Ето че дойде времето да сложа окончателно края на моя болничен дневник. 12 дни бях в Клиниката по неврохирургия към УМБАЛ "Свети Георги" в Пловдив; трети ден вече съм си в къщи. Преживях тежка операция при усложняващи фактори (болно сърце и пр.) и благодарение на Божията милост все още съм в живота; а можеше и това да не бъде така и мен вече да ме няма; много странно е чувството, че този път си избегнал смъртта, т.е. за втори път ти е подарен животът; това е задължаващо, факт е, че това преживяване ще наложи своя отпечатък върху разбирането ми за това как следва да проведа отредените ми тепърва дни. Заради такива критични или "гранични" преживявания човек преоценява своите базисни позиции спрямо "нещата от живота" и разбира кое е истински важното - и кое не си заслужава да бъде ценено чак толкова. Понеже иначе инертността ни е довела до подмяна на истинските стойности, до загуба на ориентирите.
Никога няма да забравя невероятният подем на духа, който ме обзе след операцията, аз такъв ентусиазъм изглежда никога не съм го преживявал. При раждането, предполагам, има нещо такова, но поради неразвитостта на съзнанието този подем не се помни, преживява се безсъзнателно; но тук, при едно такова "второ раждане", когато човек е зрял, всичко се помни и възторгът наистина е невероятен. Аз писах как първото, което видях след като отворих очи след операцията, беше (освен родният ми син) и едно гълъбче, което кацна в оня момента на прозореца болничната стая, намираща се на 12-я, последен етаж на "Хирургиите"; тогава именно се просълзих, защото за мен това беше знак, че великият Бог е благоволил да ме остави в живота, което пък от своя страна ни намеква, че има още какво да свърша (довърша) на тази земя. Невероятно е чувството, че още си потребен, което се породи в душата ми, че още ти се възлага някаква мисия. Наистина е невъзможно да опиша моментите на оня невероятен подем на духа, който ме обзе. Възможно е, не отричам, че той може да се е дължал на ефектите на упойките, на упойващите обезболяващи субстанции, с които е била наситена кръвта ми. А пък това, че всички ония болезнени симптоми, които ме мъчеха в седмиците преди операцията (когато лекарите безуспешно се мъчеха да открият коя е истинската причина на състоянието ми), бяха изчезнали като с магическа пръчка, пораждаше у мен наистина невероятното чувство на новороден младенец!
Е, когато узнах какво ми се е случило (отваряне на черепа и оперативно отстраняване на т.н. "хематом", както аз си го превеждам - "съсирек", който иначе, при забавяне на откриването му с още ден, най-много два, щеше неминуемо да ме умори!) аз доста се уплаших, щото това наистина е сложна, тежка операция. Чудех се как именно хирургът е отрязал парчето кост, за да открие достъп до мястото, където се намира хематома, как е осъществил тази процедура без да увреди мозъка и пр.; операцията е продължила около три часа; много особено е чувството, че такова нещо ти се е случило, че си го понесъл, че си го издържал и то при болно сърце, разредена кръв, която е създала по-късно, както разбрах, много трудности при съсирването на кръвта и спирането на кръвотечението, щото разредената с антикоагулант кръв много трудно се съсирва, да не говорим пък за опасността от нов кръвоизлив в мозъка, което наистина е страшно! Доста емоции преживях в болничната стая, но искам да откроя голямото чувство на благодарност, което нарастваше към лекарския екип, към грижите на сестрите и на целия персонал; тук искам да спомена имената на д-р И. Батаклиев, лекуващ лекар, на д-р Райков, който е извършил операцията, на д-р Д. Стоев и др., които фактически ме върнаха в живота.
Опитвам се с думи да изразя преживяванията си, но това, както се забелязва, трудно ми се удава. Пък и се поизморих, затова ще сложа точка тук. Предстои ми тепърва още поне месец възстановяване. Вече, казах, съм у дома си, признавам си, не ми се връща повече към отминалото, към преживяното в болницата. Дано повече не ми се налага да се оказвам в подобни ситуации, дано! Нали и това си пожелахме ние, болните, при изписването: да не се срещаме повече при такива обстоятелства, а при съвсем други, радостни! Дай Боже да е така!
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар