четвъртък, 15 септември 2016 г.

Истински одухотворен, а това значи богат и човешки живот можем да постигнем само ако не се плашим от свободата, а с цялото си сърце сме привързани към нея!



Имам малко време тази сутрин за писане, да кажа все пак нещичко, което се случи във вчерашния ден. Който беше последен - преди новата учебна година. Днес е 15 септември. Днес ще се произнасят прочувствено-сълзливи речи за училището, за учителите, за величието на просветата, на образованието, на духовната култура; днес всички ще сме развълнувани, щото всички сме били ученици и добре помним този ден. Днес официални властващи лица ще произнасят лицемерни и лъжливи речи за това "какъв голям наш приоритет е образованието и училището", а публиката ще преструва, че им вярва и няма да ги поне освирка - ако не и да ги набие, щото безочливите лъжци, дето лъжат без да им мигне окото заслужават и малко лобут (бой). Както и да е де, аз няма да пиша повече по тия въпроси, ще кажа нещо важно, което става в нашето училище, училището, в което аз съм учител по философия - и в което, бидейки философ, се мъча от много време да спомогна за промяната, за поврата към добро. За ваше сведение съм длъжен да кажа, че промяната, повратът към добро няма да настъпи от само себе си, ние, човеците, сме тези, които трябва да го предизвикаме, трябва сами да го направим, със собствените си умове и ръце.

Както и да е, та за вчерашния ден мога да кажа само това: еврика, в нашето училище сякаш започна толкова дълго чаканият дебат - и при това Вселената не изпищя от изненада, дори не се сгромоляса от учудване; оказа се, че светът няма да пропадне като в едно училище започне демократичен дебат! Аз лично се изказах няколко пъти, направих доста предложения (естествено, нито едно от моите предложения не беше прието, но поне бяха обсъдени, тъй да се рече!), успях да държа и една що-годе по-голяма патетична реч за ширещата се нравствена деморализация, която, кой знае защо, беше изслушана от аудиторията с внимание, не бях дори прекъснат, да не говорим пък за това да бъда освиркан (което е голямо чудо-невиждано!), а пък най-важното, което се случи след тия събрания беше ето това: една дама след като привърши обсъждането, след като се закри събранието, дойде при мен и ми каза следното:

- Колега, искам да ти кажа, че те разбирам напълно и те подкрепям, аз също мисля в тази посока! Радвам се, че каза гласно това, което трябваше да бъде казано!

Моля тази госпожа да не бъде търсена от ръководството с оглед да бъде идентифицирана и да бъде наказана, да й бъде отмъстено за волността; да се надяваме, че този път ръководството няма да се занимава с подобен род недемократична активност; да се надяваме, че ледовете, дето се казва, са почнали лека-полека да се напукват, което е добро начало. Аз лично смятам, че винаги има смисъл да се разговаря, винаги е хубаво да се дебатира - и то пределно откровено. Между другото, по времето на моята реч забелязах по очите на много хора, че думите ми отекнаха, дето се казва, в сърцата, което е предпоставка за това тия хора да почнат да събират душевна сила - с оглед в един момент сами да дръзнат да кажат пределно откровено какво мислят. Като казах, че дебатът в нашето училище започна, аз имам предвид специфично нашенски дебат, който тече ето как: казва нещо Грънчаров, мигновено след като завърши (а понякога и още докато говори) скача някой "правилно мислещ другар" и или почва да иронизира казаното от Грънчаров, инак казано, почна да изопачава смисъла на думите му, или пък почва да доказва колко неправилно мисли тоя същия Грънчаров, т.е. почва да говори думи, които са така приятни на ръководството, че повече от това не може да бъде; да, в нашето училище демонстрирането на чувства на привързаност към ръководството, което се постига чрез влизане в словесна схватка с въпросния Грънчаров, е доста разпространена практика, но това, да приемем, е малък кусур. Истински важното е, че въпреки тия странни психологически особености на нашия дебат (и тази, че като гласуваш с "монолитно правилно мислещото тотално мнозинство" ти си гарантираш пълно доживотно спокойно съществуване; излишно е да казвам, че по всички гласувания само Грънчаров дръзна да гласува против, всички останали гласуваха, естествено, за противоположното на Грънчаровото разбиране, което, няма как, съвпадаше с позицията на началството; разбира се, няма да се излагаме сега да гласуваме нещо, което да не се нрави на началството ни!), та значи въпреки тия всичките психологически странности, анахронизми и аномалии (господстващият манталитет у нас е изцяло социалистически, вие да не си мислите, че от социализма сме мръднали и сантим напред, не, моля ви се, няма такова нещо, няма да се излагаме сега да ставаме демократи!) в нашия толкова своеобразен дебат се очертаха следните тези:

Първо, тотално господстващото мнение е, че трябва да продължим да залагаме на добре познатите ни командно-административни и репресивни спрямо личността на ученика методологии и технологии. Това становище се подкрепя у нас със съкрушително севернокорейско мнозинство, примерно, 99.99% от гласуващите "мислят" точно така, е, да не са 99.99%, ако колективът ни се състои от 100 човека, примерно, аз значи съм 1 %, ето, излиза, че само 99% подкрепят чисто административната и репресивна образователна, така да се рече, методология-технология, ако и онази дама, дето ми каза след събранието, че мисли като мен, значи тоталното железо-бетонно мнозинство намалява до 98%, което, като начало, изобщо не е малко. Разбира се, никой не знае и няма как да знае, в така и така сложилата се нелека ситуация, колко са ония колеги, които мислят по-различно, но просто, не желаейки да си имат главоболия с началството ако дръзнат да изразят публично известна причастност към тъй "анархистичните" възгледи на въпросния Грънчаров, предпочитат механично-конформистично да гласуват с въпросното монолитно мнозинство.

Второто становище, което все пак гласно и публично беше обявено вчера в проведените тъй специфични иначе дебати в нашето училище се свежда до разбирането, че административно-командният и репресивен, а по същество и изцяло недемократичен, авторитарен и социалистически модел на въздействие е отдавна доказал пълната си непригодност, че придържането към него, което се дължи на една глупава и инатлива нерешителност или недоумение пред новото, не само че е анахронизъм и сюреалистичен, в съвременните условия, абсурдизъм, но и е израз на крещяща, а също така и на незаконна вече недемократичност, защото новият закон за образованието, въпреки непоследователността си, поне про форма все пак съдържа и известни демократични наченки; та значи второто, принципно различно становище, на което вчера моя милост даде публичен израз в проведените специфично нашенски дебати, е, че в съвременните условия е крайно време да се смени коренно модела, да се смени даже досегашната провалила се тотално, по всички линии, парадигма на съзнание и на мислене, че трябва да се заложи на непосредственото и практическо реално демократизиране на отношенията в нашата училищна общност, което именно и ще доведе, въпреки неизбежните трудности и рискове, до тъй потребния и тъй дълго чакания поврат към добро, ще доведе до истинската, до смислената, до коренната, до същинската (както искате я наречете!) промяна.

Видяхте, че на тази гледна точка открито застанах само аз, но имам пълните основания да очаквам, че негласно, тихо, потайно доста хора, да се надяваме, мислят по този начин, няма начин да не мислят по този начин, щото ако не мислят по този начин, а искрено мислят по другия начин, тогава българското образование не само че ще отиде "на кино", ами ще отиде и по дяволите, и то в такъв случай има крайно жалко и незавидно бъдеще, иначе казано, няма бъдеще. Аз като психолог добре зная, че тази гледна точка - демократична, същинска реформаторска, модерна, либерална или както искате я наречете! - в нашето общество се поддържа от едно неголямо малцинство, но има такива хора, аз ги познавам кои са и в нашия "тъй сплотен колектив", но тия хора просто не смеят в този момент открито да покажат позицията си, ценностите си.

Аз в своите вчерашни речи се постарах да се аргументирам защо се налага принципна и коренна промяна, решителна смяна на подхода, защо нямаме друг разумен изход освен да заложим на реалната демократизация на отношенията, да заложим да проверени вече по света и доказали ефективността си съвременни образователни и комуникативни подходи, технологии, модели и пр. Ще дам два примера, за да не се създаде впечатлението, че ви губя времето с "празно философстване".

Вчера се проведоха някои заключителни гласувания на ниво Педагогически съвет по "новия Правилник" на училището, който, естествено, се оказа, че съвсем не е нов, напротив, си е досущ същия като миналогодишния, е, с някои козметични добавки или нищожни промени. Моят призив да се прави напълно нов и принципно различен Правилник, и то по съвършено различен начин (демократичен, в обсъжданията по Правилника да участват не само учениците, но и техните родители), беше възприет като кощунство и светотатство; е, щом не се намери смелост да опитаме нещо ново, ще заложим на старото, което, макар че не действа, поне ни е добре познато, щото новото, понеже е ново, много плаши и е пълно с какви ли не неизвестности.

И с оглед на това много време се отдели, моля ви се, за да се решава кардиналния въпрос какво да правят учениците, които, поради лошо държание в часа, понеже пречат на учебния процес, се е наложило да бъдат изгонени от класната стая: дали тия ученици до стоят като наказани цял час до самата врата, дали да не бъдат пък наказани с... четене в библиотеката, дали да не бъдат пък наказани с това сами да си подготвят урока и да бъдат изпитани на другия час, абе изобщо много мислене падна по този въпрос как да се измисли такова наказание, че ученикът малко по малко да почне да се отказва да се държи недисциплинирано по време на учебния час.

Аз шокирах публиката като направих две предложения: първото, най-фрапантното, беше въвеждане на свободна посещаемост на часовете (обосновах се, приведох доказателства от моя опит, показах, че този модел работи, че спомага за култивиране на съзнание за лична отговорност и пр.), но моето предложение беше възприето от подавляващото мнозинство хем като кощунствено, хем като анархистично, хем като безотговорно и пр. Аз също така предложих в класовете, пък и в училището като цяло за решаването на прословутия проблем за дисциплината да се създадат т.н. съдебни комитети, съставени само от ученици, пред които недисциплинираните, пречещите на работата ученици да бъдат изправяни, та самите техни съученици да им помогнат да осъзнаят, че така да продължават да пречат в часовете просто няма как да стане; и това мое предложение учениците сами да се грижат да има ред в класната стая беше отхвърлено като "непрактично", като "недействащо в нашите условия", като "прекалена свобода", която, видите ли, "до нищо добро не води"; учителят сам трябвало напълно авторитарно да въвежда ред, редът трябвало да се въвежда административно, чрез груб външен натиск, чрез репресии, чрез страх от наказания и прочие, и так далее, и тому подобное, както гаварят руснаците.

Разбира се, бях осмян, че съм бил привърженик на... комунизма, щото тия съдебни комитети били им напомняли за прословутите "другарски съдилища", това било "макаренковска съветска технология" и прочие, аз, разбира се, заради своето иновационно предложение бях порядъчно и дружно осмян, подигран, оплют и т.н. Няма значение де, аз апелирах просто да почнем да се опитваме да мислим в друга, коренно различна посока, за тия съдебни комитети споменах между другото, аз призовах към дебат, за да изобретим самите ние нещо подходящо и ефективно действащо, но призивът ми или не се разбра, или пък някои хора предприеха мерки предложението ми да бъде изопачено и осмяно, без да се направи опит за по-сериозно вникване в толкова сериозния проблем. И се заложи на добре познатия, повтарям, административно-команден и репресивен модел, който обаче е доказал пълната си неефективност и несъстоятелност, щото съвременните ученици с нищо не можеш да ги уплашиш, пък и да се залага на страха е много ретроградно, все пак живеем в 21-вия век, минало е времето, в което хората са били управлявани като се е залагало на страха - и на принудата, на репресията, на безчовечността, на робуването, на ненавистта към свободата и т.н.

А същински новата парадигма на едно истински съвременно образование и училище може да бъде само парадигмата на свободата. Досегашния модел е модел, залагащ на тиранията, на командването, на репресията - и той се доказа като неефикасен, като порочен, като несъстоятелен, като недемократичен, като потискащ личността на учениците, като пълно демоде, като комунистически и так далее, и тому подобное, както казват руснаците. Значи демокрацията в нашето училище се отлага за... неясното бъдеще, ний залагаме на съвършено ясните, но доказано порочни и неефективни свободоненавистнически, а също така и човеконенавистнически командно-репресивни методи и технологии.

Туйто. За сметка на това на нашите ученици ще им позволим един ден в годината "да се самоуправляват", ще им позволим да си организират "Ден на самоуправлението", т.е., подражавайки на древните римляни, ще имаме само един ден в годината, в който... робите ще станат господари, а господарите - роби (така правели древните римляни на празника, наречен Сатурналии, изглежда този празник е бил за почитане на Сатурн, и тогава и роби, и господари са се смеели яката като са гледали как робите се правят на господари, а пък господарите - на роби, е, забавлявали се по този начин древните римляни, а ето ний, понеже сме много авангардни, в 21-вия век ще им подражаваме - и също така ще си организираме прелестно шоу, на което да се посмеем донасита! Демокрацията и свободата, излиза, съобразно казаното, че в наши условия е само нещо като... майтап, е нещо като шега, е джумбуш, е нещо, над което можем от душа да се присмиваме, да се подиграваме, да се гаврим даже ако трябва. (Турската дума "джумбу̀ш", която употребих, значи веселба, забава, майтап.)

Толкова. Свободата у нас масово се възприема като нещо ненужно, над което можем да се присмиваме, а пък привържениците на свободата и на демокрацията у Нашенско са... луди, те са напълно ненормални! Точка. Ний, българите, сме много напредничаво племе, няма що! Целият свят доказа, че благодарение на свободата и на демокрацията се берат най-сладки и богати плодове, само ний, българите, сме се заинатили и продължаваме да се държим като магарета на мост и не щем да ставаме демократични и свободни, не щем, следователно, да ставаме богати и нормални като останалата част от човечеството; ний, вместе с руснаците, желаем да бъде "напълно уникални", сиреч, само ний с руснаците, ще продължаваме да ядем "тъй сладките" плодове на несвободата, на тиранията, на робството, на унижението, на недостойнството. И на бедността и на мизерията. Щото просто няма как да стане този фокус: да сме хем несвободни, хем и богати: бедност и несвобода вървят ръка за ръка. Да, бедността и робската психология са нещо като сестри, или са като брат и сестра, не мога точно да ви кажа, щото не знам какъв е пола нито на бедността, нито на склонността за робуване. Мисля, че бях пределно ясен. Няма смисъл да пиша повече.

Ще завърша със следното: аз лично няма как да бъда принуден да прилагам в работата си модели и технологии, за чиято неефективност и порочност не просто съм убеден, нещо повече, аз добре зная, че те в наши условия дори и донякъде да работят, са изцяло вредни, обричат ни на жалко бъдеще - и като индивиди, и като страна, и като нация, и като всичко. По тази причина след като в училището, в което работя, очевидно няма настроение да стане иновативно, няма желание да почнем да прилагаме иновативни методи и технологии, тогава изходът ми е един-единствен - и аз ще го приложа. Не, този изход не е този, който ми предложи тъй любезно директорката: щом не ти харесва при нас, моля, вземи се шапката и се махай, търси си щастието някъде другаде, където ще ти хареса! Не, няма да приложа нейния тъй добросърдечен съвет, по една простичка причина: това училище не е нейна бащиния, то е колкото нейно, толкова и мое. То е на всички нас. Не само на работещите в него, то е на учениците, то е на гражданите, то е на пловдивчани, на българите като цяло също. То е на българските данъкоплатци, а и аз съм такъв, тъй че имам всичките права над него каквито имате и вие. То не може да бъде узурпирано от някой, който без основание си мисли, че си е негово. Не, като мутрите няма как да постъпваме, щот сме що-годе образовани и културни хора, зер, работим в училище, в учебно-образователно, възпитателно и личностно формиращо учреждение. На това основание аз ще остана да работя в това училище и ще продължа своята обречена (за момента) борба за неговата модернизация и демократизация. Щом училището не може да бъде новаторско (стига съм употребявал чуждицата "иновация"!), щом няма условия цялото училище да бъде новаторско, то пък кой ни пречи отделните учители да се проявяват като новатори?

Е, аз ще продължа да си бъда учител-новатор, учител, който не се плаши в работата си да си позволява разни новости, какви ли не творчески неща, които са в пълно противоречие с тъй баналната и скучна административно-командна традиция на социалистическото ни по същество образование. Вярно, до този момент за тия мои творчества и новаторства ме наказваха, обявяваха ме за "закононарушител", за ненормален, за некадърник, за луд, за какъв ли не още, уволняваха ме даже и пр.; е, сега вече пък самият закон не само ми позволява, но и ме задължава да бъда и иновативен, и творчески мислещ и действащ, и различен, и демократичен и прочие.

Тъй че, сами виждате, ситуацията сякаш е на път да почне да се променя, а, вие какво ще кажете по този въпрос, що мълчите толкова де, кажете нещо?! Дайте да ви чуя, кажете, не мълчете, победете страха, почнете да говорите, моля ви се, срамота е да се страхувате толкова! Този призив го отправям към всички, и към колегите, и към учениците, и към родителите, и към гражданите, към абсолютно всички!

Проклет да е този пусти и толкова позорен страх, по дяволите да иде страха, нека да бъдем съвсем свободни и горди личности и граждани, нима е толкова трудно това?! Победете глупавите скрупули на страха и на склонността си към робуване - и мигновено ще се преобразите в нови хора! С Божията помощ това е възможно! Пожелавам ви го!

И дайте заедно за запретваме ръкави и да се захващаме за борбата за истинска промяна! Да спрем опитите реформата на образованието да се изрази в поредната лъжлива, лицемерна, фалшива "промяна". Щото, сами виждате, на основата на казаното, че тези опити са не само много настойчиви, те за момента са и доминиращи, те за момента са господстващи! И обслужват само интересите на образователната бюрокрация, която има една-единствена грижа: да не си изпусне властта, да не си изпусне монопола над образованието на нашите деца. Тази опити на образователната мафия да пази тъй изгодното й статукво трябва да ги провалим ний, гражданите.

Няма кой да направи истинската, немнимата, нелъжливата, същинската промяна, ние сме призваните да я осъществим. Ще се опозорим завинаги ако покажем малодушие в този решаващ момент.

Хубав ден ви желая! Също така ви желая одухотворена нова учебна година, колеги! Един истински одухотворен и човечен живот можем да постигнем само ако не се плашим от свободата, а с цялото си сърце сме привързани към нея! И богати, и достойни ще станем само ако сме истински свободни, запомнете го това от мен.

Щото свободата дава на човека криле, тя му позволява да разгърне цялостно своя творчески потенциал, затова и обществата, които са свободни, са и богати, и модерни, и човечни, и непрекъснато проспериращи.

Това е. Загадката е разгадана. Истината е ясна. Именно истината ни прави свободни, нали така? Успех! Не се излагайте повече и ще постигнете чудеса!

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.

1 коментар:

Анонимен каза...

Скъпи Приятелю, Ангел Грънчарове!
Поклон!Радвам ти се! Фантазирам си - какво би станало, ако един разумен премиер те посети докато е още на власт и ти предложи длъжността главен консултант по въвеждането и утвърждаването на образователната реформа с ранг, пълномощие и власт надвишаващи тези на министъра!...С възможност да си избереш екип от специалисти...Със задачата това звено да я измисли и предложи нейното приемане от НС, а после да съдейства за нейното(на реформата!) категорично ускорено и незабавно установяване у нас! И със задачата новото звено всъщност да изтика, да замени, да разпердушини, да направи на пух и прах старото министерство и да се утвърди, като ново!
Т.е. новото да бъде наложено отгоре, с разумната сила и могъщите финансово-командни средства на държавната институция, която би била оглавявяна от теб?! Или от честни, разумни и истински мъдри хора, като теб...Макар и насила....А?!Та нима не виждаш, колко си далеч пред колегите си...А по-точно колко са изостанали в миналото на социалистическата си младост те самите...По разум, по мъдрост, по усещане, по чувствителност - къде се крие разковничето...На личността...Толкова, че даже не ти виждат светлинката.. или им е по-изгодно на съществуването - да не я виждат :-) Горчиво да се пошегувам! А не изгради ли до 18 годишна възраст...какво говоря...до 17, дори до 16 даже!, ВЪЗПИТАТЕЛНО-ОБРАЗОВАТЕЛНАТА ИНСТИТУЦИЯ здравите личностни основи на новото поколение, то какво свободно развитие, усъвършенстване и подобряване на живота му и живеенето ни бихме могли да очакваме!
Мисълта ми е, че би било възможно да се принудят в много по-силна степен отколкото досега и командно-административно(законово, т.е.), освен от собственото си професионално и личностно ниво на съзнанието учителите, да прилагат свободата, самостоятелността и творчеството, като принципи в обучението и възпитанието на питомците си...Защото те тъй са си възпитани...Някой да им нарежда и да ги командори...Иначе щото ли...ми, няма заплатица, няма...пусти парици!:-)

2016.09.15г. Владимир Петков-Трашов