Или ще бъдеш човек в истинския смисъл, т.е. свободно нравствено същество, или ще бъдеш безнравствен роб на своите инстинкти и на пошлите социално-материални интереси

Станислав Йовков (млад човек, на когото преди време съм водил часовете по философия в гимназията) е цитирал на страницата си във Фейсбук една мисъл (не зная кой е авторът на тази мисъл, нищо чудно да е... Куелю), която обаче ми дава повод да продължа своите разсъждения по темата за това как вземаме разумни решения. Ето въпросния цитат, а веднага след него можете да прочете моя коментар:

"Щастието не е отсъствие на проблеми, а умението да се справяш с тях."

Усещането за липса на проблеми - усещането за пълна безпроблемност - вече е голям и сериозен проблем. Който не съзнава проблемите си вече има крайно сериозен проблем. На мен ми се струва, че само идиотите са напълно щастливи - понеже нямат душевния потенциал да осъзнаят проблемите си. А справянето с проблема се свежда най-напред до вземането на разумно решение за промяна на нещо - вътре или извън теб самия съществуващо. Тия, които не обичат промените, иначе казано инертните хора се забъркват в съвсем глупави проблеми. На нас, хората, ни се налага постоянно да мислим, а пък мисленето в обичайния смисъл е точно това: решаване на проблеми. Илюзия е че можем да живеем в състояние на пълна безпроблемност - и без да мислим, без да се борим за решаване на какви ли не проблеми, от най-дребните до най-сериозните. Изказвам се тук понеже в момента работя по книга, която е точно по тази тема: сърцевината на решаването на проблемите е според мен вземането на разумно решение; което пък е начало на работата (действията или борбата) за промяна, без която не можем да решаваме проблемите си истински.

Това написах там. А сега си продължавам разсъждението по подетия... проблем. Щото в горната цитирана мисъл се съдържа и тази толкова приятна ни думичка "щастие". Значи излиза, че ония, които се справят с проблемите си, които умеят да правят това нещо, именно решаването на проблеми, са щастливи, са истински щастливи, нали така излиза? Вероятно е така. Щастливи са тия, които умеят да си решават проблемите. Но първом следва да си осъзнаят истинските и важните проблеми, нали така? Щото е възможно вместо истински значимите си или важни проблеми да се занимаваме предимно с псевдопроблеми. С мними проблеми да се занимаваме е възможно. И да се опитваме да бягаме, да се крием от истински сериозните си проблеми. Крайно глупава работа е това да се занимаваме с псевдопроблеми и да бягаме, да се крием от решаването на истински важните си проблеми. Е, вероятно при много хора е така: не умее да разграничава истински важно от маловажно, истински важното смята за маловажно, а маловажното или неважното - за важно. Такава една подмяна вероятно се прави защото все пак е значително по-лесно да се занимаваме с решаването по същество на маловажни псевдопроблеми. Най-вероятно има една градация или скала на проблемите по степента на тяхната действителна или истинска важност, ето това е нещото, с което най-напред следва да се захванем с опитите си да гоним своята илюзия за щастие. Прочее, аз съм привърженик на учението за морала на Кант и на Шопенхауер: не можем да бъдем щастливи, родени сме да... страдаме (и да се борим), ето за това ни е даден животът, сиреч, вместо да гоним химерата, наречена щастие, е значително по-добре или по-вярно да се опитваме да служим на своето истинско предназначение: дългът, а не щастието е истински важното за човека, който иска да живее истински пълноценно. А съзнанието за дълг ни казва, че сме длъжни най-напред да бъдем човеци в истинския смисъл, да работим според съзнанието за своето истинско предназначение, да правим добро, да бъдем нравствени същества и пр.

Тук е уместно поне да спомена (щото ако се опитам го развия ще стигна далеч и ще се отклоня от интересуващия ме проблем) учението на Кант за т.н. категоричен императив, който пък е отрицание или антитеза на живота според другия, именно хипотетичния императив (да живееш, преследвайки предимно материални цели, като обаче живееш по този токова разпространен модел ще загубиш свободата си, ще допуснеш себе си де превърнеш в средство за постигане на някакви цели, докато вярното е ти самият да бъдеш главна цел, да бъдеш самоцел на живота си и пр.). Та ето, хората, които са допуснали такава една подмяна или такова едно объркане, са забравили, че истински главното за човека е да бъде именно човек, да бъде верен на своето висше предназначение, именно да бъде добродетелно, нравствено същество, да бъде свободен и т.н. А пък за повечето хора животът според такъв един толкова възвишен деонтизъм (деон на гръцки е именно дълг) не е по силите и по тази причина те безуспешно цял живот гонят химерата за щастие, като под "щастие" разбират служенето на своите предимно плътски склонности, задоволяването на своите инстинкти, преследването на удоволствия, на някакви материални цели (примерно да учиш не за да станеш умен и знаещ, а заради... оценките, оценките пък са такава една материална цел, която ще ти позволи един ден да вземеш... диплома, дипломата като реализирана материална цел ще ти позволи, да допуснем, да си намериш хубава работа, работата пък ще ти осигурява добри доходи или пари, а пък парите вече са нещото, благодарение на което, както смята мнозинството, ще станеш именно... щастлив, щото ще можеш да си задоволиш всички капризи, похоти, страсти, нагони и т.н., т.е., излиза, такъв един човек общо взето не прави нещо друго цял живот освен да... обслужва потребностите на тялото си, нали точно така излиза, нали такава е тук логиката, която е присъща на огромната част от човечеството?).

И ето, благодарение на Кант стигнахме до нещо истински важно, а именно имаме шанс ясно да разграничим онова, което е истински важно от маловажното, от онова, което трябва да има подчинено значение: все пак не ние трябва да сме роби на своето тяло и неговите желания и похоти, а тялото ни трябва да служи на нашия дух, водещото все пак трябва да бъдеш ти самият, твоят Аз трябва да бъде господарят, ето, постигането на свободата на личността (личностният суверенитет) е нещото, което най-вече трябва да ни вдъхновява ако искаме да живеем истински и пълноценно. "Бъди човек!", иначе казано, бъди свободен е главната цел или е истинската самоцел за човека, който иска да отговори на своето висше предназначение, такъв един човек, следователно, и ще живее истински разумно. Всичко останало е подмяна, объркване, води до безпътица, такива хора друго не правят в живота си освен да служат на много и то много капризни господари, т.е. никога няма да постигнат илюзията си за пълно щастие: техни господари ще бъдат, примерно, техните стомаси, такива хора обикновено служат предимно на... червото си, също така те безпределно предано са обикновено роби на собствения си полов орган и т.н., такива изцяло загубили свободата си жалки индивиди, разбира се, ще се перчат, че са "много велики", ще лъжат, ще се самозаблуждават, ще се правят на какви ли не, на бабаити, на "истински щастливи" ще се преструват, ще гонят други илюзии и химери като власт, слава и какво ли не още, разбира се, те няма да осъзнаят, че са си загубили свободата, че са пожертвали... себе си, личността си, духа си, свободата си, пожертвали са един вид всичко истински важно, за да могат да гонят само химери и илюзии. Та значи ето че е истински важно най-напред да си изработим безпогрешна скала на ценностите, излиза, че без своя добре осмислена лична философия човек просто няма как да живее, иначе казано, ще живее, обаче пребивавайки в крайно коварна безпътица и в робувайки на някакви крайно коварни заблуди. То така общо взето живеят повечето хора, слугуват на някакви обществени или приемливи съблазнителни предразсъдъци, масови илюзии, робуват на непремислени догми и т.н. Съвсем иначе следва да живее човекът, който иска да бъде човек, а не животно, не и роб, не и жалка куха мижитурка и пр.

Тъй, за да решаваме какво или за да мислим трябва да си изработим, казахме, някаква основателна скала на ценностите, в противен случай ще бъдем напълно несигурни и постоянно ще правим какви ли не грешки (а за всяка грешка ще плащаме съответната цена, хубаво е това, че "безплатни обеди" в този живот изобщо няма!). Първото, което трябва да постигне човекът, искащ да бъде човек, т.е. свободно, суверенно и разумно същество, е да си изработи своя лична философия, своя собствена ценностна система, от позицията на която вече ще може да съди за всичко останало. И тук му се налага да направи най-съдбовния си избор: или ще следва да служи на Бога (явяващ се идеал на доброто, на разума сам по себе си, идеал на съвършенството, на правото, на справедливостта и пр.) или пък ще приеме да стане слуга на Сатана, на Господарят на този материален и изтъкан от какви ли не користни и егоистични свят; има два свята, духовен, Божий свят, и има свят, в който се обслужват нашите материални и користни интереси, ние просто трябва да изберем в принципен план единия от тези два свята за свой, между другото Божият или духовният свят е "царство на свободата" и на морала (по Кант), докато другият свят е свят на необходимостта, на причинността, той по тази причина е свят на несвободата. Или ще бъдеш човек в истинския смисъл, т.е. нравствено същество, или ще бъдеш безнравствен роб на своите инстинкти и на пошлите материални интереси, този и кардиналният избор, от който зависи всичко. И който всеки индивид трябва да направи, да, от този фундаментален избор няма как да се скрием. И според това какво си избрал, така и ще живееш. И такива решения и ще вземаш по-нататък, щото в принципен план ще следваш съответната "матрица", нали така излиза? Има значи две принципно различни "матрици" и пр.

Спирам дотук, щото ми изтече времето за писане. Хубав ден ви желая! И успешна, плодотворна седмица! Бъдете здрави! Скоро ще продължа подетото разсъждение, животи здраве да е само...

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo