Дами и господа, а вас някога в живота разпъвали ли са ви?

Искам и тази сутрин да напиша няколко реда в моето болнично дневниче. Впрочем, днес, а, възможно е, най-късно утре, ще бъда изписан от болница и ще се прибера в дома! Слава Богу! Много е интензивен болничният живот. Иска се стискане на зъби, чакане, много чакане, но... интересното е, че моето малко лаптопче ме спаси от скуката... а по-скоро интензивните преживявания този път, тежката операция този път, емоциите, свързани с нея, радостта от оставането в живота - да, аз този път имам чувството, че възкръснах за живота, поне останах в него, слава Богу! - ме спасиха и направиха така, че ето, сега ми се струва, че всичко мина сякаш бързо, така поне го усещам.

Имам си втори ден нов съсед в болничната стая, млад човек под 40 години, на когото предстои операция днес. Дискова херния. Живял е в Западна Европа, в Англия, и това си му личи: с дълга, къдрава коса е, много любезен, съобразява се с човека до себе си, сиреч, цени другата личност, проявява интерес към нея. Постоянно е с таблета си, слуша музика, чете книги на него (!), а иначе специалността му е техническа и пр. Толкова за него - желая му да понесе изпитанието леко!

То почти друго не се случва в болничния живот освен чакане на близките на свиждания, срещите с тях, емоциите, които пораждат тия срещи с най-скъпите хора, които виждаш, че са силно притеснени и много страдат. Най-много понесе тоя път родният ми син, разказва ми двата дни преди операцията ми, как съм влязъл в болница, как на скенера са открили хематома, как набързо са ме докарали с линейка в хирургиите. Интересното е, че нямам почти никакъв спомен за тия събития, всичко съм забравил. Това говори, че най-неприятното паметта отхвърля, ала в случая има и нещо друго: мозъкът, притиснат от хематома, не е могал да работи, бил съм крайно неадекватен, едва съм ходел, не съм могъл да пазя равновесие и пр. Това той ми казва, и точно в такъм момент са ме разкарвали от болница в болница, е, не е човешко това! Но да не пиша сега за здравната ни система. Много е тежко положението. При такива разкарвания на тежкоболни хора някои не достигат до спасителната намеса на лекаря-специалист. При мен имам чувството, че ако са се забавили още няколко часа, и ако още не са открили същинския проблем, нищо чудно сега вече да ни ви притеснявах с ежедневните си писания.

Днес моята инициатива да подаря книги по избор на лекарите, на сестрите, на персонала на клиниката ще видим как ще се развие. Много от тях вече знаят, идваха да разглеждат книгите, а тази сутрин, към 7.30 ще имат събиране, на което ще им обявя официално за това, че искам да им подаря книги, ще им занеса самите книги, та да си изберат, а пък после по списъка синът ми ще достави самите книги, аз пък ще им ги надпиша с думи на благодарност. И после ще чакам изписването. Не зная как ви изглежда такава една инициатива. Интересно ми е да разбера. Аз съм маниак по книгите. Дали обаче не се излагам с тази инициатива? Дали не е обидно да ти подарят... книга? Всеки обаче подарява каквото има. Не съм богат, само това ще им кажа, да не си помислят, че съм някакъв богаташ, който, понеже е стипца, е решил да им подхвърли някоя книга. Обикновен преподавател по философия съм. Който пише книги. И си ги издава сам.

Тия дни ми хрумна да подаря свои книги и на завършващите ученици от ПГЕЕ-Пловдив, е, не на всички, но поне на най-добрите, на отличниците. Аз и друг път съм правил това преди време, сега пак ще го сторя. Не го правя понеже съм станал толкова ненавистен на ръководството, което, фактически, сега ме е дало под съд "за обида". Прочее, толкова обидчиви хора не бива да стават ръководители - според мен. Дето се казва "Който го е страх от мечки, да не ходи в гората!", така го казал народът, който го е страх от критика, да не стамва ръководител. На който му е неприятна критиката, да не става ръководител. Тя, критиката, не е толкова страшна, тя е полезна за критикувания, ала ето, оказа се, за жалост, че някои обичат само похвалите. Е, няма как всички да те хвалят, оказва се, че няма начин някои да не те критикуват. И това е толкова естествено: ние сме различни, ние сме индивиди, ние сме отделни човешки същества.

Както и да е. Та ще подаря книги на отличниците-абсолвенти. Още днес ще пиша на имейла за предложението си под най-официална форма. Интересна ми е реакцията. Щото добре знам, че даден род емоции са способни да доведат дотам човек да се излага без изобщо да съзнава какво прави.

Толкоз. Хубав ден на всички! Желая ви здраве и успехи! И нека да се стараем да сме разумни и добри. Добротата пък е най-висшата разумност. Това ни е завещал нашият толкова човечен Спасител: Христос. Иде празник. Който се състои първо от разпъването на Христос, а след това от възкресението му. Боже, какъв колосален смисъл има в това. Но нима може да го почувства този смисъл оня, който никога не са го разпъвали?

Дами и господа, а вас някога в живота разпъвали ли са ви? Не е хубава никога да не са ви разпъвали, щото тогава, простете, вие най-вероятно сте от разпъващите. Два човешки типа има: разпъвани и разпъващи...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo