17.Богатството на човека е в душата му17.1.Дали тялото не е храм на душата, а пък душа да е самото божество?
Под “аналитика на субективността” – или на чисто човешкото – разбирам подлагане на анализ тъкмо на човешкото съществуващо, на съществуващото, наречено човек. А темата за човека като съществуващо – цялостно битие – е извечна тема на чистата философия. Какво е субективността, по-скоро как е човешката субективност, как тя съществува? – този е въпросът, който тук си поставям. Това “е”, подчертано от мен, е форма на “съм”, проява на битието на човека, израз на неговото съществуване.
Вече поставих този въпрос и на други места, търсейки принципа, началото на разбирането, изходната гледна точка, от която зависи всичко останало. Сега ни предстои задълбочаване и развитие, прецизно вглеждане в съществуването, свързвано с човека.
Човешката същност е единство на тяло и душа, тя е “спойката” на двете сили. Всяка от тях става и се проявява като субективност когато в нейните предели се роди активност, определена насоченост, динамика, изваждаща – било тялото, било душата – от покоя, от безметежността, от инертността и равновесието. Общо взето това не са епизодични явления, а почти непрекъснати състояния на жизненост, всяко от които идва за да смени предишното, а също и за да бъде преодоляно от ново, по-интензивно и по-могъщо. Вибрациите, тръгващи от страна на тялото, намират своя отзвук в съответни душевни движения – и обратно, активността, пробудила се в "рамките" на душевността, предизвиква неизбежен телесен резонанс. Тези два потока на активността – и на субективността, която човекът изобщо може да има – в своето реално битие са неразличими, слети, по специфичен начин хармонизирани. Аналитиката на субективността обаче – за да постигне своите цели – е длъжна да ги разграничи и да ги огледа поотделно, съзнавайки непрекъснато общия живот, който те водят и благодарение на който изобщо съществуват, без който са невъзможни и непредставими.
Да тръгнем от тялото, да съсредоточим вниманието си върху импулсите, идещи от страна на човешкото тяло. Загадката на тялото вече не е толкова голяма, тялото е израз на неизразимата по друг начин воля за живот, която непрекъснато иска, тялото е обективация на волята, а значи тази последната не е нищо друго освен живата субективност на телесността, която се стреми да постигне самата себе си. Това, че волята е безсъзнателна и че тя друга не може да бъде, съвсем не променя нещата, казахме, че това е "добро" за волята, а оттук и за човека. Всяка воля, намерила своя “дом” в тялото, е индивидуална, т.е. отличава се по потенциал, интензивност, капацитет или сила от всяка друга воля.
От друга страна волята в този смисъл е нещо природно, вродено, предопределено, веднъж завинаги дадено и затова съдбовно. Никой не може да променя или сменя по свое желание волята си, а значи и същината на тялото си, на всеки от нас е дадено точно това, а не друго тяло, тялото с “цялата му свита”, и ние сме обречени да живеем “докрай” с него, да се примирим, да се чувстваме благодарни на жребия си или пък да усещаме фаталната си ощетеност. Поривите на моето тяло, с което съм неразделно свързан, ме обричат да бъда това, което съм, тук естеството не може да бъде променяно, природата на моето тяло – мощна или “хилава”, изпълнена с потенциал или непълноценна, жизнена или стремяща се към покой, силна или слаба – ме обрича да живея и да искам точно това, а да се чувствам неспособен за останалото, макар и прекалено желано, примамливо.За отношението между душа и тяло са възможни две алтернативни разбирания или концепции, които откриваме в историята на философията. И се налага тук вкратце да ги споменем.
Първата алтернатива изхожда от предпоставката, че тялото е храм на душата, а душата е негово божество. Това означава, че душата, бидейки активната сила и формата на тялото, изцяло формира и “извайва” – както скулпторът извайва статуята – своето тяло и затова отвсякъде в тялото “просветва” и проличава нейната същност. Тялото по този начин е творение на душата, тя одухотворява тялото, явяващо се нейна материализация и обективация, неин външен израз. Душата налага своя отпечатък върху тялото и вероятно това са имали предвид древните римляни, изричайки своята прочута максима “Здрав дух – в здраво тяло”.
Принципът, изходното начало на тялото е неговата душа, между двете има строго съответствие при запазване на предимството на душата по отношение на тялото – чийто живот изцяло зависи и се определя от живота на душата. В този смисъл душата е извора, от който блика животът на тялото, енергията, даваща импулсите за живот и самата жизненост на човешкото тяло, първичната виталност, от която произлиза жизнената сила на тялото и на човека. За да завършим и “закръглим” тази идея, сме длъжни да добавим, че душата не е нещо самостоятелно съществуващо, а е проявление на първичната реалност на Духа, от който тя получава своята жизненост и енергия. Следователно отговорът на интересуващия ни въпрос е вече ясен: приликата между физическото лице на човека и душевното му лице – неговата личност – е, така да се каже, субстанциално обусловена, тъй като душата е същност на живото тяло, осъществяване или “ентелехия” на неговото битие (Аристотел), подобно на това както зрението е същност и осъществяване на окото. И тъй като физическото лице на човека е концентриран израз и проява на неговото физическо тяло, а – от друга страна – личността е също така външен израз на скритата иначе душевност на този човек, то между двете има дълбоко родство, двете “лица” изцяло съвпадат.
Душата оставя своите знаци както върху лицето-физиономия на човека, така и – в още по-голяма степен – върху личността на този човек, от което следва, че от нас се иска само умението да разчитаме тези знаци и да улавяме тези съответствия. Всеки човек разбира това, без да е в състояние да си го обясни, използва го в своите отношения с другите “лица” без достатъчно да го е проумял, тук е напълно достатъчна интуитивната увереност. Така например някое лице дълбоко ни впечатлява, а друго ни оставя съвсем безразлични. На какво се дължи това? Нима е случайност, обусловена от някакъв хаотичен “прилив” на внимание и на впечатлителност? Впечатлението от някакво лице, каквото и да е то, означава, че чрез него нашата интуиция е успяла да улови в това лице знаците на душевността (или: телесността) на този човек, които – освен че са израз и ясно свидетелство за нейната характерна същност – по някакъв начин са влезли в дълбоко отношение и вътрешно родство с нашето собствено естество, с нашата личност, душа и тяло.Внезапно породилата се симпатия към едно лице и произтичащото от нея привличане е категорично свидетелство за наличието на такова интимно, вътрешно родство на душите, взаимно успели да “разчетат” знаците, които бележат и дават възможност за излаз навън на вътрешни качества на душата на единия и на другия. Благодарение на това става възможно установяването на някаква общност, дълбоко родство на душите, а също и на телата. “Подобното се привлича от подобно” – това е древен и значим принцип на разбиране, на който тук установяваме приложение. И тъй като този пример беше за случайно срещнат, непознат човек, към когото сме изпитали необяснима симпатия и привличане, изключително благоразположение, то това означава, че сме влезли в контакт единствено с неговото физическо лице или физиономия, и само чрез неговото излъчване сме “прозрели” същностни моменти на неговата личност и оттук – на неговата душа, на неговата иначе скрита вътрешност. Евентуалното по-нататъшно преоткриване на неговата личност, което е възможно при запознанство и общуване, вероятно все повече ще потвърждава първоначалната интуиция и само ще я детайлизира. Впрочем, нима внезапно избликналата емоция не е достатъчно красноречив израз на близост на душите при посредничеството единствено на лицата – и на погледите?
Всичко щеше да бъде прекрасно, ако това беше единствената възможност. Обяснителната схема, която приложих по-горе за да развия едно разбиране, не е единствената. Съществува още една възможност за осмисляне, която също трябва да реализираме, има още един път, който трябва да извървим.Втората алтернатива тръгва от други предпоставки, които също трябва да признаем за законни. Връзката между двете лица на човека се извежда от противоположни принципи, главният от които е този, че тялото – явяващо се въплъщение на изначалната воля за живот, си е изградило и създало един “израстък”, който ние наричаме душа. Тялото е носител на първичната виталност в лицето на волята за живот, а като допълнение към нея – и в служба на нея – съществува душата, която в определени свои прояви – като мисленето и разсъдъка например – се явява “противоестествена” сила, опитваща се да “обуздава” и да противостои на желанията на тялото и поривите на волята за живот.
Знаем вече, че безсъзнателното е носител на живота на тялото и на волята за живот, а негов фокус или ядро е либидото, сексуалното желание и непрекъснатия стремеж към удоволствия, чрез които волята за живот реализира себе си. По този път на разсъждение постепенно навлизаме в една прекалено “трънлива” област, която обаче сме длъжни да избродим – независимо от рисковете.
Телесният израз на либидото, ерогенната зона, в която то е концентрирано и центрирано, са гениталиите, половите органи на човека. Гениталиите един вид са другото, прекалено критото и скривано “лице” – за разлика от физическото лице или физиономията, имаща привилегията да бъде винаги оставяна на открит показ. Оказва се, че съществуват две физически лица, едното непрекъснато показвано, а другото непрекъснато скривано. Случайно ли е това?
Някога Адам, прародителят на човечеството, след като извършил първородния грях, изпитал срам и в отговор на този срам скрил със смокиново листо не физиономията или очите си, а тъкмо гениталиите си – случайно ли е това? Осъзнал бил, че е гол – но голотата на тялото защо бива “неутрализирана” чрез покриване на гениталиите, а не чрез покриване на лицето – което ние като че ли прекалено прибързано нарекохме истински лик, лице на тялото? Щраусите крият главите си в пясъка, а човечеството след своя прародител Адам крие упорито гениталиите си и се присмива от сърце на щраусите – но не е ли и неговата една прекалено “щраусова” позиция? Човекът не крие (при срам) лицето си, а крие гениталиите си – какво означава това? Кой тогава е истинският телесен израз, кое от двете лица на човека е истинското лице на неговото тяло?
Причината да крием гениталиите си и да оставяме на открит показ своя образ-физиономия (лицето) е, безспорно, съзнанието. Човешкото съзнание, безспирно воюващо с безсъзнателното и сексуалността, а също и доминиращо над човека в по-голямата част на денонощието, налага себе си и затова човек крие половите си органи, а оставя лицето – като че ли тясно свързано с мисленето и съзнанието, обитаващи главата – съвсем открито, като само на карнавалите и маскарадите го крием зад маска. В случаите, в които безсъзнателното вземе надмощие и поривите на сексуалността и либидото станат неудържими, съзнанието е принудено да отстъпи и тогава човек се... разголва, показва гениталиите си – вероятно не само поради практическата нужда да ги използва, задоволявайки нагона си. Длъжни сме да признаем, че голото тяло има два полюса и две лица: лицето (на главата – “главното”) и гениталиите, намиращи се в центъра на тялото. Затова и погледът, съзерцаващ едно красиво голо тяло, се задържа най-вече върху тези лица и само мимоходом се спира върху рамене, крака, талия, гърди и пр.И така, полюсът на тялото, а оттук и на волята, центъра, около който всичко се върти, средоточието, в което е локализирана чистата същина на волята за живот, са гениталиите, органите на сексуалността, на които в крайна сметка служи всичко останало, всичко друго, което е проява на телесност, на телесен живот и на телесни копнежи. Казахме също, че тялото – и волята – искат непрекъснато удоволствия, че те са неуморими в своята жажда за удовлетворение, за получаване на “своето” – и тук те не познават и не признават покой, не искат да приемат никакво ограничение и предел. В този смисъл тялото е носител на “дионисиевата стихия” на живота (Ницше), то е оргиастичното, влюбеното в живота, наслаждението, веселието, опиянението и така нататък начало на човека. А кой е Дионисий, известен ни като бог на виното?
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар