Свещеното чувство, долавящо пълнотата на живота ми (11.3)

ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота

11.3.Свещеното чувство, долавящо пълнотата на живота ми

Волята за живот, закотвена в нашата същина, трябва да изрази и сама да постигне себе си. Пътят на самопознанието на волята е една изключително интересна тема, по която би трябвало отново да следваме Шопенхауер. Той именно откри, че има адекватен език на чувствата, чрез който душите прекрасно разбират, и то без посредничеството на думите. Езикът, който непосредствено изразява усещането за живот, е проникнат от чувственост и сам е чувство. Всеки човек, долавящ поривите на сърцето си, следва да се запита доколко е вещ и умел в неговата употреба. А също и да се постарае да осъзнае какво би означавало той самият съвсем да не разбира езика на чувствата. Изглежда само при мъртъвците е така, докато живото човешко същество просто няма как да не разбира какво изразява всяко едно чувство. Разбира се, тук става дума за “голи чувства” – т.е. за чувствата такива, каквито са те непосредствено в сърцето и душата.

Ето защо неразбиращият чувствата – доколкото такива хора изобщо съществуват – би следвало да се запита дали изобщо живее. Наистина, как мога да съм жив ако не умея чрез чувството да улавям пълнотата на живота? Защото непосредственото чувство, в което се съдържа същината на “живия живот” – преизпълващ моето тяло – превъзхожда всичко останало. Думите пред живота са само черупка.

И ето че следва да потърсим отговор на въпроса: а кой все пак е този “магичен език”, който изразява пълнотата на самите чувства? Такъв един език би следвало всичко да разбира. Той би бил плътно до сърцевината на живота. Оказва се, в съгласие с Шопенхауер, че трябва да приемем: такъв универсален език на чувствата – и оттук на волята за живот – е музиката. С право може да се твърди, че тъкмо музиката изразява най-непосредствено както чувствата, така и самата жизненост, както тялото, така и самия живот, както волята, така и самата душа. Същината на този език е неговата непосредствена жизнена достоверност, от което следва, че всеки, в една или друго степен, разбира какво на този изек ни се говори. Особено пък хората с по-богата чувствителност прекрасно разбират какво говори и какво е в състояние да каже музикалният тон и хармонията от звуци.

Не може да съществува друг език, съперничещ на музиката по сила на внушението и по ефектите върху душата, овладяна от стихията на живота. Музиката именно най-ясно, непосредствено, заразяващо, въздействащо, силно, неподражаемо и пр. изразява естеството на волята за живот, явяваща се същност на моето тяло. И това принципно разбиране не се нуждае от обяснения и доказателства. Напротив, горко ни ако искаме и това да ни бъде доказвано – та нима не е достатъчно да го чувстваме? На ония, които разбират, сиреч които слушат поривите на сърцето си, не им са нужни никакви други доказателства. На тях истината им се разкрива пряко в чувството. Ето че се оказва, че разбирането единствена предпоставка за… разбирането. На този, които не разбира, нищо не може да му бъде обяснено. Оня пък, който не иска да разбере, нему никакви доказателства не ще помогнат.

И така, музиката изразява в “разголен вид” не само същината на моето тяло, но и същината на… целия свят. Това, че светът не е друго освен изпълненост с тела, е достатъчно основание да пренеса върху целия свят същината, която открих в собственото си тяло. Оказва се, че същност на целия свят е волята за живот – явяваща се най-вътрешна същина на моето тяло. Оказва се също, че светът – Космосът, Вселената – в някакъв смисъл не е нищо друго освен живо тяло. По този начин те могат да се уподобят и на “голям човек”, притежаващ също и душа. На това основание трябва да има и “световна душа” – щом като има “световно тяло”. За да изрази колкото се може по-ясно това обстоятелство Шопенхауер дори изобретява специална дума: “макрантроп”, съставена от “макро” и “антропос”, именно “голям човек”. Вселената, в която сме поставени, може да бъде уподобена на голям жив човек, тя значи е подобна на човека, а пък и човекът не е инцидент във Вселената, напротив, той е органична нейна част и нейно олицетворение.

“Световното тяло” е същото по принцип като моето собствено, негова същност е волята за живот. Доказателство за това е твърдението на древните за съществуването на “космическа музика”, която небесните сфери излъчвали при движението си. Оказва се, че тази музика е най-непосредствен израз на волята за живот като “душа” и на необятния Космос.

Да, обаче някой да може да каже: защо аз не съм в състояние да чуя тази музика? В какво състояние трябва да бъда за да я доловя? А мога ли да усетя “музиката”, която волята за живот излъчва в пространството около мен? Защо е станало така, че моето ухо долавя само “шумове”, но пропуска музикалните звучения, изискващи по-изтънчен слух?

Това са необходими и неизбежни въпроси. Изисква се, вероятно, една особена нагласа на нашата субективност, при която цялата ни същност – и душа, и тяло – е настроена така, че да долавя звученето, прекрасната Божествена мелодия, която небесните сфери излъчват при движението си. В тази връзка не е излишно да се припомни това, което още великият Хераклит е говорел, а именно, че логосът – вселенската душа и вселенският разум – иска нещо да ни каже, ала малцина се вслушват в говоренето му. Иска се специална нагласа, иска се душата и цялата ни същност да се отърси от заетостта си с шумовете, с безсмислените вибрации на всекидневността, в които сме потънали, та да се съсредоточи върху истински значимото, което ни нашепва Божественият логос, или, по терминологията на Шопенхауер – волята за живот. Това, че толкова различни разбирания и учения, разположени времево в толкова отдалечени епохи, казват по същество едно и също, е потвърждение за истинност, което не бива да бъде пренебрегвано.

Но пък безспорно е това, че музиката е най-непосредствен и адекватен начин за изразяване на емоции, т.е. на състояния на закотвената в същината ни воля за живот. Музиката е в състояние без никакво посредничество да предава в най-чист вид онова, с което е заета волята за живот. От тази гледна точка си струва да се запитаме: какво означава да съм не-музикален? Ако волята за живот като сърцевина на душата и човека – на гениалния композитор особено! – не спира нито миг своите “трептения” и трепети, то работата явно се свежда само до това те да бъдат изразени – за да бъдат “чути”. Точно тази е задачата на композитора. Той само “подсилва” и придава музикален израз на онова, което трепти в тялото – и владее душата му.

Друг език за изразяване на емоции е поезията. Може ли обаче поезията да съперничи на музиката по изразителност? Има ли тя някакви предимства в сравнение с музиката? Това, че изразно средство на поезията е словото, са думите, едва ли е обаче предимство: поезията няма как да избяга от рационалността, понятийността на думите – а тази последната винаги е вредна за изразяването на чисти и на голи емоции. Ето защо музиката безспорно превъзхожда поезията по своята изразителна мощ. Но не ми ли се случва тук да съм се отдал на някакъв своеобразен “музикален идеализъм”? А изобразителното изкуство (живопис, пластични изкуства) също така е “приковано” към изразяване на същината на света и човека – сиреч на волята за живот. Оказва се, че всички изкуства, ако погледнем в дълбината и в същината им, служат най-самоотвержено на истината на живота, доловима само интуитивно.

Казаното дотук може да се смята за споделяне или поне намекване за онази най-фундаментална истина на живота, във властта на която безусловно се намираме. Тази истина е трудно изразима или дори направо е неизразима с думи или пък на философски език. Ако някой излезе с претенцията, че е постигнал и изразил тази истина, то това е равносилно на теоретично безсрамие. Неговото е прекалено претенциозна суетност, която не подобава да владее душите на истински преданите на истината и на философията. Истината, за която говорим, е така велика, че едва ли ни е по силите някога да я проумеем изцяло. Но поне отчасти не трябва да сме безразлични към нея. Ако една голяма истина загуби загадъчността си, то тя явно е загубила ограмната част от възвишеността си.

Но сигурното е поне това: от казаното следва, че съм длъжен да съм внимателен към своето тяло. То е съд, който съдържа в себе си неизразимата с думи и незаменима иначе ценност на моето същество. В нашето тяло наистина е закотвена една велика и неизразима тайна на живота, към която трябва да се отнасяме с благоговение, със най-свещен трепет. В който се съдържа нашата преданост към самия живот, към неговото свещено тайнство.

Затова е най-добре просто да се наслаждаваме на тялото си, на наслажденията, които то носи в себе си и така великодушно ни предоставя за ползване. Всеки от нас е длъжен да се преизпълва със силата, която тялото ни носи в себе си. Това именно означава да ценя тялото си, да не си позволявам да го подценявам и унижавам. Ако ми се е случвало някога да правя това, да потискам или да се гавря с тялото си, то това е непростимо. То е и грях спрямо този прекрасен съд, който е преизпълнен с най-великото, което имаме – животът. Затова трябва да се запитвам понякога и така: ако допусна да се откажа от тялото си, ако си позволя да го пренебрегна несправедливо и да го обидя жестоко, то от какво точно съм се отказал, какво точно съм пренебрегнал?

(Следва)

Добави в Svejo