Ирационалното у човека, или животът на тялото (16.5)

ЛЕКЦИЯ ШЕСТНАДЕСЕТА: Човешката субективност и екзистенцията

16.5.Ирационалното у човека, или животът на тялото

Човешкото тяло е изключително творение, изящно и съвършено като осъществяване и като идея, носител на жизненост, на която дължим всичко, пълнотата, от която можем да почерпим всичко потребно ни за да живеем автентично. Тялото е безмълвна реалност, но тъкмо затова е толкова красноречиво и убедително говорещо, от нас се иска само “сетиво”, за да чуем това, което казва неговото мълчание, да го чуем и разберем без изкривявания истината в него, да се доберем до смисъла, който то носи в себе си. Умеем ли да се вслушваме в своето тяло, да разчитаме знаците, които битието мъдро е поставило?

Обикновено нашето тяло мълчи, което е знак, че се намираме в някакво равновесие с него, т.е. че не сме навредили на неговият живот, значи тялото ни е здраво и пребивава в някаква удовлетвореност от съществуването си. Отвреме-навреме тялото изпраща “сигнали” от някой свой орган, на които ние при обикновената си нагласа мигом се подчиняваме: например стомахът се е оказал празен и бездеен, и когато в резултат на неговите “вопли” и “позиви” ние усетим ситуацията, веднага намираме начин да задоволим стомаха си, а с това и себе си, своето появило се преди малко чувство за глад или жажда. По същия начин, по който слушаме стомаха си, ние се вслушваме и в желанията на останалите значими телесни органи, което ни дава основание да смятаме, че желанието, искането е основен, но изцяло разбираем знак, чрез който тялото ни говори и като цяло, и в отделните си органи, “части”.

Когато телесното благоразположение е уязвено сериозно и е налице някаква аномалия с функционирането на даден телесен орган, то тогава се появява болката, един също така разбираем знак, на който мигом се подчиняваме и затова правим нужното, за да я избегнем, намалим, да я направим поне поносима или пък да спрем увеличаването й. Знаем също така, че болката не е резултат на моментно неразположение, а че е обусловена от множество фактори на съществуването, от един предходен стадий на “натрупване”, благодарение на който “ето сега” сме почувствали болка, следователно избавлението от нея – стига да е възможно – зависи не от лекарството единствено, а от много повече неща, от определена промяна на факторите, довели до болестта и болката. Ясно е също, че болката и поражданото от нея страдание е съвсем неприятно за човека, докато нейната противоположност – удоволствието – е в същата степен желано и приятно, към него душата ни изпитва никога не пресекващ интерес. Но щом като нашата същност е в пряка зависимост от това, че всъщност сме и тела, то ние добре разбираме, че страданията са толкова неизбежни, колкото и удоволствията са мимолетни; ако по някакъв начин можеше удоволствията да станат непрекъснати, то това би означавало да сме готови да посрещнем и също така непрекъснатата болка и непоносимото страдание; за да не се стига до това последното, човекът е свикнал да се примирява с краткотрайността на наслажденията само и само възможните страдания също така да бъдат по-кратки. Всичко дотук са прости, очевидни и ясни положения, които могат да станат здрава основа на по-нататъшното изследване.

Същината на тялото, лежаща в основата и на света, се различава коренно от вътрешното естество на душата, която достига до самата себе си в и чрез съзнанието; напротив, в тялото е вкоренена изцяло безсъзнателна стихия, която е неуморна в търсенето на удовлетворение, в жаждата си за живот, във вечното искане, в желанието за удоволствия, което никога не намира покой. Волята сама – чрез това, което непрекъснато прави – се опитва да постигне специфично самопознание, да открие целта на самата себе си, и ние трябва само по подобаващия начин да прозрем същината й, която ни е дадена изцяло непосредствено в нашето тяло, вкоренена е в него. Принципът на тялото е безсъзнателното желание, сляпото искане, стихията на потвърждаващата себе си жизненост (виталност), която не признава никакво ограничение, страстта за живот и паническата боязън от смъртта, жаждата за удоволствия и страха от болката и страданието, вечното утвърждаване и вроденото отвращение от разпадането и унищожението.

Щом като естеството на всяко тяло е “нещо”, което в принципа си е безсъзнателно или ирационално (отвъд разума и разсъдъка съществуващо), т.е. неразумно, то оттук следва, че познанието на тази особена реалност трябва да бъде от същия характер, значи тя е постижима не чрез формите на разума (мисленето, съзнанието, разсъдъка, ума, интелекта), а само чрез интуицията, чувството, непосредственото "гледане" в нейната сърцевина и вътрешност. Волята за живот е недостъпна в своята стихия от "посредственото" (т.е. чрез посредници осъществяваното, чрез понятия разгръщащото се) познание на ума и интелекта, тя обаче ни е дадена непосредствено в чувството и интуицията, в чистото незаинтересовано съзерцание на поривите и копнежите на нашето тяло, които няма защо да ги търсим "някъде" (като обект, нещо външно), а ги намираме в себе си, в собственото си тяло. Тук е революционното в идеята на Шопенхауер, представляващото поврат в представите на философите, съобразно тази идея всичко си "идва на мястото", объркването свършва и повече не бива да бъде допускано.

Субстанцията на света, до която се добираме в нейната истинска реалност, вече не е "примислена", “пришита” към съществуващото от мисълта и вездесъщия разум, а е постигната – благодарение на вникването в естеството на собственото ни тяло – в нейната първозданна чистота, и тя е воля, стихия на живота като такъв, безсъзнателен и ирационален порив, "гол" инстинкт на съществуването само по себе си, който е налице без никакво примесване с нещо друго и без подмяна – както до Шопенхауер безкрайно много пъти е било правено. Тази истина в XX век получи, така да се каже, своето експериментално потвърждение от психоанализата на д-р З.Фройд, която доказа пряката зависимост на душевния живот от неговата основа, от състоянието на безсъзнателното, от ситуацията, в която то е попаднало в своя непрекъснат конфликт с “висшите структури” на психиката; безсъзнателното като израз на живота на тялото се оказа липсващото звено между тялото и душата, мост между двете реалности на човека, мост над пропастта, на която старата философия беше разделила човешкото съществуващо, живата реалност на човека.

Човекът се оказа едно единство на тяло и душа; една истина, която философите бяха забравили заради самоцелните упражнения на интелекта, на които се бяха отдали векове наред. От позицията на разума или по-скоро на съзнанието тялото се превръща в подценена, лишена от самостоятелна ценност реалност, т.е. в реалност, която получава своята ценност “отвън”, от страна на нещо друго, а именно от страна на душата, на интелекта като нейна висша "част", на мисленето и съзнанието. Съобразно тази гледна точка човекът е преди всичко "безплътна сянка", чиста душевност, необезпокоявана от нищо телесно и “грубо”, "ангелско същество", отдадено на "мисленето заради самото мислене" и затова откъснато от живота на първичната телесност, от поривите и инстинктите на тялото, на плътта си. Оттук следваше с неизбежност, че движението към човешкото се подразбираше като надмогване на телесността и подчиняването й на ефирния живот на душата и интелекта, т.е. като подтискане на първичната воля за живот и отдаване на абстрактния водевил на “чистата душа”, навяващ само скука и приличащ на блудкав театър на абсурда, в който се движат само сенки и фантоми.

Гледната точка на рационализма спрямо човека и неговия живот беше доведена от Хегел до нейната крайна форма: преминавайки през различните стадии на “самоосъзнаването на духа като такъв” и на чистия разум, човекът беше превърнат в средство за постигане на външни на него самия замисли, проекти и цели, а в крайна сметка в примерен и изпълнителен гражданин на държавата, смирено осъществяващ висшата й воля. Човекът в тази трактовка беше превърнат в “логически субект”, занимаващ се с мислене и в мисленето виждащ идеала на живота си, а значи изцяло пренебрегнал живота на своето тяло, жизнеността, източник на която – като желание, импулси за живот – е тъкмо то, а душата е единствено "продължение" и осъществяване на жизнеността в друга форма – която не бива да бъде обръщана против самата себе си. Накрая – за да "закръглим" все пак представата на рационализма – волята беше превърната във форма на мислене и в проява на съзнание, като това доведе своеобразно синхронизиране на душата с тялото, за сметка обаче на пълното игнориране на тялото; следователно “разумността на съществуващо”, “идеалността на света” – въпреки забележимата просто око тяхна крещяща неразумност и несъвършенство – бяха поставени на изцяло нездрави основи, т.е. върху хлъзгави пясъци.

Защото – и това трябва специално да бъде изтъкнато – ако в основата на съществуващото по начало е поставен разума дори и като “чиста възможност”, то тогава какъв е смисъла на исполинските му усилия по-нататък да търси и преоткрива самия себе си, а с това и да гради една “налична” по принцип “разумност”, да разпространява себе си там, където от самото начало е положен. Казаното ясно показва, че и при Хегел е налице едно скрито, имплицитно признание на това, че основата на съществуващото – тялото, светът – е пронизана от неразумност, е изтъкана от безсъзнателност, която тъкмо поради това нататък има защо да бъде “гонена”, “пропъждана” и подтискана от опитващия се да я надмогне разум. Но това, което при Хегел е извод, показващ несъстоятелността на предпоставките, при Шопенхауер е начало, от което може да се тръгне във вярната посока, по истинския път – пътят на адекватното разбиране на човека. Но да забравим вече историческите свидетелства относно разглеждания въпрос и да се съсредоточим в неговото изчерпателно разглеждане.

Волята за живот единствено от позицията на разума изглежда неразумна, а в действителност е съвсем естествена, нищо че по начало е безсъзнателна; тя впрочем, друга и не може да бъде. На тялото не е нужно да знае, на него му стига да иска, а никой не е доказал привилегироваността на едното пред другото, особено пък превъзходството на знанието пред живота. От друга страна колко струва чистото “да знаеш” без онова, което му дава живот, а именно значимото “да искаш да знаеш”, без което е невъзможно никакво знание – или, по-скоро, е възможно тъкмо “никаквото”, безжизненото, никому непотребното знание, което много често самоотвержено пречи на смисленото, ценното, жизнеутвърждаващото знание, към което здравият човек има непресъхваща, неутолима никога жажда.

Значи това, че тялото просто иска, но не съзнава, съвсем не е недостатък, а може и да е предимство, несъзнаваемостта на импулсите на тялото – това поне е сигурно – означава пълна необезпокояваност на тези импулси, откъдето иде тяхната абсолютна категоричност, непреодолимия характер на въздействията им върху душата. Това лесно може да бъде доказано, наистина по специфичен начин: ако аз започна да се стремя със съзнателно усилие да бъда весел, то това ще съсипе всичките останки на веселие, които все още се намират в моята душа – като настроение, предразположеност за веселие; ако обаче се оставя на извиращото от дълбините ми веселие и настроение и се "постарая" да не го смущавам или отклонявам, да не му преча, то явно веселието ми ще бъде пълно и автентично; да зная че съм весел не е нещо, което ще засили моята веселост, но гарантирано ще я съсипе; не "аз", още по-малко пък моето съзнание трябва да иска "да съм весел" (защото те са само "части" от мене самия!), а цялото ми същество трябва да го иска, което означава неподправеност, непринуденост на идещата от недрата ми емоция, на страстта ми към веселието; това, че много хора стават весели или се отдават на веселие именно под влиянието на алкохол – когато съзнанието по изкуствен начин бива подтиснато, "изключено", “приспано”, елиминирано – показва, че огромната част от нашата същност, тялото, “знае” истински да се забавлява, развлича и весели, докато разсъдъкът, съзнанието и мисълта само пречат, убиват желанието за всякакво настроение, особено пък за веселие, за смях, радост и пр.

Опитайте се да се разсмеете “съзнателно” и го направете пред огледалото; ще видите насреща такава ужасна гримаса, която едва тогава – без специално да го искате – истински ще ви разсмее; но вие сте се отдали този път на смях не защото съзнателно сте го искали, а просто защото не сте могли да спрете избухналото от дълбините ви настроение при вида на жалката си гримаса при първия, съзнателния опит за разсмиване; това е толкова по-значимо че дори и ако съзнателно се опитате да изглеждате сериозен, т.е. без да искате да се разсмеете, то когато се видите насреща в огледалото, ще ви "напуши" такъв смях, че дълго няма да се успокоите; затова толкова често например децата – които наистина не са прекалено съзнателни – се смеят на опитващия да изглежда строг, сериозен или дори солиден родител, т.е. той постига точно обратния ефект на “съзнателно желания”, затова неизвратеният човек може да се изсмее в лицето на глуповатия си началник, за което след това ще съжалява и т.н.

Следователно тъкмо несъзнаваността е свидетелство за автентичност на човешките прояви, за естественост, искреност, чистота и неподправеност; появата на съзнанието вече изкривява, деформира емоциите, явяващи се по естеството си непосредствен израз на дълбоки импулси, идещ от недрата на тялото; колко струва за всеки от нас някой, който се опитва само да се представя за наш приятел, а всъщност не ни е такъв; в същото време приятелството на истинския ни приятел просветва от всяка “фибра” на тялото и душата му и то няма защо да бъде демонстрирано с думи. Когато едно приятелство се нуждае от думи за да бъде укрепено, то това е сигурно свидетелство, че нещо в него се е прекършило. Същото е и при любовта, при солидарността с един друг, непознат човек, при признателността, при достойнството, т.е. при толкова разнообразните прояви на многоликия живот.

Ние тук не можем да се разпростираме върху различните измерения на откритата от Шопенхауер велика истина; за всяко от тях това ще бъде направено не тук и не "накуп", а на съответното място. Но едно нещо трябва да бъде отбелязано особено категорично.

Принципът на волята – явяваща се сърцевина на тялото – е безсъзнателността, импулсивността, спонтанността, искането и желанието. И душата може да желае, но това не е волята за живот, за която тук става дума, при душевните пориви и желания волята е преформирана, един вид пречупена през останалите душевни сили и е изпитала техния ефект върху себе си, модифицирала се е по определен начин. Първичната, изначалната воля за живот е извън всякаква зависимост от потенциите на душата, тя е основа на всяко душевно движение и среда, в която всичко останало е потопено. Волята владее тялото, а тялото по особен начин се опитва да се наложи на душата, макар много често да среща съпротива. Желанията на тялото стигат до душата и я атакуват непрекъснато, но на арената на човешката душа те са вече нещо друго, а не са пряка, адекватна изява на волята за живот и на телесността сами по себе си.

А пък душата е нещо като призма, в която се пречупват прекалено много лъчи, тяхната специфична интерференция е душевният живот, но отделните лъчи – особено идещите от най-мощния източник, волята за живот, светилото, което, подобно на Слънцето, е основата на всички други светлини – са нещо друго, което трябва да бъде постигнато по специфичен начин.

(Следва)

Добави в Svejo