Няколко думи за болничното всекидневие - и най-вече "еженощие", щото нощите в болницата са цели епопеи. Имам предвид безсънието и... хъркането на съседите. Правя си някои проучвания по темата за търсенето на спасение от хъркането на съседа в безкрайните болнични нощи. Понеже напоследък доста често взех да влизам в болници, за мен това е една важна тема. Тия дни открих, че при епичното хъркане на масовия българин в болничните заведения най-важното е, така да се рече, конкуренцията; първо в смисъл кой пръв ще заспи и ще прецака всички останали; първият захъркал отнема стратегическото предимство на останалите и те мигновено стават жертви; за да заспиш пръв обаче трябва най-стоически да будуваш денем; кой се поддаде да мигне денем, нощем се обрича да бъде жертва на оперетния многогласен хор на хъркащите; и така нататък, още много мога да пиша по прелюбопитната тема, щото наблюденията и особено размислите ми са, както виждате, крайно богати, но сега нямам физическа сила да пиша и да се разпростирам повече. Друг път - повече.
Аз лично много рядко мога да се уредя да стана хъркащ щото явно нямам дарбата, нямам тоя екзистенциален талант, пък и съвсем не ме бива във всебългарския сонм на уреждащите се, на ония, които умеят да прецакват останалите - и по тази причина си стоя все сред прецаканите. Както и да е. Такава ми е била съдбата...
Пребиваването ми този път в болница обаче ще се запомни с стоновете, виковете, молбите за помощ на един болен, който по всяко време на денонощието с цяло гърло крещи "Помощ!", "Олелее!", "Хора!", "Боли!" и пр. Друг път такова нещо не бях срещал, обикновено болните стенат и страдат колкото се може по-безгласно, кротко, тихичко. А тоя дедо вика яката. Не мога да скрия, че заради неговите викове ний, болните, взехме да се отдаваме на размисли и дори на спорове за допустимостта на евтаназията, защото наистина е нетърпимо човек "да живее" в адско страдание, това не е човешко. Да не зачевам тая тема, само я подхвърлям. Сестрите ни подават обаче противоречива информация за страданието на дядото: някои твърдят, че болките му били нечовешки, че повече обезболяващи не могли да му дават, щото ако му дадат щял да умре, затова и човекът живеел в непоносими мъки; други сестри обаче твърдят, че дядото просто е психясал от продължителния престой в болницата. Каква е истината никой не може да каже, само дядото си знае.
Аз лично трета нощ не съм мигнал, не само заради дядото, а и изобщо, заради трудности в адаптирането, лошо легло, даже заради... хлебарките, заради какво ли не. Тая нощ в интерес на истината на два-три пъти се увличах и заспивах, ала за малко. Но съм общо взето отпочинал сякаш. Та като викаше тая нощ дядото проведох един експеримент, ще ви кажа и за него и спирам, щото се изморих.
Когато дядото вика, на човек му идват всякакви мисли и чувства. Не крия, на моменти ми е идвала и недобра мисъл за дядото, примерно си казвам в ума "Майната ти де!" (признавам си греха!), ала в следващия момент се ужасявам и обикновено се опитвам да му съчувствам, да му вляза в положението, да го оневиня. Тая нощ опитах с нещо друго: почнах да се моля Бог да му прати облекчение.
И да ви кажа, сякаш помогна: щом почвах молитвата си дядото спираше виковете и мирясваше за известно време! Няколко пъти опитах да го подкрепя с молитва и той все спираше да вика. Мирясваше. Сякаш му олекваше. Много приятно усещане е че помагаш на един човек в тежък момент. Даже едно куче ако го боли и го погалиш по глава, ще забрави за болката, а какво остава пък за човека. А да сте забелязали хора, утешаващи страдащите в нашите болници? И то с почти нищо: с мисъл. С добра дума. Най-безинтересното, най-маловажното нещо за нас, българите.
Идеята ми беше: ако ние, хората, ние, българите, не се отнасяме един към друг с тъпо безчувствие, ако сме солидарни с проблема на другия човек, ако имаме духовната сила да се помолим за облекчаването на болката даже на съвсем непознат човек, то това може да ни помогне. Е, открих, че сякаш може. Знам, че може. Просто се иска да съзнаваш, че не си единствен на този свят, че не бива да мислиш само за себе си, т.е. възможно е и ний, българите, да опитаме да се отнасяме човешки помежду си, което е предпоставка работите ни да потръгнат.
Да си обединим силата, духовна и физическа, изглежда, е предпоставка националният ни ресурс да се увеличи, което пък ще доведе един ден и до просперитет.
Нямам сили да детайлизирам мисълта си, така написана прозвуча сякаш по комунистически, но наистина капнах, затова и спирам. Прощавайте ако има нещо. Хубав неделен ден ви желая!
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар