Само свободата ни открива път към истината (12.3)

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.3.Само свободата ни открива път към истината

А неистинно да съществува нещо какво ли е? То явно няма да съществува според истината за битието си, а тъкмо според неистината. Някак си сякаш съществува според лъжата, съществува лъжливо, фалшиво, ефимерно и пр., т.е. по-скоро съществува според небитието, отколкото според битието. То пак някак си е, но по-скоро не е, отколкото е – в истинския смисъл на тази дума. Ако това нещо е човек, то неистинно съществуващият човек съществува в рязко разминаване, в дисонанс с идеята за човека, с представата за истинно и пълноценно съществуване на човека. Един такъв мнимо – “наужким” – съществуващ човек, разбира се, е крайно нещастен и провалил се човек. Но рядкост ли е един такъв вариант, или всекидневно се сблъскваме с него?

Ето тук с необходимост трябва да си зададем поне тези въпроси: възможно ли е да се съществува без фундаментална причастност с битието си? Може ли да се съществува, “бидейки непричастен” не към какво да е, а тъкмо към своето битие? Да си причастен на… небитието, и при това все пак “някак” да съществуваш – нима това не е абсурд?

Такова съществуване е ефимерно, а тази ефимерност се дължи на фаталното разминаване с подобаващото за своето битие, сиреч с истината за него. Разбира се, такова едно разминаване не може да е в пълен обем, да е цялостно, понеже ако изцяло липсва отношение към истината, то и самата възможност за съществуване тогава би била съвсем проблематична. Всяко нещо, доколкото съществува, го дължи на съотнесеността си със своята истина, а доколкото не съществува, е в рязък дисонанс с нея, понеже е влязло в отношение не с битието си, а с небитието. А небитието значи разпад, унищожение, развала. Такива хора, заели двойнствено отношение към истината на човешкото съществуване, се движат по плоскостта на лицемерието, на фалша, на неискреността, на несубстанционалността. Ето че можем да направим още тук извода, че само истината осигурява на съществуващите неща, и особено на човешкото съществуващо, едни най-яки и здрави субстанциални опори. Това е така, понеже истината носи в себе си първозданната същност или идеята на това нещо, а пък тази същност е просто проявление на самата субстанция, лежаща в основанията му. Лишен от субстанциални опори – намиращи се именно в отношение към духовната същност и природа на човека, човешкото и на човечността – човек се мята като листото, носено на всички посоки от вятъра есен. А човекът се нуждае от път, и то свободно избран, и отговорно поет…

Как ли се съществува според неистината или според “истината отчасти”? Каква е тази онтична непълноценност и извратеност? Как изобщо могат да съществуват неща, “отпаднали” от битието си? Възможно ли е истината някому да е съвсем безразлична? Тези въпроси си струва да бъдат осмислени: защото ето, примерно, човекът, потънал в грях, наистина е отпаднал от битието си, той, нещо повече, е въстанал против своята идея и против замисъла на своя Божествен Създател. При такъв човек двете негови половини – духовната и физическата – не са постигнали своята хармония, а се намират във вражда, в рязък дисонанс, от който този човек се раздира. Точно на такива хора истината им е станала съвсем безразлична, понеже съзнанието и душата им е пленена от неистината. А неистина може да е всичко непълноценно в битийно и субстанциално отношение като измамата, лъжата, злото, користта, използвачеството, несвободата, коварствата и подлостите от всякакъв род, глупостта, простащината, грозното и прочие. Доколкото ги има, доколкото са налице, те го могат само благодарение на известна минимална съпричастност с истината и с битието, но доколкото са подгизнали от злоба, от лъжа, от разврат и от безнравственост, това го дължат на отдадеността си на наистината и на небитието. Ето защо, изглежда, човек трябва да основе живота си на един най-базисен избор, свързан с въпроса кому да служи: на истината и на битието ли, или на неистината и на небитието. В единия случай нещо печелиш и от нещо се отказваш, и в другия е така – сам решаваш обаче коя и каква да е твоята орис и участ. Никой друг не може да избере вместо теб, даже и самият Бог те е оставил сам да избираш и решаваш, защото, изглежда, надеждата му е сам да прегърнеш истината и битието. Та нали ако някой друг или самият Бог беше избрал вместо нас, то тогава всичко, понеже е несвободно, се е обезценило: ценно е само онова, което сам си избрал, което е твоя заслуга или постижение.

Битието като такова е мярка за съвършенство, защото, бидейки идея, то е и самото съвършенство. Следователно доколко нещо е съвършено, дотолкова е според битието си. А доколкото е несъвършено, дотолкова то е израз на небитие, на неистина. Но нали всяко нещо в този свят е винаги “отчасти” съвършено, “отчасти” несъвършено? Казваме: “Няма идеални неща!”, но вярно ли е това? И защо е така?

Да, в този тук свят на идеалите не им е мястото, те тук не могат да съществуват, понеже тук е място и свят на тленното, на преходното, на мимолетността. Идеалите обаче, или духовните неща, така или иначе, са нещото, което привлича към себе си, та да можем да се отказваме от несъвършенството и да копнеем по съвършенството. Този е най-дълбокият темел на всеобщия стремеж към съвършенство, който се наблюдава във всяко създание, твар, съществувание в този тук наш несъвършен и пълен с изненади и коварства свят. Разбира се, стремежът към съвършенство и за издигане над смъртността, мимолетността, преходността, ефимерността, е характерен най-вече за свободния човек, който не допуска падението да е роб на своята природа, на своята физическа същност, на своите инстинкти, страсти, нагони, на своето, накрая, така жадно за удоволствия тяло. Но за съжаление мнозина хора тук, около нас, всекидневно не правят друго, освен просто за обслужват тялото си, което е пряк път към опорочеността и падението: само хармонизирането на физическо-телесно-биологичното с душевно-духовно-идейното е начинът за надмогване на опорочеността, неизбежен иначе резултат на нашата двойнственост. Ние, живите човешки същества, не сме идеални, и това не е фатално, на нас обаче ни стига да се стремим към по-висшето, и да побеждаваме онова, което ни дърпа към животинско-природното; човекът така или иначе е дух и доколкото е такъв, дотолкова той може да причастен на битието и да е победил опасността от деградиране в лоното на небетието и на неистинността.

Тук обаче има нещо любопитно: “съвършено” и… “свършено” – случайно ли е това подобие на двете думи? “Съвършеният” е… “свършен” – така ли? Какво, впрочем, е “свършеното”? Казваме: “свършен човек”, какво означава? Нима означава, че е “окончателно станал”, “завършен”? “С(ъ)вършеното” – кое е то? Как да разбирам корена, а именно “върша”? Не е ли равностоен на правя?

“Вършенето” е действието, докато бездействието води дотам да си “свършен”, да си се изчерпал, да си изхабен. Действието е залог за разкриването на жизнения и ценностен потенциал на стремящия се човек. Тези теми съм ги разгледал най-обстойно в своята книга ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА, което ме освобождава тук от необходимостта да тълкувам всичко наново.

Светът е изпълнен с неща, които съществуват както според истината си, така и според неистината си – и в двата случая само “отчасти”! В него има “белези” както на истина, така и на неистина. Кое свидетелствува за битие и истина, и кое – за небитие и за неистина вече показахме. Ето защо човек има ясни знаци и ориентири, които могат да го направляват към истинното и доброто.

А какво се получава когато се “смесят” истина с неистина, битие с небитие вече също беше изяснено. Съществуващото е единственият отговор, а пък съществуващото е сплав на битие с небитие, на истина с неистина. Как да открия следите, водещи право към битието и истината в един свят, в който те са трудно различими? – това е един въпрос, по който милиони човешки същества всекидневно търсят и се питат. Да, в този свят истината и битието са “забулени”, скрити са под покривало, но се иска известен усет и преданост към субстанциалното в нашите собствени недра, та да се държи вярната посока. Трябва просто да се пазим от прекаляване и от извратеност, трябва да привикваме да се отвращаваме от лъжата и от глупостта, а и в същата степен да се възхищаваме на доброто, на истината, на красотата и на светостта – пък и да се стремим към тях, понеже те именно са наш чист и възвишен човешки идеал. Какво повече му е нужно на човека освен този така здрав и верен ориентир.

Човекът, индивидът е този, който трябва да “разбули” истината и битието, той е този, който ще вдигне покривалото. Всеки може да постигна това. Как да го направя – това е загадката, разрешима само лично, индивидуално, тук общи предписания няма. Всеки трябва да намери свой изстрадан отговор. Дали то е по силите ми? – се пита неувереният човек. Няма ли опасност да се подведа като приема, че онова, което е само “було”, е същност и истина, а това, което е истина и битие, за мен да си остане невидимо, неразбрано? Имам ли опит, по който да мога да съдя, че такава подмяна ми се е случвала? Рядко или често съм се “подхлъзвал” в тази насока?

Това са неизбежни и необходими въпроси. Такива въпроси бушуват в гърдите на небезразличните към истината човешки същества. Точно те им помагат да с(постигнат, съхранят и умножат своята човечност.

Но как точно си представям все пак “неистинно съществуващото”? Ето, например, тази чаша вода – “истинна” ли е, или е “неистинна”? Какво в случая означава “неистинен”? Нима неистинното е “фикция на съзнанието”? Как така? Мога ли да различа “фикция” от “реалност”, “сън” от “наяве”?

Неистинно съществуващото е онова, което “може да бъде”, но все пак “не е”. Онова, което то е, не е докрай изявено, недостатъчно е разгърнало себе си. Може ли това обаче да се случи с “нещата”, на вещите? Моята чаша с вода “напълно” ли е това, което е – и може да бъде?

Вещите едва ли могат да бъдат упреквани за възможно несъответствие, след като причината за тяхното съществуване е извън тях самите. Щом като нещо не отговаря на себе си, но при това не може да отговаря (не може дори и да… говори!), нему не може да му се приписва “от-говор-ност”. Щом като основанието за съществуването на нещо е извън самото него, тогава то ако е неистинно съществуващо, е и същевременно невинно. За неговата истинност трябва да се погрижи нещо друго. Оттук иде “несъответността” на вещите със… самите себе си, със своето понятие и идея. Този е и корена на неистинността, на непълноценността на “материално съществуващото”, чиято същност винаги е “изнесена” извън самото него. Все пак нали никога не съм видял някъде и някога… “чаша сама по себе си”, “чашност” и пр.?

Но само онова, което може и иска да се погрижи за своята пълнота и пълноценност, е “на път” към своята истинност. Колкото повече тази способност и този порив е налице, толкова повече съответното нещо е по-близо до себе си, т.е. до идеята и до истинността си. Излиза, че само онова, което има душа – и затова може да почувства недостига, да се отврати от него! – може да “пътува” към своята истина. Сиреч към самото себе си. И понеже то разчита на себе си, не чака да бъде “водено” към своята идея и истина, това нещо не само е одушевено, но е и свободно.

Оказва се, че именно свободата открива пътя към истината. И оттук следва, че само човекът е в такава ситуация – на път към себе си. Да избира себе си, да се стреми свободно към своята истина, да е неудовлетворен от съществуването си, да копнее по пълнотата на битието – това е само човешка участ.

Оттук следва, че всичко друго и “нечовешко” пребивава в “полуистинност”. А доколко е истинно, то дължи истинността си на нещо извън самото него. Това е от ясно по-ясно: нима, например, нещата в света не дължат част от истинността си на човека, който вместо тях се е наел с тяхното познание, с “разбулването” на същността им?

В този смисъл човекът се е заел с нещо божествено: да помага на божиите творения, да се опитва вместо тях да достигне до тяхната истина, да “довършва” сътвореното от Бога. Но това, че нещата и съществата в природата “не знаят” за своята неистинност – и истинност! – може би им дава и известно предимство пред човека. Може и да се окаже, че в някакъв смисъл те са по-близо до Бога – до техния творец. Тяхната безсъзнателна преданост на Твореца обаче едва ли трябва да е идеал за човека. Човекът трябва да се приближава до своя Творец съзнателно и благодарение на свободата си. Вещите в някакъв смисъл са безкрайно по-далече от Бога – защото не се и опитват да насърчават Божия импулс. Ето защо именно човекът, изглежда, е най-скъпото творение на Бога.

Нещата и съществата в природата даже не подозират за неистинността си, не се измъчват заради това, не искат и затова не могат да бъдат “нещо повече” от това, което са – това не е предимство на “безсъзнателното съществуване”, нищо че външно изглежда че е такова. То обаче е и изневяра спрямо истината, пък макар и безсъзнателна. Истината няма как да не възроптае като съзерцава подобна сляпа оставеност на неистината. Истината на този свят си пробива път само благодарение на човека – ето тази е великата мисия на човека на този свят.

Ала, от друга страна погледнато, и “нещастността” на човешката участ се дължи най-вече на съзнанието, че можем да бъдем “нещо повече” от това, което сме. Да искаме своето “да бъде”, да не се оставяме на “това, което е”, да не се задоволяваме с онова, което “е било” – ето този е извора на нашата вечна онтологична неудовлетвореност, която ни съпровожда до гроба.

Усетът за време е затова е най-концентриран израз на човешкото. Заради него ние не можем да намерим мир и покой тук, на земята. Тази е нашата неотменима човешка орис. Човекът е безпокойство – това пише съвременният тълкувател на човечността Жан-Пол Сартр. Това наше вечно безпокойство ни дава същевременно и неизмеримо превъзходство пред всичко друго – живо и неживо. Радва ли ни се Бог, като ни гледа така неудовлетворени от съществуването си? Едва ли, но е сигурно, че не скърби: само чувстващите неудовлетвореността си са търсещи и намиращи. Бог неслучайно ни е направил такива: дал ни е възможността винаги да сме несъгласни даже със самите себе си. Но не ни е принудил да сме такива: това пак е наш избор, то е наша отговорност. То е наш най-съкровен отговор на призива на самото битие…

(Следва)

Добави в Svejo