; вчерашния текст беше със следното заглавие: Симптом, показващ безчовечността на системата: учителят е господар, тиран, който владее и мачка както си иска душите на жертвите си, на децата, на учениците!. Там обясних как ще процедирам по-нататък, разгледах някои принципни методологически въпроси, а накрая обещах, че ще тълкувам и осмислям нещата конкретно, според зададени ми конкретни казуси. Първият значим момент, на който се налага да се спра, оказа се, е свързан с т.н. проблем за дисциплината, т.е. как учителят може да постъпва за да "владее" съзнанията на учениците, да дирижира и контролира поведението им.

Понеже темата за дисциплината е огромна, и книги са се писали по нея (има хубави книги по тази тема, примерно книгата на Алфи Кон Митът за дисциплината, с подзаглавие "От послушание към сътрудничество", а пък аз имам една книжка по същата тема, ето и нея: Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА, можете да я разлистите), то ще се принудя да бъда пределно лаконичен; преди да пристъпя към своя отговор на писмото на онази млада учителка до мен, искам да кажа все пак нещо принципно и твърде важно.

Джон Дюи, големият американски философ в книгата си „Демокрация и образование“ пише: "Главната причина за „проблемите с дисциплината“ в училищата е фактът, ... че ударението се поставя върху това да се стои мирно и кротко, да се пази тишина, всички да се движат и стоят по един и същи начин, да симулират машинално интелектуален интерес. Работата на учителите е да внимават учениците да спазват тези изисквания и да наказват неизбежно появяващите се отклонения от нормата.". Целият проблем с така наречената дисциплина обаче произтича от невярната представа за това що е училище, каква е неговата цел, задача и мисия. Ето как един изследовател описва разбирането на Дюи:

За да може училището да развие у децата обществено чувство и демократичен дух, то трябва според Дюи да се организира в кооперативна общност. Ако искаме образованието да подготвя за демокрацията, училището трябва да се превърне, макар и временно, в място за живот на детето, място, където то се чувства член на общността, съзнава тази своя принадлежност и е съгласно да дава своя принос.

Не е лесно да се създадат в час подходящите условия за възпитанието на демократично чувство: такава нагласа на духа не може да бъде наложена от учителя; нужно е да се изгради благоприятна околна среда, която да подтиква детето да поема спонтанно отговорностите на едно демократично морално поведение. Такъв морален живот обаче, според Дюи има само там, където индивидът сам преценява поставените си цели и работи с интерес и всеотдайност за постигането им.

Излиза, че проблемът с дисциплината е, така да се каже, системен дефект на един порочен тип организация на отношенията между учители и ученици и на училището по начало; при друг, именно при демократичния тип отношения, този проблем просто не съществува, няма как да се появи. Докато не се развали или разруши порочната организация или система, то нейните дефекти просто няма как да се преодолеят. Нека това нещо да го имаме в ума си непрекъснато, мислейки по неразрешимия проблем за дисциплината - неразрешим именно в рамките на господствуващия в днешните типови държавни училища команден и недемократичен принцип на организация на отношенията. Понеже повдигнатият проблем е голям, налага се да го изоставя и да пристъпя към отговора на отправеното до мен писмо. Ето какво счетох за нужно да пиша на г-жа Д.П.:

Здравейте, уважаема госпожо П.,

Трогна ме силно Вашето в някакъв смисъл отчаяно писмо. Напълно Ви разбирам, съчувствам Ви, ще се опитам, доколкото ми е по силите, да Ви помогна. Макар че чудеса в това отношение не могат да се очакват. Всичко, уважаема госпожо, опира до това как разбираме или тълкуваме нещата. Ще се постарая да Ви предложа едно друго тълкуване, което, вярвам, ще спомогне да преодолеете донякъде безпокойствата си.

Значи в часовете на другите, на опитните, на "добрите", на справящите се учители децата не мърдат и не гъкват, а при Вас, във Вашите часове "шумят", мърдат, един вид стават неуправляеми. Дайте заедно да помислим и да изтълкуваме защо това е така. И какво то означава. Моля да проследите разсъждението ми и ще Ви бъда много задължен ако го коментирате, ако ми кажете честно как то Ви е прозвучало.

Има две принципно различни тълкувания, два варианта за разбиране на ставащото - във Вашите и в колегите на образцовите Ви колеги. Единият вариант е ясен: при Вас "нещата не вървят", Вие, излиза, не се справяте, не постигате онова, което те някак успяват да постигнат, един вид, оказва се, проблемът е у Вас. Вас, примерно, директорите ще Ви разглеждат като "неспособна" учителка и, най-вероятно, ще се стараят да Ви отстранят от работа. Вие, така да се рече, им създавате проблеми. Вярно, не Вие, а децата създават проблемите, но се оказва, че проблемът, по тази логика, е у Вас лично. Нещо в психологическия смисъл у Вас, излиза, не е "както трябва". Примерно, нещо куца в психологията, в характера, в личността Ви. Казвам какво произтича от този тип мислене и представяне на нещата, не че го споделям. Явно сте "слаб характер", липсват Ви качества, за да "владеете" нещата, да налагате волята си, да упражнявате потребния натиск и контрол, та децата да ви слушат, да изпълняват, да са покорни. При другите учители това се получава, при Вас, по указаната причина, не се получава. Ако мислим в границите, в рамките на тази парадигма, Вие наистина не сте, простете, "кадърна" за да бъдете учителка - и трябва сама да се откажете от тази професия, щом сама толкова болезнено чувствате неспособността си. Ако пък сама не се откажете, ще Ви откажат директорите. Да, но така изглеждат нещата ако се гледат и възприемат от един ъгъл; къде обаче е доказано, че този е единствено възможният ъгъл, единствено "правилната" оптика?

Да погледнем нещата иначе. Къде децата се държат по-естествено, непринудено, именно по своя така детински начин? Какво е свойствено на детето да прави именно като дете? Ами разбира се, че детето, изявявайки детското у себе си, би следвало да се държи така, както се държи във Вашите часове: да "мърдат" постоянно е свойствено за децата, да "шумят", да се разсейват с други неща, да си приказват, да се опитват да си играят; да, децата, ако сте забелязала, много обичат в своята детска възраст постоянно да си играят. Учителките, по предписанията на училищната система, следва да ги заставят по някакви начини да надмогнат, да потиснат детското у себе си, своите пориви към игра и към свободна изява на личността, те трябва да натикат поведението им в калъпа на послушанието, именно всички деца да правят едно и също, и то тъкмо онова, което иска да правят от тях учителката. Моля да вникнем по внимателно по този най-важен пункт: децата трябва да бъдат заставени да се откажат от детското у себе си, сиреч, от самите себе си, за да угодят на учителките, т.е. на системата. И трябва да бъдат такива, каквито е тъкмо непривично за тях: да са тихи, мълчаливи, тъжни, вяло изпълняващи заповедите на наперените даскалици. Вие това, по някакви причини, не успявате да го постигнете, но то може да е за доброто на учениците, то може да означава нещо съвършено друго. Значи, излиза, че всеки учител би следвало да прави базисния избор: на кого да служа, на системата или на младите, на децата? На кого да угаждам: на системата или на същинските, коренни, човешки интереси на децата, на младите, на учениците?

По някакви причини, уважаема госпожо П., нещо у Вас се съпротивлява да станете безропотна изпълнителка на това, което системата иска от Вас: безцеремонно да мачкате личността на децата, да потискате без жал техните чисто детски пориви, да парирате всеки техен опит да бъдат себе си, да бъдат деца, да бъдат малки, вярно "неконтролируеми", но все пак човечета. Кое да пожертвам: човешкото у себе си и у децата, та да угодя на системата, или да пожертвам някои непоклатими догми на системата, за да дам пълноценен израз на човешкото и у себе си, и у децата? Този е фундаменталният избор, който всеки учител, в рамките на господстващата система, неминуемо трябва да реши. И Вие ето, също сте изправена пред него, и то в някаква екстремна форма. А човешкото, да припомня, е това: свободата. Със само една дума може да се изрази същината на човешкото и на човещината: и това е думата свобода. Несвободно е равно на нечовешко. Човешко е именно свободното, свободата задава нашата човечност, ние на нея я дължим.

Децата, изглежда най-вероятно, чувстват, че Вие се отнасяте към тях човешки и по тази причина Ви нямат страх, те не се страхуват от Вас, ето тук е възловият момент за да се държат така. Децата инстинктивно усещат това: във Ваше лице виждат човек, а не... звяр. Ако във Ваше лице виждаха, примерно, някакво... куче, да речем, щяха съвсем иначе да се държат в часовете си, но те, уви (или за щастие!) виждат във Ваше лице човек. А как се държи кучето с децата? Ръмжи, лае, "кара" им се, способно е във всеки момент да ги "захапе" някъде, е, не буквално, не зная дали сте забелязали, но някои учителки в нашите училища са същински... кучета от женски род, да не употребявам онази толкова лошо звучаща дума, думата кучки, е, ще я употребя, какво толкова е станало като я употребя? Значи кучето или кучката е способно да въдворява ред, разбира се, за жалост, системата е устроена така, че изисква от учителите да са по-скоро охранители на реда, отколкото учители; кучетата точно това именно правят, охраняват реда, пазят тишина, знаем по какъв начин го постигат; никой не смее да мръдне или да гъкне като насреща си има едно куче. Кучетата обикновено са много зли, е, може на дадени кучета да им спечелиш доверието, може да ги подкупиш някак, може да ги дресираш, но за тази цел трябва много да им се подмазваш, да ги подкупваш, хвърляйки им, примерно, храна, с цената на безчет унижения можеш да спечелиш благоразположението на едно куче, особено ако е в човешки вид, простете, това куче. Че има човешки кучета и кучета в учителски, простете още веднъж, вид, това се знае, нали така? Е, разбира се, има учители и учителки, които не се държат с учениците като кучета и като кучки (с извинение!), а се държат с тях, примерно, като... змии, опитайте се да си представите пък това!

Една змия, да речем, кобра, която се е наежила (не намирам в момента точната дума, но Вие това, убеден съм, го усещате), настръхнала е от злоба, строго гледа през очилата си и е готова във всеки момент да те клъцне, да те клъвне, да си пусне отровата, представяте ли си?! Как децата да не се хипнотизират от страх ако пред себе си имат една такава кобра във вида на тяхна учителка?! Разбира се, че ще бъдат тихички и послушнички пред нея, ах, каква идилия ще има тогава в класната стая, каква превъзходна тишина ще има, леле, думи нямам да я опиша! Колко ли ще са доволни директорите от такива учителки-кобри, а, представяте ли си колко грамоти и награди ще получават те от признателната система? Разбира се, никой няма да посмее да каже, че те са толкова влиятелни, така добре властващи по причина единствено на това, че не са човеци, а са просто кобри, държат се по същия начин, по който кобрата парализира жертвата си. Е, уважаема госпожо П., Вас децата, слава Богу, не Ви разглеждат като кобра, като кучка, като някаква друга (има много влиятелни даскалици из нашите училища, които даже външно приличат на... мечки-стръвници, не зная дали сте ги забелязали, при тях децата също се държат образцово!) и така нататък, Вас децата Ви възприемат като човек, Вие в техните очи сте човек! Това не е толкова лошо, да, зная, че може в указания контекст да Ви звучи като подигравка, зная добре, че това твърдение с нищо не Ви помага, но си го позволявам, щото нямам друг избор, не ща да съгреша пред истината. Да, оказва се, че този факт, че Вас децата Ви възприемат като човек, като личност, е нещо като престъпление - според догмите на безчовечната система. Моето разсъждение е абсолютно безполезно, защото системата и вездесъщите директори няма да се впечатлят изобщо от това, че в очите на децата Вие сте човек, поради което си позволяват във Вашите часове по френски език да се държат толкова човешки, именно по детски начин, непринудено, свободно; да, децата се чувстват свободни във Вашите часове, Вие не ги тормозите, не упражнявате постоянно някакъв натиск, не моделирате поведението им, сякаш са някакви зомбита; е, по тази причина системата Вас неизбежно ще Ви оцени като "негодна". За жалост, така е. Но това изобщо не значи, че Ви съветвам да си вземете шапката (или каквото там друго може да си вземете) и да се махнете от училище завинаги, не, това изобщо не го имам предвид. Този вариант, бягството, не помага никому, нещо повече, той е вреден за Вашите ученици, моля Ви, помислете най-вече за тях!

Има два начина за упражняване на власт върху дадени човешки групи или общности, каквито са ученическите класове: авторитарният и демократичният, либералният. Тия неща сте ги учила в педагогическите специалности в университета. За авторитарният положението е ясно: постоянен, неотслабващ външен натиск и контрол, диктат върху психиката на децата, на учениците. Това е алфата и омегата на послушанието, с което толкова се хвалят учителите, които, видите ли, били нямали никакви проблеми с дисциплината в нашите училища. Да, има такива човешки уроди, които се хвалят с това, че били нямали никакви проблеми! Става дума за въпросните там кобри, кучки, мечки и т.н., пълно е с такива из нашите училища; е, вярно, в съвременни условия те са се, тъй да да се рече, "модернизирали", не ръмжат толкова показателно, не хапят, държат се обаче по още по-извратен начин, щото типичната кучка, да речем, е поне по-искрена, а завоалираната, лицемерещата, преструващата постоянно кучка е на всичкото отгоре и гнусна! Кучката, която се преструва, че не е кучка, според мен е значително по-неприятна, тя се държи хептен нечестно; навремето, когато ние, от моето поколение, бяхме ученици, кучките-даскалици в училищата бяха поне истински кучки, змиите си бяха същински змии, а сега нещата са съвсем изродени. По моето възприятие де, не претендирам, че съм напълно прав. Има такива умели кучки в днешно време, които така добре, направо виртуозно са овладели изкуството да бъдеш кучка, че даже изобщо не им личи, че са кучки, но пак са кучки, иска се само по-изтънчена чувствителност, за да бъде усетено кучешкото в държането, в поведението им. Както и да е, аз май прекалих с тия кучки, нищо, използваната метафора ми позволява да предам един по-богат смисъл, иначе непостижим. А възможен ли е в нашите съвременни училища и реалности либералният, демократичен подход?

Трудна работа според мен е тази. Аз лично като учител с 32 годишна практика, бидейки човек и също така философ, според ценностите си съм и либерален, и демократичен, и човечен човек. (Не мога да считам, че е нескромно да наречеш себе си човечен, щото по начало най-нормалното по моето разбиране е щом си човек да си на първо място човечен.) Системата обаче изисква недемократично, нелиберално отношение към учениците. И такъв учител е поставен, дето се казва, между чука и наковалнята. Много е тежко, признавам. Но е възможно човек да бъде учител без да пострада човечността му. Да, ще плати голяма цена за това. Всичко в този живот се заплаща. Сурова е цената да бъдеш в нашите български условия човечна личност, инак казано да бъдеш свободен човек. Да бъдеш личност в истинския смисъл. Това, казвал съм го безброй пъти, пак ще го кажа и напиша, е същинско проклятие. Но човек сам все пак избира на кой господар да се кланя. Аз не избрах за тия години да се кланям на безчовечната, на обезчовечаващата административна система. Тя за мен не можа да стане господар, колкото и да се опитва. Свободният човек, свободолюбивият човек има един господар: своята съвест. Е, аз не поругах съвестта си и за този лукс се наложи да платя голяма, тежка цена. Включително и със здравето си. Слава Богу обаче, още съм жив и още имам сили да си продължа мисията.

Да, да е човек учител е мисия. Опитах се да изразя своето верую в книгата си Изкуството да си учител, писана съвсем наскоро, преди няколко месеца излезе от печат. Понеже не мога да повторя най-важното от нея тук, моля Ви да я разлистите, да се зачете тук-там в нея. И други мои книги имам, в които съм изложил ония най-съкровени истини, до които стигнах в некраткия си вече живот. Моля Ви да ги разлистите (ето тук може да се намерят, цитирал съм ги в тази публикация, ведно с линковете към техните онлайн-издания), те ще Ви помогнат много за да се роди във Вашето съзнание една нова философия, едно ново разбиране. Госпожо П., да си добър учител в днешните условия, простете, означава да си борец, а не малодушна мижитурка, чакаща оцеляването си до пенсия с цената не безброй нравствени компромиси. Не Ви съветвам да измените на своя човешки и учителски дълг. А иначе и Вие можете да станете типична "справяща" се с дисциплината учителка, просто е: само се иска да пожертвате човечността и личността си и да станете каквото си искате: кучка, мечка, змия...; изборът е, дето се казва, Ваш!

Ще Ви кажа нещо в заключение (темата е безкрайна, още много мога да пиша, но ще стане прекалено дълго), което ще Ви прозвучи оптимистично. Ние във всекидневието си във всеки момент избираме, постоянно избираме. Да си човек е точно това: избираш непрекъснато. И потвърждаваш свободата си. И човечността си. За ония учители, за които друг избор не съществува - освен този да бъдат верни цербери на системата - тяхната човечност е отишла вече по дяволите. Всеки учител, доколкото държи на човешкото у себе си, води непрекъсната битка за самосъхранение именно като човек и като личност. Компромисите са недопустими, особено тези с човешкото у нас самите. А пък да бъдеш учител и да вредиш на тъкмо на разгръщането на човешкото, на личностното у твоите ученици е същинско престъпление. То също така е и голям грях. Зная добре, че това Вие лично няма да си го позволите никога.

Когато човек разбере, че не само не е полезен на учениците си, но и че им вреди, когато осъзнае капитулацията си именно като човек, като личност и като учител, той, ако има съвест, би следвало мигновено да напусне училището завинаги. Да си учител в истинския смисъл е най-вече това: да си личност в истинския смисъл. Щото само личността е онова, което може да спомогне за запалването на огъня на личностното в душите на своите ученици. Много учители, които са капитулирали пред системата й са й принесли най-свидната жертва - своята личност - продължават да се подвизават из нашите училища, благодарение на което системата поддържа своята безчовечност, диктата, тиранията си. Това, простете, не са учители, те са просто мародери. Или лешояди. Хиени. Както предпочитате.

Вие казахте, че обичате учителстването, което значи, че в душата Ви е жива идеята за истинското, за същинското назначение на учителя. Той има една задача: да помага на младите да разгърнат своя личностен потенциал. Да изявят себе си. Ако от тази гледна точка разглеждаме случващото се в класните стаи, в един момент във Вашите часове и Вие самата, и Вашите ученици ще се чувствате превъзходно. Иска се известна рутина, опитност, умения, подход, такт, тия неща се придобиват с времето. Аз също много съм се мъчил, много съм търсил, безпокойствата остават, но в един момент ще се почувствате окрилена, дето се казва, ще полетите, щото учителстването е подобно на летенето: искат се "криле", иска се, санким, и майсторлък, и опитност, то е същинско изкуство. Както художникът ще нарисува своите шедьоври в един по-зрял етап на творчеството си, съвсем същото е и с учителстването. Не се отчайвайте, въпреки тежестите и трудностите. Съхранете вярата си жива до последния дъх. Вярата в себе си, в своите таланти, в своя творчески дух. Да, разковничето е точно в това: учителстването е творчество. Ако постъпвате творчески, много ще постигнете. Ако обаче си позволявате да натрапвате на учениците по механичен начин някакви неща, ако допуснете да убиете творческия момент в изкуството на учителстването, край, тогава нещата тръгват в невярната посока, която не води доникъде. Или води до провал. Всеки Ваш час следва да е различен, този е лакмусът за това, че един учител не работи рутинно, стереотипно, "репродуциращо", а творчески, т.е. истински.

Бъдете смела, дръзка, свободолюбива, да, експериментирайте, търсете, опитвайте новостите, бъдете вярна на личността и на духа си! Този е начинът. И вървейки по този път всеки ден ще изпитвате и вдъхновение, и все по-засилващ се ентусиазъм, и ще чувствате признателността на младите, на учениците. Ще виждате блясъка в техните очи, свидетелстващ за това, че вътре в душите им вече гори огънят на откривателството, на творчеството, на духа, на изследването, на свободната и пълноценна изява на личността им. Да, ще дойде и то съвсем скоро този момент, в който за глупости като "дисциплината" изобщо няма да мислите повече. По дяволите тази проклета "дисциплина", та училището, мама му стара, не е казарма!!!

Училището е нещо като храм. Храм на свободния дух. В него следва да се пристъпва с трепет. С богоговение. С благоволение. Да се усеща как там струи Божията благодат. Благодатта на духа. Училището, според неговата идея, е нещо като храм и на свободата. На свободното разгръщане на творческата, самодейна, инициативна човешка личност. На човека и на личността според Божието предназначение. Бог ни е създал и е вложил у нас нещо божествено: човешката душа. Тя е именно Богоподобното у смъртния човек. Бог ни е устроил така, че иска да ни вижда свободни. И достойни. (Спомнете си притчата за Адам.) Никой не може да си позволява да гаси пламъчето на това, което Бог е вложил в нас. Никой! Най-малко пък ония, които са се отдали на толкова великата мисия да подпомагат младите в постигането на ония истини за живота ни, без които нищо няма да е на точното си място. Без които всичко ще е наопаки. За жалост, в нашите училища предстои тепърва да въведем подобаващия ред ние самите, в дружно сътрудничество: и учителите, и учениците, и родителите. Наша е отговорността да направим училището и храм, и нещо като наш дом. Да, децата в училище следва да се чувстват уютно като в своя си дом. Нищо не трябва да тормози душите им. От нас зависи да превърнем училището в образ и модел на едно значително по-човечно общество, което ни е толкова необходимо. И по което така силно страдат душите ни. Ще бъде всичко това, но от нас зависи обаче. Само от нас, от никой друг...

Това е което можах да Ви напиша. Не зная как са Ви прозвучали моите думи. Може в някои моменти да сте си помислили: майчице, как можах да попадна на този човек, та той е същински луд?! И това е възможно да сте си помислили, аз почти не Ви познавам. Не мога нищо да кажа, от Вас си зависи как всичко Ви е прозвучало. Аз отговарям единствено за себе си. Бях пределно честен в това, което Ви написах. Съвестта ми е чиста. Това за мен е предостатъчно.

Желая Ви успех! Вярвам, че ще успеете! Важно е да знаете в каква посока вървите, уверите ли се, че вървите във вярната посока, тогава всичко ще се преобрази. И Вие ще придобиете нужната увереност. Още сте млада и бъдещето е пред Вас. Не си позволявайте мекушавост. В този живот, повтарям, от нас се иска да бъдем борци. Ще постигнат много само смелите!

С най-добро чувство: А.Г.

Това можах да напиша като отговор на писмото на г-жа Д.П. до мен. Даже още не съм прочел какво съм й написал, но го публикувам тук, пък после, като го прочета и редактирам тук-там, ще й го пратя. Хубав ден ви желая! Ще ви бъда много благодарен ако не мълчите като темерути, а и вие кажете как ви прозвуча това мое странно писмо. Но това вече си е ваш проблем. Да не ви се меся в него. Сами си решавайте какво ще правите. Това е въпрос на вашата съвест, не на моята...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo