Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя” (13.7)

ЛЕКЦИЯ ТРИНАДЕСЕТА: Идеята за свобода

13.7.Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”

И така, “проект” и “план” съвсем не са едно и също нещо. Трябва да направя нещо та проектът на моя живот да надрастне обикновения план. Кое ли е онова, което прави проекта нещо повече от плановете на моя разсъдък и ум. Планът наистина е проста разсъдлива схема на едно ощетено и затова нежизнеспособно бъдеще. От какво точно съм ощетил бъдещето си, ако го виждам и гледам на него изключително умно и разсъдливо?

Лишил съм го от жизнена достоверност най-вече. Не разсъдъкът, а чувството и интуицията трябва да ме водят по пътищата на свободата. Тъкмо те са в състояние да ме изведат до заветното бъдеще, до мен самия. Те могат и да постигнат онази пълнота на съществуването, която ми е потребна. Тяхното предимство се свежда до тяхната жизнеутвърждаваща цялостност, непостижима за плановете на разсъдъка.

Разбира се, трябва по някакъв начин да комбинирам в своите проекти както съветите на ума, така и зова на сърцето. Трябва да си дам сметка и да отговоря поне на тези въпроси: какво става с живота на ония, които слушат било само своя разсъдък, било само своите чувства? Какво те губят и печелят в единия и в другия случай?

Оттук следва, че моят жизнен проект трябва да е постигнат спонтанно-разсъдливо, т.е. в еднаква степен да е продукт както на съветите на ума, така и на повелите на сърцето. Дали е възможно изобщо това ще решавам във всеки конкретен случай – по принцип тук рецепти не могат да се дават. Във всеки случай трябва да могат – щом сме човешки същества! – да се съвместят поуките на ума с изискванията на сърцето. Те ми дават винаги несъвместими изисквания, но аз трябва да ги помирявам и синхронизирам. Нямам друг изход ако искам да съм цялостен и пълноценен човек.

На коя страна следва да “наклонявам везните” си зависи от моите моментни настроения. От това ще зависи бъдещето ми и затова трябва да бъда изключително гъвкав. Именно тук се намира извора на нерешителността, която така често ме обзема. Този е източника на моите безпокойства, от които спасение няма – поне докато си жив.

Избирайки себе си, аз с това избирам и съществуването, което ще ме доведе до мен самия. Или пък нещата стоят наопаки и съвсем другояче: избирайки дадено съществуване, аз с това съм избрал и себе си? Оттук пък следва, че това, което ще бъда (желаната същност) зависи и се определя тъкмо от съществуването, което съм избрал. Моята индивидуална човешка същност е мое лично и отговорно творение – което постигам съобразно съществуването, което съм избрал. Избирайки своето съществуване, аз с това вече съм избрал и себе си – поне като проект, като една само желана, възможна и “проективна” (нестанала) същност. Оттук следва, че в ситуацията на избор съм “нищо”, което само иска да бъде “това и това”. Или пък, възможно е, винаги съм нереализирала се същност, винаги, всекидневно съм на път към себе си, всеки миг, по тази причина, съм така неудовлетворен от себе си.

Това наистина е крайно абсурдно: моето “съм” да е нищо, от което може да стане всичко, но ще стане “само това” – и нищо друго! А тогава моят избор от какво се определя? Той, вероятно, се определя от моята изнесеност в бъдещето, макар че сега съм само едно “най-претенциозно нищо”.

Това обаче предопределя един случаен, от нищо необусловен, “хвърчащ във въздуха” избор. Без да осъзная как е станало се оказвам във властта на обикновения каприз. Аз мога да бъда всичко, но ще стана само това, което ще стана – подобна непреодолима ситуация е най-голям и жесток абсурд. Абсурдът пропива и просмуква живота ни – и ние не можем да се отървем от него по същия начин, по който не можем да избягаме от сянката си.

Такава една свобода всъщност е отказ от свободата. Това усещане за непреодолимост на случващото се е предоставяне на себе си и на своя живот във властта на безжалостната съдба. Какво следва от тази възможност? Не излиза ли, че аз и в ситуацията на избор въпреки всичко съм “нещо” (макар и особено, необикновено “нещо”!), съобразно което ще избера “само това” – и нищо друго?

Това питане поставя непрекъснато под въпрос моята свобода. А всъщност свободата ми е винаги “подвъпросна”. Тя може би се свежда до самата тази прословута “подвъпросност”. Свободата, няма как, винаги е проблем пред живеещия – и особено пред искащия да живее автентично и пълноценно. А как живеят онези, които не съзнават тази подвъпросност, тази проблематичност на свободата за човека? Но едва ли е свобода една такава безвъпросна свобода…

Впрочем, как вървя към бъдещето си? – мога ли да се запитам и така? Може би именно свободата е тази, която ме изнася напред в моето бъдеще, позволява ми да забягна в него? Ако нямах свобода, то това би означавало да си остана все същия, т.е. човек без бъдеще. Но ако пък моето минало определя изцяло бъдещето ми, то тогава какво е станало с моята свобода?

В някакъв смисъл това означава, че свободата е независимост на човека от собственото му минало. Но възможно ли е съвсем да не се влияя от миналото си? Та нали това минало съвпада с мен, нали това минало съм аз самият? Такава една възможност – да не различавам себе си от своето минало – не е ли всъщност гибелна и страшна?

Свободният разполага така с настоящето си, че го употребява само в оптиката на предстоящото. Ако живея така, че настоящето ми се изживява “само по себе си”, т.е. независимо от бъдещето, то тогава няма как бъдещето, моето желано “да бъде”, да дойде при мен. Но ако пък подчиня бъдещето си на своето настояще, то какво ще излезе от това? Тогава трябва да внимавам за това моето желано бъдеще по някакъв начин да произтича от моето настояще. Или, наопаки, настоящето ми следва да зависи от моя копнеж по желаното бъдеще? Дали само тогава ще бъда онова, което аз самият съкровено искам? Дали само тогава ще получа бъдещето, което заслужавам, което сам съм заслужил? Мога ли да смятам, че някое друго бъдеще е може да е мое?

Главното е да съм загрижен да заслужа бъдещето си. Не трябва да се стремя именно към него. Много неща не зависят само от нас. В такъв случай е без особено значение дали настоящето е дошло от бъдещето ми, или пък моето бъдеще е произлязло от това, което правя сега. Ала в кой от двата случая аз постигам власт над бъдещето си?

Този момент е най-важният в търсенето на автентичната свобода. Може би точно до това се свежда свободата: тя е “нещото”, което ми дава власт над бъдещето. Свободният живее не според онова, което е, а само според онова, което ще бъде. В някакъв смисъл автентично свободният жертва настоящето си заради своето бъдеще. Бъдещето за свободният е неговият основен и доминиращ жизнен модус. Безразличните към бъдещето си не могат да бъдат свободни. Свободният се познава по загрижеността си спрямо своето бъдеще.

Точно в това е цената, която плащам за свободата си. Дали не е прекалена тази цена аз не зная. Но губя ли нещо при това? Нима ориентираното към бъдещето настояще е загубено? А не е ли, обратно, тъкмо спечелено? Ако изживявам настоящето си без да го проецирам спрямо бъдещето, ако го откъсна от бъдещето си и го “употребя” само за себе си и за “този единствен миг”, то такова живеене освен че е безперспективно, е и безотговорно.

В крайна сметка бъдещето ли произлиза от миналото, или миналото следва от свободно избраното от мен бъдеще? Оказва се, че загадката на свободата е дълбоко свързана с моите реакции спрямо времето. И тайнството на живота за човека се свързва с неговите необходими отношения към времето и свободата.

На основата на казаното съм длъжен да направя извода, че човекът е времево същество. И също, че човешкото битие е битие на свободата (Сартр). Човешкото е изтъкано от някаква чудна “времева материя”. И по тази причина без да разбирам времето и без да се ползвам от него аз не мога да съм свободен човек. На тези и други мои въпроси е посветена моята книга ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО с подзаглавие “Изкуството на свободата”. Развил съм и съм осмислил възможно най-прецизно тия въпроси в упоменатата книга, което ме освобождава от потребността наново и още по-изчерпателно да ги разглеждам и тук.

Но още по-важно е да разбера как правя свободата си. Наистина съществува едно безценно за човека изкуство на свободата, в което трябва да съм достатъчно вещ и умел – щом като искам да бъда не какъв да е, а пълноценно живеещ човек. За това как мога да стана посветен в изкуството на свободата говори именно книгата ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО. Да си преследвач на времето означава да си вещ в изкуството да се живее. Човек трябва да живее не как да е, а съвсем човешки – и автентично. Ето защо ако не овладея това изкуство до съвършенство аз съм загубен. А пък ако не намеря някой ден и на някой ъгъл свободата си то тогава за какво ли съм изобщо живял?

(Следва)

Добави в Svejo