Във всеки човек има по едно Слънце. Само не му пречете да свети...
Сократ
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
5 коментара:
Във всеки човек има по нещо положително. Колко хубав би бил светът, ако имаше повече слънчица да светят!
Прекалено оптимистично – съмнявам се, че например у Ленин, Сталин, Мао, Пол Пот или Георги Димитров има нещо положително. Трябва да приемем, че има хора, изтъкани само от зло и лишени от всякакви човешки качества.
Валерия Новодворская за Сталин:
„Сталин не имел никаких человеческих чувств и вообще был зверюгой… не знал бы никакого вообще человеческого тепла. Ему было безразлично, будет жить его сын или умрёт, будут ли жить военнопленные или умрут. Он поступал всегда одинаково. И когда писал приказ «Ни шагу назад», и когда задумывал дело евреев-космополитов, и когда миллионами убивал людей, он своих родственников казнил по линии Сванидзе, достаточно близких родственников. Поэтому чему здесь удивляться? У Сталина не было правильных поступков и не могло быть правильных поступков. Это поступки изверга, это поступки чудовища. Всё, что он делал, было чудовищно.»
А в една психограма на Мао се казва: «У председателя КПК нет друзей. Есть нужные люди, но друзей нет. Для него имеет ценность лишь тот, кто ему сейчас необходим. Все, что не «полезно» для нею — безразлично или вредно... Мао обижается со многими людьми. Но он удивительно нелюдим. По сути он одинок. Окончательно одинок. Опасно одинок. У Мао нет и не может быть привязанностей. Привычка есть, но всепоглощающая страсть — только власть. Она уродует Мао Цзедуна, превращая его в опасную агрессивную личность, лишенную естественных человеческих эмоций… Мао Цзедун равнодушен к сыновьям, которые учатся и Советском Союзе. Никто из нас не помнит, чтобы он упомянул имя хотя бы одного из них, или поинтересовался здоровьем. Впрочем, и маленькая дочь его мало трогает.»
Изтчоник: Гитлер, Сталин, Мао Цзедун: сравнительный анализ психики
http://www.apn.ru/special/article22331.htm
За Пол Пот и Димитров не знам, но при Сталин и Мао положителното е интелекта. За жалост при тия хора-зверове, на практика психопати-злодеи, силният интелект само е послужил за усилване на злодействата им. Но сам по себе си интелектът е положително нещо.
Тотю
И кое е "положителното" на интелекта на Сталин и Мао? Че е подсилвал злодействата им ли? :-) Интелектът, нестоплен от човечност (чувства), ражда чудовища, той е извор на злото. Нищо положително няма в интелекта, нестоплен от чувства, той се превръща неминуемо в античовешка потенция...
Мисля, че и Тотю, и Ангел са прави – един садист с посредствен интелект все пак има ограничен периметър и не може да извърши много злини, но садизъм в съчетание с интелект е наистина нещо много опасно. Да не подценяваме големите диктатори – те в повечето случаи наистина не са били глупави хора, но техният интелект е бил впрегнат в служба на злото. От друга страна може да си добър, но не особено умен човек.
Между другото мен отдавна ме занимава един прочут пасаж у Хюм, където той казва, че разумът Е и ТРЯБВА да бъде роб на чувствата и още не съм в състояние да го изтълкувам задоволително. Хюм е прав, че водещи у човека са в крайна сметка емоциите, а рациото им е подчинено, защото нашите цели се диктуват от желанията ни, които са плод на емоциите, а не на интелекта. Само че за постигане на тези емоционално задоволителни цели обикновено е необходимо прилагането на рационален подход. Също така съвременните невронауки показват, че емоциите и интелектът са неразделни и че не е възможен абсолютно хладен, неемоционален интелект. Не разбирам обаче защо Хюм настоява, че интелектът ТРЯБВА да бъде роб на чувствата. Все пак има ситуации, в които интелектът трябва да доминира и да се налага над чувствата и желанията. Но това е сложна дискусия, която отвежда встрани от темата.
Публикуване на коментар