Моята братовчедка и приятелка Юлия ни е на гости. Не е ходила във Франция и затова излизаме от зелена Швейцария и тръгваме към най-близкия град на френска територия. Братовчедите според мен са много важна част от живота ни, а когато станат и добри приятели, става наистина страхотно! Радвам се за нея, но вътрешно, признавам, все още съм малко намусена и полагам всички усилия да не си проличи.
Това е защото аз предпочитам по-големите френски градове, исках тя да види за първи път Франция в по-голям блясък от този в провинциалните градчета. Вчера 2-3 часа се рових в интернет за да подготвя едно рационално в рамките на един ден пътуване до Европейската столица - Страсбург. Северната част на Франция, както на Италия и Европа, е по-индустриално развита, със сериозни, прями и работливи хора. Трябват ни 2 часа и половина път до там, планирахме вчера да оставим децата на тате - ще карат колело на близкия стадион. А ние трите с единствен багаж баница със спанак и плодове да „захапем“ североизточното ъгълче на Франция. Уви! Часът на тръгване, 12 часа, променя нещата. Страсбург остава за друг път поради липса на достатъчно време! Колкото пъти тръгна за Страсбург нещо осуетява плана ми. Последният път беше посещение на Обама, което блокира част от града. И ето сега пак, минаваме гратис през граничния Базел, в който може да се видят доста неща и тръгваме към провинциално градче. Това ме потиска леко, защото не съм проучила градчето предварително и макар че хората в провинцията са по-любезни и словоохотливи, провинцията си остава място за релакс, каране на колело, гастрономически подвизи…
Но дъщеря ми, за една година в Швейцария явно се е научила да организира перфектно времето си и прави възможното, а не желаното. А и знае добре как ще се прехласнем тук и там в Страсбург. Тогава й се налага едно настойчиво напомняне за часа, едно привикване: “Мамо! Хайде, мамоо!“, последвано от подбутване, избутване, изблъскване, пощипване, щипане и… насилствено извеждане от сградата, респективно музея, залата, витрината, магазина… Ако сега, посред обед бяхме тръгнали за Страсбург, щяхме да си останем с гледане на катедралата - втора по височина във Франция (след тази в Руан), „чудо на огромното и деликатното“ според Виктор Юго. Щеше да се стигне до набутване в колата, заключване и завързване с колана. Нищо друго не би спряло естествените ми любопитство в повечето случаи и любознателност в по-малко случаи.
Задоволявам се с Колмар - малката Венеция (то и на Брюж в Белгия така му викат), за която освен канала знам че оцветяват в различни цветове улиците на стария град. Ще търся първо туристически офис, за да получа за минимум време устна информация къде какво да видим.
Веднага след Базел рязка разлика с Швейцария. На около 200 м надморска височина зелените междуселищни площи стават жълти, повехнали, горите - широколистни. Рядко населени територии, по-малки и по-бедни къщи, по-лош асфалт. Моята братовчедка е разочарована; „Все едно България!“. Ами така е, като не отидохме в Страсбург, ще гледаме нещо като Панагюрище“, репликирам аз. За да прогоня тягостното чувство разказвам вдъхновено за величието на феодална Франция, за разнообразните й пейзажи, скали и цветове, за Опаловия, Лазурния и Изумрудения бряг, за великолепните замъци на Лоара, за толерантността и чувството за свобода на французите... Тук дъщеря ми слага черешката на тортата, като разказва как мъжът й има големи препятствия с френските клонове на фирмата, в която работи. В момента бил натоварен да преустрои или закрие непечелившите предприятия. Единствено във Франция не се справя лесно, защото там нямат право да уволняват работници, те са под защитата на френските закони и синдикати. Няма уволнения, има преквалифициране или преместване на по-неотговорно място. За него това може да са куп неприятности и съдебни дела, но аз се радвам искрено че има страна, в която хората не са унижавани по този грозен начин. „Стига да не злоупотребяват с това“, беше коментарът на зет ми по същата тема предишната вечер.
Не ми се наложи да величая повече моята втора Родина - Франция, на която посветих всичките си плодотворни трудови години и която ме маркира безвъзвратно със своите добри белези. Навлязохме в градче насред Елзас, със старинни къщи с греди в ярки цветове. Да стигнем до туристическия офис ни изяжда цял час време, защото се въртим в един широк кръг около офиса и няма къде да спрем наблизо. Един час изгубено време!
Най-после влизам, дават ми се нужните ми указания, а докато чакам фотокопие с адреси на антиквари в града (Юлия носеше колекция картички, изпращани от Европа на прадядо й), служителката погрешно натисна някаква аларма. Мигновено тя и всички присъстващи си запушиха фините френски ушета и преиграха, типично по френски, като забравиха да ги отпушат когато алармата спря. Импровизиращите актьори започнаха едни коментари, едни оплаквания че още им резонира в ушите, сякаш им бяха нарушени човешки права или бяха понесли физическо насилие!! Усмихвам се на всички в залата и се наслаждавам на музикалния им език, в емоционални ситуации се движат в две-три тоналности - каква рязка разлика с монотонния български и грубия немски. Каква ясна дикция, сякаш са родени направо за сцена! Наслаждавах се на удоволствието да си говорим като познати за щяло и нещяло, тъкмо „влязох в роля“ на учтива и прелюбезна… и Фани ме избута от офиса. Навън улиците бяха отрупани с цветя, кокетни магазинчета услужливо бяха отворили широко врати, хората бяха насядали в безброй заведения с маси на тротоарите, заемащи и половината улица, бели, сини, жълти, зелени и червени влакчета - градски транспорт, се промъкваха по тесните улички.
Но освен зрително и слухово, едно друго сетиво беше безкрайно запленено - обонянието! Редуваха се ухания на цветя, пресно изпечен хляб, кроасани, сладкиши, кафе, топъл шоколад. Печено месо, всякакви подправки и разбира се - френски парфюми. И ето ни седнали на маса, преди да видим каквато й да е забележителност, да изпробваме какво ще каже сетивото вкус за местните специалитети: тарт фрапе, лучена супа, киш лорен. А уж щяхме на крак да хапнем от баницата със спанак или най-много по един сандвич крок-мьосю.
Още втория антиквар купува от картичките на Юлия и ето пак сме на маса - да го отпразнуваме - този път в една сладкарница. Във Франция - като във Франция, лежерно, сан суси!! Толкова бяхме щастливи сред уличните тълпи че вяло подминахме музея на скулптора Бартолди, дето е създал нюйоркската Статуя на Свободата, роден в Колмар. По-добре да влезем в катедралата, да се качим на лодка по малката Венеция, да видим какво интересно има за децата, да вземем брошури за тях от места с интерактивни игри и накрая да напазаруваме френска храна от Монопри - една от не скъпите вериги хранителни магазини. Пълним 4 големи торбички за 100 евро. За тези 100 евро в Швейцария едва бихме напълнили 2 торбички, а в Германия - 2 колички.
С мъка напускаме уюта на френското градче, където за няколко часа се внедрихме в системата и се почувствахме у дома си. Без да сме се надявали, Франция ни подари свой подарък-изненада. Един пълен със смях, топло слънце и красиви цветове, доброжелателен ден!
Написа: Мария Василева ОЩЕ СНИМКИ от Колмар
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
5 коментара:
Пак повтарям: Елзас не е никаква Франция, това е немска територия, анексирана от Франция и подложена на насилствено „французоиране“. За последно Колмар е върнат от победоносните германски войски на 17 юни 1940 и остава в Германия до 1945. Ето един текст от 1940, който добре изразява духа на епохата:
„Германският Страбург (Щрасбург) зад германски Рейн, това открай време е олицетворение на най-дълбоко национално чувство в сърцето на всеки германец. Затова можем да си представим чувствата, които ни вълнуваха, когато на 29 юни (1940) влязохме с Фюрера в Щрасбург. Бавно Фюрерът и съпроводът му навлизат в моста. По средата на реката колата спира и Фюрерът продължава пеша към елзаския бряг на Рейн… Това е един от вечните мигове. След това Фюрерът след повече от 20 години стъпва на елзаска земя… Германия отново поема тази прагерманска земя – Фюрерът е в Елзас.“
Аналогично Скопие 1941: „Девойки, облечени в китни народни носии поднасят пръст от Добруджа, Македония, Тракия и Западните покрайнини. Духовенството благославя и смесва тая пръст с пръстта на майката Отечество. Както нито една сила не е в състояние да тази напоена с българска кръв земя, така и никой не ще може да разпокъса обединения български народ.“
Другарю, повтарям, живееш с представите на отдавна отминали епохи... сега е вече 21-ви век, тия представи са негодни за нищо, те са за боклука. Днешните европейци мислят съвсем по друг начин. Време е и вие, глашатаите на КГБ-истката пропаганда да се събудите поне малко, ама надали, такива са заповедите, които изпълнявате, с оглед да си изкарвате надницата...
Това няма нищо общо с КГБ, а точно обратното: за КГБ истинският, автентичен консерватизъм, патриотизъм и национализъм са главните противници. Обединена Европа по принцип е добра идея, но в момента тя се движи в руслото на марксизма с обезличаването на нациите, народите и държавите. Точно една такава аморфна, космополитна, обезличена Европа може най-лесно да бъде смукната от Евразия. Независимо от всички обединения основният субект на политиката са и трябва да остана нациите. В България обаче някак още през 1989 патриотизмът и национализмът станаха мръсни думи, респ. бяха овладени и монополизирани от БКП и ДС. Това впрочем беше и една от грешките на ДСБ – че остави националистическото поле на псевдопартиоти като „Атака“ и подобни. Иначе Иван Костов имаше правилен подход към Македония навремето, улеснен, разбира се, от факта, че от другата страна беше Любчо Георгиевски, което никак не харесваше на Кремъл. Другите правителства след 1989 на направиха нищо за българо-македонските „односи“ и даже се смееха и подиграваха на Костов за специалното внимание към Македония.
Иначе независимо от всички наднационални обединения като ЕС, ако на България се отдаде възможност да си вземе Македония по мирен път, разбира се, че трябва да го направи. Мисля, че е също само въпрос на време Косово и Албания и Сърбия и Република Српска да се обединят.
Впрочем както виждате, днешните европейци действат по стар маниер. Французите не цепят басма на немците в Елзас, нито гърците на българите в Егейска Македония, които според тях били „славяногласни елини“. Така че е време Вие да се събудите и да видите, че и в ЕС не всички проблеми са решени задоволително.
А колкото до описанията в горното ученическо съчинение – те са смехотворни. Ако сега беше преди 1989 с желязната завеса – иди-дойди, но сега подобни възторгвания от някакви градчета са смехотворни. Още повече от философска гледна точка. Както учи самият Ангел Грънчаров, философът не се интересува от видимостите, а от ИДЕИ. Ето защо „Редуваха се ухания на цветя, пресно изпечен хляб, кроасани, сладкиши, кафе, топъл шоколад. Печено месо, всякакви подправки и разбира се - френски парфюми.» звучи абсурдно и смешно. Но на обикновените хорица подобни баналности явно им правят впечатление.
А твърдението «наслаждавам се на музикалния им език, в емоционални ситуации се движат в две-три тоналности - каква рязка разлика с монотонния български и грубия немски» е много спорно. Българският наистина е сравнително монотонен, но със своите отворени гласни много удобен за пеене и за публични речи, което не може да се каже за френския. А немският може и да звучи грубо, но подозирам, че е може би най-богатият език на света, както и един от езиците с най-сложна граматика. Да се говори правилно немски е почти невъзможно дори за германец! Макар че френският както всички романски езици има сложна глаголна система, френската граматика е сравнително проста, още повече в сравнение с немската.
Това беше малко отклонение в езикознанието и оперното пеене.
Приятели, истината е, че почти няма тема и дисциплина, по която да не мога да кажа нещо смислено, защото цял живот само това съм правил – подготвял съм се за енциклопедист, който обаче не само да знае, но и да МОЖЕ всичко. Аристотел, Авицена или Лайбниц са други такива примери, но не съм сигурен дали наред с всичко друго са били и големи класически музиканти и певци, говорители със сонорни тембри, лекоатлети и колоездачи и др., така че мисля, че ги превъзхождам – хаха.
Господине, Вие сте кретен!
Вашата обремененост от представи на миналото, господине, Ви прави в днешно време тъкмо това: един кретен. Длъжен бях да Ви кажа тази истина, все някой трябва да Ви я каже. Като Ви я казвам, Ви правя едно добро.
А това как един пишещ ще си описва впечатленията е въпрос на неговия избор. Опишете Вие нещо, стига сте мрънкал по повод на това което правят другите хора. Банален сте. Тесногръдството Ви е потресаващо!
Публикуване на коментар