Погребахме днес своя приятел и своя незабравим шеф инж. Венелин Паунов. Искам съвсем накратко да разкажа за погребението му, знам, че е много трудно да се пише за такива неща, но ми се иска да спомогна за увековечаването на спомена за него. Този човек заслужава това. Обидно е, че нито една медия (сайт или вестник) не писа за това, че е починал. Погледнете сами, убедете се сами, потърсете с търсачката, сложете думите "почина инж. Венелин Паунов", освен моите няколко текста вече няма нищо друго. Не мога да си обясня как е възможно това.
Почина една голяма личност, излиза, да, това се оказва, сами преценете: личностите у нас не ги ценим не само приживе, но и посмъртно даже! Липсва обществено мнение, липсват публични реакции, а всеки, който познаваше г-н Паунов, би могъл да каже нещо важно, интересно и поучително. Защото даже починалите, умрелите учители продължават да учат младите с примера си, със спомена за тях, с разказите на живите, които ги знаят и които са им се възхищавали. Апелирам и други хора да напишат нещичко. При мен е така: като ме владее някаква емоция или мисъл, не мирясвам докато не я изразя "на хартия", докато не я напиша. Като я напиша, като излея това, което ми е на душата, тогава някак се успокоявам. Ето сега не мога да не напиша нещичко и за този траурен акт, погребението на човека, който до оня ден е бил жив, когото съм могъл да срещна, да му стисна ръка, да поговоря съвсем дружески с него, а пък сега него вече го няма - как е възможно това?! Това според мен е неприемливо, ето, пишейки за г-н Паунов, на мен ми се струва, че по някакъв загадъчен, тайнствен, мистичен начин сякаш продължавам да общувам с него, с неговия дух, имам убеждението, че духът на човека не умира, няма как да умре, душата също не умира; "къде" е душата на умрелия аз не зная, но пък зная това, че питането "къде е душата" е глупаво питане понеже душата е нематериална, за нея такива неща като пространство и време не важат; душата и духът на човека пребивават във вечността. Та затова пиша по толкова трудни теми, където думите не могат да изразят онова, което е в душите ни. Но да мълчим в такива моменти според мен не е приемливо поведение или отношение. То на мен лично не ми е по силите, пък и не отговаря на убежденията ми.
Имаше много хора на погребението. Което показва нещо. Този човек, инж. Венелин Паунов, го уважаваха и обичаха много хора. Защото, казах, той умееше да общува с хората съвсем човечно и дружески, умееше да печели човека и да го вдъхновява, това е най-важното, най-ценното качество за един ръководител. И други хора се изказваха там, на погребението, в този дух, даже и в двете речи, на най-близкия му приятел Стефан Кралев и на бившия директор инж. Атанас Рашков прозвучаха точно тези акценти. Но да карам поред.
Траурната зала не можа да побере присъстващите, не можаха да затворят вратите й. Там и видях починалия. Порази ме колко много се е изменило лицето му, дотам, че в първия момент даже не можах да го позная. Съвсем другояче изглеждаше лицето на г-н Паунов. Нещо много значимо беше изчезнало от лицето му: нямаше го неговият дух! Страшно нещо е смъртта: разделя душата и духа от тялото, а без духа и душата какво е човекът?! Човекът е нищо, човекът го няма, човекът си е заминал без душата и духа, остава само един труп. Затова е непоносимо да правим фотографии на покойници и да ги пазим. Няма смисъл. Човекът там вече го няма. Къде е човекът? Там, където е душата му, там, където е духът му. Духът и душата са същественото, истински значимото, тялото е почти нищо. Да му мислят тия, които са убедени, че тялото е всичко, а пък душата и духът - нищо. Изглежда за такива смъртта е най-страшното нещо: щото за тях смъртта наистина е абсолютен край. Тялото, трупът на човека обаче без душата и духът е нещо съвсем лишено от смисъл. Затова да се прегръща и целува мъртвецът при погребение е лишено от смисъл: там вече го няма човекът, това не е човекът. Човекът е другаде: където е душата и духът му. А да се общува с душата и духа на човека е съвсем възможно: в мислите си, в спомена си, в духа си можем да общуваме с душата и духа на починалия. И ние затова така се вълнуваме и плачем на погребения щото нашите души, в спомена и в паметта си, непрекъснато общуват с духа и душата на умрелия. Аз примерно даже гледайки лицето на умрелия (стана така, че при опелото от свещеника на гроба се оказах съвсем наблизо) през цялото време си спомнях разни сцени от общуването ми с него, което изглежда е съвсем естествена реакция: душата, духът може да общува само с души и духове. Правете си сметка колко ли е тъпо на бездушните и на бездуховните хора при такива церемонии, аз това нещо даже и не мога да си го представя.
Лежеше си значи почти неузнаваем починалият толкова драг наш приятел, колега и шеф г-н Паунов, пък всички ние, в мислите си, общувахме, кой както и доколкото може, с неговата душа и дух, останали завинаги в спомена ни. (А и ний като умрем нашите души и духове пак ще си останат, да се надяваме, същите, тогава в тях пак ще бъде съхранен спомена за нашите близки починали, тъй че ето това може би е и вечността, знам ли?!) Беше страшна горещина на погребението, аз поне така усетих времето, много жестоко напичаше по главите, хората търсеха сянка под дърветата, да се спасят малко от горещината. Изглежда и затова в един момент цялото ми тяло страшно много премаля, дотам, че в един момент се уплаших да не би да става с мен нещо подобно на това, което прати в другия, в по-добрия свят душата на г-н Паунов преди два дни. Почнах в един момент да изпитвам голяма слабост, краката ми едва ме държаха, с премалели и сякаш същевременно натежали от необяснима тежест крака едва се прибрах. В един момент даже ми мина хрумна тази мисъл: ако ще става нещо с мен, ако ще припадам, поне е добре че е направо на гробищата! (Не че е възможно да ме погребат направо тук, мен ще се наложи да ме откарат за погребението ми чак в родния ми град!) Като се сетих за това последното събрах колкото се може повече душевни сили за да овладея немощта на тялото си и ето, довлякох се някак до вкъщи. (А след това полегнах и съм заспал, а като се събудих, отпадналостта сякаш беше изчезнала - щом сега имам сили да съм на компютъра.)
Оказва се, че г-н Паунов е станал директор на 23 септември 1996 г., той е най-продължително управлявалият училището директор, макар че е бил на поста си едва 14 години (до лятото на 2010 г.). (Има пловдивски директори на училища, които са били на поста си по 30, 35 и дори повече години! Един от тях, Соли Христов, директорът на училище "Паисий Хилендарски" даже днес беше на погребението на г-н Паунов.) Бил е и заместник-директор. А е в училището от 70-те години, пропуснах да запомня от коя точно година е започнал да работи в него. Биографичните данни обаче не са най-важното, те почти нещо не означават. Истински важното е ето кое: личността. Душата и духът на човека е истински важното. Или онова, което наричат "харизма", "вътрешният огън", който гори в душата, излъчването, това е истински важното. При умрелия това вече го няма и затова са така безизразни телата на умрелите. И не са приятни за гледане. (Тях се опитваме да ги забравим, макар че е трудно.) Г-н Паунов беше много харизматична личност, такива личности са рядкост, излъчването, огънят в душата му беше много силен. И ето, затова когато Стефан (Кралев) в речта си на гроба накрая поиска да каже "нещо лично" (той му беше най-близкият приятел!), се сети за точно това, което никой от нас няма да забрави, а именно обичаше като срещне човек, кой знае защо, да го попита: "Доволен ли си от живота?", та значи Кралев като каза нещо такова "... Спомняме си шефът като влезеше в учителската стая и усмихнат казваше: "Как сте, приятели, доволни ли сте от живота?"..." при тия думи и той се разплака, а и сред публиката хората започнаха да преглъщат, а пък някои от дамите също се разплакаха; и той говори истинно за починалия, за неговата човечност, за неподражаемото му умение да общува приятелски с всички, за тактичността му, за това, че обичаше да се шегува, че умееше да създава настроение дори и на най-скучните учителски съвети, много сцени и негови приказки тепърва ще си спомняме, жалкото е, че човекът вече го няма сред нас, а пък си и отиде много рано наистина, съвсем неочаквано, внезапно ни напусна.
Г-н Паунов беше човек с много изострено чувство за справедливост и силно се възмущаваше от несправедливостите. (Но нека по тази тема днес да не пиша, тепърва ще се наложи обаче да се пише по нея.) А справедлив е умният, разумният човек, мислещият човек е човекът, който не допуска несправедливости или ако случайно допусне, ще осъзнае грешката си и ще има душевната сила да си я признае, да се покае. (Глупавите хора не само че правят непрекъснато несправедливости, но и се инатят да си признават грешките.) Г-н Венелин Паунов беше личност с широко скроена душа, качеството "тесногръдие" изобщо не му беше присъщо, напротив, той беше изключително щедър и великодушен. На такива хора душевният хоризонт е широк, което означава, че успяват да постигат нюанси от живота, които са непосилни за другите. Много пъти ме е поразявало това, че г-н Паунов умее да разбере най-сложни неща, за които добре знам, че и психолозите спорят ожесточено, а той интуитивно постигаше най-пълноценното гледище. Примерно, имали сме разни казуси около ученици и дори цели класове, той успяваше да преодолее напреженията с няколко думи, много го биваше за арбитър. А директорската длъжност е изключително тежка и отговорна, много се лъжат тия, които си мислят, че директорът може да си прави каквото си иска, да мачка хората, да се гаври с тях, да ги обижда и т.н. Аз познавам хора, които за нещичко са били някога обидени на г-н Паунов, но дори и тези хора му признаваха неоспоримите качества същевременно и да балансира, да прави добрини, да разбира човека, да му прощава недостатъците (нима има някой безгрешен на тази земя?!), да го насърчава, да му осигурява простор за творческа изява. Аз затова продължавам да твърдя, че 10-те години, в които г-н Паунов ми е бил директор, са най-хубавите години от моя професионален път, в тия години не само с увлечение и с лекота си гледах непосредствената работа като учител, но и това бяха най-плодотворните години от живота ми, в тях написах близо десетина книги, започнах да издавам списание и пр. А пък атмосферата в училището ни тогава беше академична, проникната от свободолюбие и от човечност, направо оксфордска, няма да се откажа от тази своя фундаментална констатация. Ерата на Паунов с това ще се запомни. Помнете ми думата. Ако искате де, то това си е ваша работа.
Срещнах на погребението много интересни личности, вече пенсионери, доста и от работещите все още в ПГЕЕ бяха на погребението - воглаве с почти всички директорки (главната директорка също беше тук). Изобщо и на погребението сякаш възкръсна атмосферата от пауновото време - за последно обаче. Интересно ми е защо съвсем същите хора в ерата на Паунов се държаха по един начин, а във времето на наследничката му - коренно различно, това е интересен феномен за осмисляне. Покрай трупа на починалия сякаш същите тия хора за кратко бяха отново осенени от неговия дух и това озари лицата им. Нямаше я вече скуката, озлобеността, изнервеността, ония маски, които хората са принудени да си турят за да се пазят от ужасната обстановка, всичкото това сякаш с един замах изчезна; хората за кратко се преродиха, пък след това, предполагам, пак са си надянали маските - без тях не може (трябва да се оцелява някак). Аз така възприемам нещата де, не претендирам за общовалидност на заключенията ми. Даже самата Лили Попова днес сякаш си беше върнала човечния образ от ерата на Паунов. (Не погледнах лицето на директорката, възможно е дори тя да е преживяла известно преображение, напълно е възможно това.)
Пиша тия неща защото всяка смърт ни дава благодатния повод да се замислим, да изживеем известен душевен поврат, да се опитаме на тази основа да пренаредим стойностите на нещата - с оглед да постигнем истинското, да се доближим до реалното. Примерно неотвратимата смърт на близкия човек ни казва категорично, че и ние няма да живеем вечно - и затова е крайно глупаво да се отдаваме на някакви суети, страсти, злоби на деня и т.н. Разбира се, че "всичко е суета!", точно такива са нещата, които карат разни хора да се самозабравят (като власт, слава, пари), т.е. да забравят за истински важните неща. А истински важните неща са удивително прости: да бъдем човеци, да се разбираме, да правим добро, да се уважаваме, да не си правим мръсотийки; ето, да си припомним ето това поне:
1. Думи на Еклисиаста, син Давидов, цар иерусалимски.
2. Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите - всичко е суета!
3. Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди под слънцето?
4. Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека.
5. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява.
6. Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения.
7. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак.
8. За всяка работа се иска труд; човек не може всичко да изкаже; око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане.
9. Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави - няма нищо ново под слънцето.
10. Случва се да казват за нещо: "виж, на, това е ново"; но то е било вече през вековете, що са били преди нас.
11. Няма спомен за миналото; па и за това, що има да стане, няма да остане спомен у ония, които бъдат отпосле.
12. Аз, Еклисиаст, бях цар над Израиля в Иерусалим;
13. и насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето; това тежко занятие даде Бог на синовете човешки, за да се упражняват с него.
14. Видях всички работи, които се вършат под слънцето, и ето - всичко е суета и гонене на вятър.
15. Кривото не може да стане право, и това, що го няма, не може да се брои.
16. Думах в сърце си тъй: ето, аз се въздигнах и придобих мъдрост повече от всички, които бяха преди мене над Иерусалим, и сърцето ми видя много мъдрост и знание.
17. И насочих сърцето си да познае мъдрост, да познае безумие и глупост; но узнах, че и това е гонене на вятър;
18. защото, голяма мъдрост - голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга.
То всичко тук е казано. Или поне най-важното. Аз затова и спирам. Текстът стана дълъг и почти не можах да кажа главното. Ще се опитам да го кажа съвсем накрая.
Една непозната дама (докато чакахме да изнесат ковчега от Траурната зала) дойде при мен, каза ми, че ме познавала от телевизията, запознахме се, казах, че съм работил при г-н Паунов. Тя ми каза, че била негова съседка на вилата му и започна да разказва колко енергичен и добър човек бил, как помагал на всички, как им поправял помпите, с които си поливат насажденията, колко трудолюбив човек бил, ето, оказа се, че с добро ще бъде запомнен той и като пенсионер, макар че твърде кратко беше неговото пенсионерство. И тази непозната за мен дама говореше с едно чисто чувство на уважение за него. Прекланяше се пред личността му. Венелин Паунов беше оригинална, силна, а това значи одухотворена личност; беше добър, великодушен човек, разбиращ и прощаващ слабостите на другите - това е в резюме главното за него. Доколкото изобщо може да се изрази с думи неизразимото де...
А пък това е изглежда най-главното: хората да те запомнят с добро. Добрите хора да те запомнят с добро, а пък дори и лошите хора при спомена за теб да свият устни и "с половин уста" да признаят: "Абе може и да си беше особняк, може да беше всякакъв, ама... все пак..." Интересно е, че лошият човек просто няма как да категоризира добрия човек, той не може да намери думи за да каже нещо за него, така ми се струва на мен де, може пак да греша. Аз съвсем не претендирам да съм безгрешен, не ща да съм безгрешен. Нечовешко е някак човек да е безгрешен. "Безгрешни" са най-големите мръсници, така ми се струва де, може да бъркам пак...
Привечер да пиша ми е особено трудно, пък съм и изморен. Спирам дотук. Желая ви приятна вечер! Светът стана значително по-беден, светът сякаш посивя без нашия приятел Венелин Паунов. Което показва колко много ни е бил необходим. Той беше нещо като морален стожер на нашата училищна общност, примерно. Когато стожерът вече го няма, какво ли ни чака тепърва?!
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" - т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински - Картаген е крайно време да бъде разрушен...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар