Обичащият истината, влюбеният в нея никога няма да почне да вярва в "своята", в "собствената" правота!

На едно място един човек написа нещо, което е добър подтик към размисъл по важна тема; ето какво пише той, а по-долу е моето възражение:

Кръстьо Йорданов: Едно от средствата, които винаги могат да те отвърнат от погрешния път и да те върнат по пътя на правдата, е будността на съзнанието, претеглянето на собствените ти постъпки и мисли. Никога не бива да сме прекалено уверени в правотата си. Подобна увереност ще доведе неусетно до положението, че тъмни сили и мисли могат да ти отнемат мястото на мостика пред руля в живота ти. Но най лошото е, когато тази прекалена увереност в собствената ти правота попречи да чуеш думите на приятелите, които ти посочват грешките. Защото тогава ти може да намразиш лекарите си и да обикнеш отровителите. Винаги трябва да претегляш с думите: "Бях ли прав да сторя това или да мисля онова?" Тогава сърцето ти ще може да усети опасността и ще те накара да побенеш обратно към светлината, обръщайки гръб на мрака. 

Казвам го от собствен опит, при който се замислих над думите на приятел. Добре е винаги да си най-големият си съдник и попечител. Не е наставление към другите. Неслучайно наричам тези своеобразни есета "Размисли като самонаставления", без да подражавам на едно безсмъртно заглавие.

МОЕТО РАЗБИРАНЕ: Обичащият истината не обича своята "правота", щото е отдаден тъкмо на нея, а не на своите мании за правота, свръхученост или непогрешимост. Отдадеността на истината, извираща от непресекващата любов към нея, е онова, което ни предпазва от тъй глупавата "вяра" в "своята", в "собствената" правота. (Истината е над всички нас, няма "моя" и "твоя" истина, а ако нещо е истина, то е истина за всички, дори и за безумците, които крещят, че не я признават, а пък алтернативата на истината се нарича ЛЪЖА!)

Щото не ние сме "правите", а правото (правотата) ни, доколкото го има, се основава на верността ни на истината, тя именно е водещото, истината е изворът на всичко. На себе си, на своите мании може да вярва само оня, за когото истината е "несъществена", "маловажна", а е "важен" той самият; това вече е точен признак на откъсване от върховенството, от властта на истината, която чрез нашата любов и отдаденост е нещото, което ни предпазва от подобни мании.

Затова и в днешно време има хора, които не умеят да различават истина от лъжа, добро от зло: тези хора, които хич не са малко, истината смятат за "лъжа", а лъжата за "истина", а злото за тях е "добро" (Путин е велик!), докато доброто е "зло". Тази бесовщина, това помръкване на разсъдъка се дължи на упомената вяра в своята "правота" и "непогрешимост".

Такива безумци се вманиачават, че могат да си плямпат що им дойде на акъла, че могат да обслужват (срещу щедро заплащане, канечна!) отвратителни чужди имперски мании и паранои, да папагалстват без капка срам руски опорки и пр.

Предполагам че сами разбирате, че тук имам предвид обезумели тотално "звездни" медийни мерзавци като таваришчите прафесар Ива Хръйстав, дацент Вацев, Явор Дачковый, дацент Александр Сивиловый, прафесар Дарина Григоравая, Велислава Дыревая, Костя Копейкиный, Киро Брейковый и так далее и таму подобнае!

Тази руска измекярска гадост и пошлост денонощно залива мозъците на наивниците с пропагадната отрова на Империята на злото, папагалствайки глупостите на "руската правда" - и "правдата" на тяхната тъй самозвана и суетна "ученост", "академичност" и так далее.

Та да завърша: обичащият истината, влюбеният в истината никога няма да почне да вярва в "своята", в "собствената" правота, т.е. в себе си, щото добре знае, че изречението "Аз съм истината!", е кощунство, то може да бъде произнесено само от Бог, от Христос, а не от разни там самонадеяни "учени", но кухи (откъм духовност!) глави на безумци, които без капка свян дърдорят:

"Слушайте мен, аз, многознаещият учен, ще ви кажа истината, щото тя е мое постижение и творение, аз съм нещо като неин властелин и дори господар!"

Чуете ли такова вманиачено и побесняло кречетало, бягайте далеч, щото тия мании са признак на бесовщина, на лудост, на оглупяване, нищо че се представя почти винаги в най-претенциозна "нАучна" и дори, моля ви се, "академична" форма - с оглед да шашне невежите, малоумните глави, ония, които и представа си нямат що е истинска наука, що е същинска академичност, що е правда, добро, святост, красота, любов, духовност...

Това исках да ви кажа. Приятни размисли ви желая!

ПОДКРЕПА: Become a Patron!

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Добави в Svejo