В месинджър-групата на Философския дискусионен клуб подхванахме дискусия по важна тема, която нищо не ни пречи да я продължим, за което ви и призоваваме:
Ангел Грънчаров: За немислещия, за глупака всичко, що не разбира е безсмислица, затова и той го отхвърля. Той просто не може да постигне смисъла. Трябва нещата да му се преведат на познатия му език, езика на представите, щото абстракциите, понятията, за него са терра инкогнита, той с тях не разбира. Трябва като Христос да се научим да разказваме притчи, истории, носещи в себе си смисъл, поука. И така лека-полека да водим изпадналите в безсмислие към осмислянето, към разумността. Иначе те ще подивеят от безсмислието, в което са потопени и тогава ще грабнат тоягите да убият тия, които умеят да мислят. Затова и комунистите навремето са избили всички умни хора.
Словото - това е магия, пазеща от демоните на несвършващото, що дърпат вашата душа и искат да ви разпилеят на вятъра. Вие сте спасени когато можете, накрая, да кажете: това е така и само така. Вие произнасяте магическа дума, която прогонва безкрайността. Именно затова хората се стремят към думите и ги създават.
Карл Густав Юнг
Петър: Несвършващото, това неспособността да придадем на нещата завършена форма и смисъл ли е?
Петър: Навремето обичах да си правя една шега с приятелите си. Казвах: "Знаеш ли, че не съществува руваци(случайно измислена дума).". Тяхната спонтанна реакция бе да попитат какво е това руваци. Тогава аз победоносно им казвах: "Как да ти обясня, нали ти казах, че не съществува. Как да ти опиша нещо, което не съществува?". И така, докато един ден един приятел не ми натри носа, като ме попита: "Защо тогава има дума, ако не съществува?".
Ангел Грънчаров: Несвършващото (безкрайното, безпределното) е противоположно на крайното, временното. То е и непостижимото и съвършеното, щото крайните неща, а и ние самите, са (сме) несъвършени. Понеже безкрайното е непостижимо, ние можем да се разпилеем и загубим в него, на което се противопоставяме чрез думите, "закотвящи" ни тук, при крайните неща. Като назоваваме нещо, то хем става тук, при нас, хем ни задържа за да не отлетим в бекрайността, в неопределеността. Човек има постоянната опасност да "пропадне" в безкрайността, която даже не може да си я представи: без-край, значи няма край, сиреч, като стигнем до края и погледнем натам, доникъде не сме стигнали, защото натам пак има още и още... безкрай! А това е страшно. То е все едно да паднеш в безвъздушното пространство и да витаеш вечно в него. В безкрая, предполага се, няма и движение. Там е покоят и смъртта. Вечно пребиваващото. Там именно обитава и Бог.
Петър: Може би затова завиването през глава ни дава усещане за сигурност. Други го оприличават с неосъзнат спомен за утробата.
Затова думите съхраняват крайна форма и съдържание, която сме способни да разбираме. Т.е. всеки има идея в съзнанието си за тази форма и съдържание.
Ангел Грънчаров: Ние и несъществуващото назоваваме с думата "нищо", т.е. небитие. И дори го описваме какво е: "безкрайна празнота", "там, където няма нищо", "пустотата". Като назовем нещо ние сме го един вид покорили или завладели, то е станало част от нашия свят. Неназованото е цяла мистика и плаши. То може и да ни погълне. Езикът, благодарение на който материализираме мислите и им придаваме налично битие, е онова нещо, благодарение на което и ние самите се вграждаме в света. Това обстоятелство добре го представя Маркес в романа "Сто години самота", там жителите на град Макондо, като изпадат в безсъние, престават да спят, в един момент започват да забравят думите, наименованията на нещата, поради което им се наложило да слагат етикетче на всяко нещо, на което пише, примерно: "Това е крава" и пр. След това обаче почнали да забравят и предназначението на нещата, поради което почнали да описват и това: "Това е крава, която дава мляко, което сутрин си слагаме в кафето!" и т.н. Целият град и всички неща в него се покриват с надписи, някои доста дълги. Но в един момент жителите на този побъркан и призрачен град, които продължават да страдат от безсъние, започват да забравят и... буквите!!! Какво ли ще стане тогава с техния свят, с града им?!
Ангел Грънчаров: Правете си сметка в този контекст що става с ония хора, които вече не четат защото всичко си знаят, подобно на Лайчо Лютаков!? Техният свят се превръща в празнота, нямаща отношение към реалността, което се излива в несвършващо празнословие и словоблудство; дърдоренето на глупости се превръща в илюзорно средство да се рисуват свят, който е фантастичен, нереален, като света на Оруел, в него всичко е наопаки на реалното, на истинското, на действителното.
Петър: Ще останат само инстинктите- неосъзнатите импулси, които ще им позволят да съществуват във физическия свят.
Петър: Ще ядат, ще спят и ще се размножават.
Ангел Грънчаров: Не. Ще измрат тия хора. Ние не сме като животните. Без думите светът се сгромолясва и ние умираме в развалините му. Благодарение на думите има свят, и то добре подреден...
Петър: Подреден, ако го подредим, ако знаем какво искаме да съградим.
Ангел Грънчаров: Изпаднали в безсловестност и безпаметност те вече няма да знаят що да ядат. Ще забравят и как става туй нещо, размножаването. За да ядеш и да се размножаваш се иска съзнание, а без думи няма съзнание. Нищо няма за нас, човеците, без думите. Абсолютно нищо. Без думите идва краят. Нечетящите, немислещите и затова дърдорещите глупости са зомбита, живи мъртъвци. Те са наполовина умрели. И затова мечтаят Путин да хвърли атомна бомба и да ги спаси от празнотата на безсмисленото съществуване. Той затова за тях е "освободител".
Петър: Четох някъде.
Ако човек се храни, няма как да умре от глад, но може да умре от хранителни отравяне. Така е и с книгите.
Ангел Грънчаров: Думите (понятията) редят света. Без тях няма ред, без тях няма нищо.
Ангел Грънчаров: Хранейки се се и тровим. Живот и смърт винаги са ръка за ръка.
Петър: Затова се казва, че е нужна култура на информиране, а не безкритично лапане.
Ангел Грънчаров: Да. В океана от информация немислещите се давят. Мисленето е умение да плуваш в този океан. Отделяйки съществено (важно!) от несъществено (незначително!), човек все едно се задържа над повърхността и пази дробовете си от "водата". Немислещият е удавник в океана от информация (това е всъщност МИСЛЕЩ ОКЕАН или ОКЕАН-СЪЗНАНИЕ!), като се удави в него, той вече е мъртвец за мисленето (духа!) и по тази причина клетата му душа произвежда само безсмислици, глупости.
Ангел Грънчаров:
Затова разговор с Лютаков не може да се води. Той бълва само простотии. И празнослови. Празнословието е празнословие тъкмо щото в него няма мисъл и смисъл.
Петър: Имам чувството, че този човек е наизустил нещата. Сякаш ги рецитира.
Ангел Грънчаров:
За немислещия, за глупака всичко, що не разбира е безсмислица, затова и той го отхвърля. Той просто не може да постигне смисъла. Трябва нещата да му се преведат на познатия му език, езика на представите, щото абстракциите, понятията, за него са терра инкогнита, той с тях не разбира. Трябва като Христос да се научим да разказваме притчи, истории, носещи в себе си смисъл, поука. И така лека-полека да водим изпадналите в безсмислие към осмислянето, към разумността. Иначе те ще подивеят от безсмислието, в което са потопени и тогава ще грабнат тоягите да убият тия, които умеят да мислят. Затова и комунистите навремето са избили всички умни хора.
Ангел Грънчаров: Той халюцинира. Вижда нещата както ги вижда шизофреникът. Той чува "вътрешен глас", гласа на болестта му, който му нашепва безсмислици, които в неговите очи са "гениални мисли". На които тъпанарите ръкопляскат. За тъпанарите онова, което е по-тъпо, е по-умно!
Петър: Да му разказваш притчи и истории, ако е готов да чуе, а той изобщо не иска и да слуша.
Петър: Ще разберете, ако поискате да разберете. Най-голятама съпротива да достигнете до истината ще бъде не отвън, а от самия вас. Няма по-голяма сила от това човек да иска да запази своите представи за света, да иска да съхрани вярата си. Моделът за света в съзнанието ни и вярата ни са по-силни и важни за нас от самата реалност. Ние интерпретираме и по-скоро деформираме реалността към нашите представи, отколкото представите си да настроим към реалността.
Петър: После четох да когнитивния дисонанс.
Ангел Грънчаров:
Всички обичат да слушат простички притчи-истории, в които има някакъв смисъл. Неголям, за да не ги затрудни. В притчите на Христос има огромен смисъл. Всъщност големите истини са пределно прости. Умниците (умни и умници на са едни и същи!) затова не могат да комуникират с "обикновените хора", с "простите": щото, за да подчертаят колко са умни, говорят неразбираемо за обикновен човек. За да го шашнат. Истински умният човек говори просто. И не желае никого да шашка. Сложността не е добродетел. Простото е истинското. Но тук съвсем не става дума за другото просто, което ражда простотиите. Нима има нещо сложно в думите на Христос: "Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни!"???
ПОДКРЕПА: Become a Patron!
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар