Живеем в толкова коравосърдечно общество, че нечии сърдечни болки, особено пък на опраскан учител по философия, не могат да впечатлят никого!

Мина и замина вчерашното заседание по съдебното дяло срещу директорката на ПГЕЕ, издала (повторно) една одиозна заповед за опраскване на един по-различен учител по философия, който много години е работил в същото това училище, но ето, дошло е време за разплата за неговите "непростими грехове". Разбира се, налага се да разкажа как мина дебатът на това съдебно заседание, вероятно много хора се интересуват. Въпреки моите апели (виж примерно ето това крайно провокационно мое изявление: При пълно информационно затъмнение днес ще се гледа съвсем незначителното съдебно дяло за гаврата над някакъв си там напълно ненужен философ и учител!) в съдебната зала не дойде почти никой - ако не броим традиционно интересуващия се от моите съдебни истории възрастен учител и бивш заместник-директор на ПГЕЕ инж. Радомир Парпулов. Този път обаче от София специално за делото дойдоха двама мои приятели, които също бяха в съдебната зала. Тази сутрин (вчера не успях) ще разкажа как мина въпросното съдебно заседание. Снощи, впрочем, съвсем вкратце на въпроса от читател на блога, който ме запита "Как мина?" отвърнах следното, което хвърля известна светлина върху случилото се; там написах следното:

- Ами нищо особено: разпитаха още един свидетел на другата страна, една чиновничка от МОН, дошла специално от София за да похвали колко добра и демократична (представяте ли си?!) била директорката на ТЕТ-ЛЕНИН - и колко лош човек и учител съм бил аз, щото съм бил призовавал да не се преподава по държавните програми (?!), щото съм бил мъчел учениците да не четат от един-единствен учебник по философия, а откъдето си искат да четат и прочие, так далее, и ала-бала, и тинтири-минтири. Като си разказа добре научения урок на въпросната висша чиновничка от МОН й се наложи да се сблъска с мен, тя общо взето не пожела да отговори на крайно неудобните ми въпроси към нея (примерно какво е правила тъй добрата и демократична директорка с жалбите на учениците, чела ли е тази чиновничка одиозната заповед за моето уволнение и как я възприема, сама ли е проявила инициатива да дойде чак от София за да злослови по мой адрес и да похвали директорката или е била поканена специално от нея за да свърши тази така завидно достойна работа и пр.). Като мина това нещо дялото се отложи за втората половина на ноември, когато ще бъде най-вероятно приключено. Това е в основни линии. Нищо особено и неочаквано не се случи. Потвърди ми се убеждението, че образователната бюрокрация е способна на всичко само и само да защищава своя егоистичен интерес (нямащ нищо общо с интереса на нацията ни от качествено и съвременно образование), тия хора са способни на всичко за да бранят съгрешилите, нарушилите закона и приличието свои представители. Това е всичко накратко.

Тук има ли смисъл нещо повече да добавям? Май няма, но ще опитам да обрисувам няколко възлови за разбирането на нещата епизода. Смятам, че това ще е полезно - за да не остане някой с невярно, превратно впечатление.

Адвокатът на другата страна задаваше внимателно формулирани въпроси, та да подсеща свидетелката в рецитирането на урока й (все пак беше разпитвана височайша жрица на командното "образование", където волни разсъждения не се търпят, всичко трябва да е "по учебник" или "по урок"!), а пък свидетелката се стараеше да му отговаря "единствено правилно", т.е. да навреди колкото се може на жертвата, т.е. на моя милост, и, респективно, да похвали колкото се може мъчителката ми, т.е. своята административна властваща сестра. Тя разказа за една проверка от страна на МОН - забележете, проверката е по моя жалба! - и разказваше така, сякаш аз съм бил проверяваният "грешник", а не директорката; разбира се, в оптиката на тази министерска чиновничка абсолютно всичко при проверяваната директорка било, видите ли, "наред" и се намирало в "похвално състояние", а единственият проблем бил този, че един-единствен човек не оценявал по достойнство "огромните постижения" на училището, това бил именно жалващия се "грешник" Грънчаров, ето нелепици от този род повтаряше с колкото се може по-тъжен глас въпросната състрадателна височайша административна сестра. В един момент тя се престара и заяви нещо, което ме накара да кипна, дето се каза, и тогава аз направих грешката, че се обадих; ето приблизително какво каза свидетелката, ще се опитам да реконструирам изказването поне по смисъл, ако не според точните думи:

- При проверката разбрах, че ученици от един клас, в който преподава Грънчаров, учениците се жалвали. Учителят им по философия бил заявил, че понеже държавните програми по философия са напълно глупави, то те не бива да се спазват изобщо, щото спазването им щяло да навреди на образованието на учениците. Затова Грънчаров си позволявал да преподава по някакви свои програми, по свои учебни помагала, нямащи нищо общо с държавните изисквания.

Като каза това, аз не се сдържах, щото изразът "държавните програми по философия са напълно глупави" ми се видя крайно тенденциозен и умишлено злепоставящ ме; позволих си да заявя, че не желая свидетелката да ме "цитира" като влага в устата ми глупави думи, които и през ума не са ми минали, т.е. не позволявам да ме прави на глупак. Всички присъстващи в залата, т.е. и тримата мои приятели след това ми казаха, че тази моя реплика била непростим гаф, трябвало било да преглътна публичното ми злепоставяне и оклеветяване с неверни неща. Аз приемам, че трябваше в оня момент да си замълча (можех просто да се усмихна изразително на тия думи!), но пък спонтанната ми реакция, независимо че нарушава правилата в съда, е израз на възмущението ми от неправдата, такова нещо едва ли е толкова осъдително; както и да е, тази моя проява, очевидно, не направи добро впечатление даже на доброжелателно настроените към мен присъстващи, ефектът върху представителите от другата страна, предполагам, е бил коренно различен, те вероятно са се зарадвали, че "съм си изпуснал нервите", ако трябва да използвам близката популярна терминология. Аз повече не се обаждах докато адвокатът на другата страна задаваше подсказващите си въпроси, въпреки че и по други пунктове свидетелката се опитваше да създава превратно впечатление за мен у съда. Като свидетелката си разказа добре научения урок, ми се даде думата и на мен за въпроси към нея. И тук стана една, която е твърде трудно да бъде описана или обрисувана точно.

Аз си бях подготвил списъче с добре обмислени въпроси към свидетелката от МОН, но се оказа, че тя свидетелства само за впечатленията си от една своя проверка, т.е. един вид не е компетентна да отговори по същинските въпроси, които мен най-вече ме интересуваха. Аз ще публикувам все пак тия мои въпроси, а най-вероятно ще е добре да ги преформулирам към съда в пледоарията си, ще видя какво точно ще направя, но тия въпроси ще ги използвам непременно. Също така аз имах някои претенции към съда и по-специално към начина на водене на протокола (в него, става дума за протокола от предишното съдебно заседание, не бяха записани въпросите, а само отговорите на свидетелите - в слят текст), аз настоях да се записват и самите въпроси, та да не се създава невярно впечатление от отговорите - защото тия протоколи, примерно, ще бъдат използвани за ориентация от съдиите в следващите съдебни инстанции. Ще публикувам и този документ в блога си, имам предвид това писмено мое изявление, вече мога да го сторя, а целта ми е уважаваните читатели на този блог да имат възможността да следят съдебния дебат колкото се може по-цялостно и пълно. Та се оказа вчера, че в съдебната зала ми се наложи да импровизирам, да задам нови въпроси, които са по вече казаното от свидетелката, като истински важните въпроси към нея (те стояха пред мен) почти не успях да си ги задам, щото те не бяха подходящи не само за контекста на изявленията на свидетелката пред съда, така и за нейната компетентност (по интересуващи ме въпроси от рода на това кой е законният, регламентиран в съответните министерски документи начин или процедура за уволнение на учител по параграфа "липса на качества" тя, свидетелката, очевидно не можеше да отговори). И на мен тогава ми се наложи "в движение" да формулирам няколко въпроса по ония пунктове от нейните изявления, които аз оцених като подвеждащи съда, злоумишлени, оклеветяващи ме - понеже ме представят в съвсем превратна светлина, казах, примерно свидетелката си позволи да влага в моите уста думи, които и в ума ми не са идвали - и не са могли да дойдат даже. Аз добре зная, че всичко онова, което не е оспорено, съдът го приема за "чиста монета", т.е. за истина, този съдебен принцип (неоспореното от другата страна е истина) ме принуди да се съсредоточа към развенчаването на ония твърдения на свидетелката, които ме представяха в крайно невярна светлина. Ето, примерно тя беше заявила, че някакъв клас (ставаше дума, даже свидетелката си спомни това, за световно-известния вече 11 Ж клас, който именно се прослави със своя абсурдистки "бунт против свободата") се бил оплакал, че учителят по философия Грънчаров не желаел да определи "задължителен учебник" по предмета, учениците значи се възмущавали и жалвали от това. Съдийката попита свидетелката защо учителят е постъпил така, тя отвърна с изразителна презрителна гримаса, един вид: "ами щото явно е смахнат или е много глупав", аз лично така прочетох смисъла на реакцията й, просто така ми прозвуча. И ето, с въпрос са опитах да спомогна за изясняването на истината; да, ама направих грешка, формулирах дълъг въпрос, съдържащ "навеждащи свидетеля" и дори "подсказващи" думи (признавам, това беше моя грешка, въпросите трябва да са кратки!), а можеше, примерно, да й задам ребром ето този примерно въпрос:

- Госпожо свидетел, а Вие лично успяхте ли да разберете в крайна сметка каква е истината за моята действителна позиция по въпроса за използваните от учениците учебници и учебни помагала?

Ако й бях задал примерно подобен въпрос, тогава тя щеше да се принуди да дава ясен отговор, щеше да бъде притисната да каже истината, примерно, че не е много наясно защо аз не съм наредил на учениците да учат по един-единствен учебник. Но аз формулирах въпроса си така, че съдийката беше крайно недоволна от него и даже поиска да отхвърли въпроса ми; наложи се да вляза в спор и да настоявам на въпроса ми все пак да бъде отговорено (което пак е груба грешка от моя страна: със съда не се спори!). Стигна се дотам, че с помощта на съдията все пак се изясни въпроса, но това вече не бяха думи да свидетелката, аз обясних пред съда, че моята позиция по въпроса за учебниците е, че учениците имат право сами да решават откъде да четат, привърженик съм на това либерално разбиране, ученикът има право да чете откъдето иска. Да, ама как след това ще бъде изпитван и оценяван? - ето по този пункт се появи реакция у свидетелката, пък и съдийката очевидно искаше да разбере; моето твърдение, че такива са модерните тенденции в образованието, особено пък философското, не прозвуча, признавам, убедително. Цялата работа е, че не аз, а свидетелката трябваше да бъде доведена до положение да каже или признае, че или не е наясно с моята истинска позиция по този въпрос, или че съзнателно се опитва да ме представи в компрометираща ме светлина пред съда. Абе наистина аз лично не съм доволен от поведението си в съда, работата е тям, че не успях този пък набързо да формулирам кратки и ясни въпроси. Аз пак си формулирах въпросите, но те бяха излишно дълги и съдържащи поясняващи думи, което отново е грешка от моя страна. Още един пример: свидетелката в един момент беше заявила, че учителят позволявал на учениците да си излизат и да си влизат от класната стая когато искат (а истината е, че с учениците сме приели правилото: като имаш някаква нужда да излезеш сам решаваш, че се налага и без да прекъсваш работата, излизаш, връщаш се когато си свършиш работата, сам преценяваш и решаваш това, отново обаче трябва да влезеш в класната стая тихо, без да пречиш на работата). Аз по този пункт трябваше пак да формулирам въпрос, от отговора на който да проличи, че свидетелката представя "ангро" позицията ми и изкривява истината, а нищо чудно и да не е наясно със същината на въпроса; аз обаче зададох дълъг въпрос, в който се съдържаше желания от мен отговор, нищо че по този начин истината стана ясна, тя беше заявена от моята уста, което, както и да го погледнем, е грешка, така не биваше да става. Доста мъчително мина този разпит не само за мен (аз през цялото време чувствах, че не се получават нещата), но и за съда, налагаше се да споря било с адвоката, било със свидетелката, било даже и със съдията, абе, признавам, изложих се порядъчно. И съвсем справедливо след това приятелите "ми дърпаха ушите". Съвсем справедливо те единодушно подчертаха, че както съм подкарам нещата добре няма да свърша, един вид дялото върви към неговата загуба, върви така лошо, че дори и Бог в един момент даже няма да може да ми помогне - а на чудеса, разбира се, едва ли може да се разчита. Лошо, много лошо е положението, приятели, загазих здравата този път!

(Още една интересна добавка, внасям я сега, като съм написал текста, затова е в скоби: свидетелката в един момент заяви, че според проведената по време на министерската проверка анкета "подавляващото множество" учители били заявили, че се чувствали прекрасно при "толкова добрата си и изцяло демократична" директорка, само някакъв тумерут, един-единствен човек, очевидно този същият черногледец Грънчаров, бил писал, че директорката е тиранична, а пък в колектива цари страх; аз попитах свидетелката само това: как си обяснява този толкова висок процент на одобрение на директорката, ето, в Северна Корея процента на одобрение на лидера им е още по-голям, значи ли това, че там има още по-голяма демокрация - отколкото в пловдивския ТЕТ-ЛЕНИН-ПГЕЕ?! Разбира се, и адвокатът на другата страна, и самата подсъдима директорка, и съдийката протестираха срещу толкова "недопустимия" въпрос, а пък свидетелката каза, че била нямала думи и че не щяла да отговаря на такива неправилно поставени въпроси! Имаше още подобни сюблимни моменти, но за да не става прекалено дълъг отчета ми ги спестявам.)

Да, ама сега да се самокритикувам е късно, полза - никаква. Занапред трябва да внимавам, но ето, неопитността ми си пролича, липсата на сдържащ фактор - адвокат - също си даде своето отражение. От друга страна, знаем, е възможно да влезе в сила максимата "Всяко зло за добро!", от тази гледна точка нещата са така зле, че нищо чудно в един момент върху мен да се изсипе толкова много добро, че да не знам какво да правя с него. Майтапя се, ала работите са сериозни. Положението е тежко. Доста тежко.

В тази връзка имам някои други идеи по решаването на казуса ми - щото една загуба на дялото (глобална, не само на етап районен съд) ще доведе до интересен казус: ще ме лишат от преподавателски права и то по съдебен ред (!) на основание на това, че не съм типов учител, че си имам своя оригинална концепция, и то тъкмо във времена, в които даже и законът призовава учителите да са оригинални, да експериментират, да търсят до ефективни начини за обучение, щото образованието ни е в отдавна несвършваща криза! Какво ще правя оттук-нататък с оглед този чудесен казус засега ще запазя в тайна. То всичко зависи обаче от това дали изобщо ще издържи здравето ми на този толкова тежък и изтощителен за мен лично съдебен процес: щото ако ме порази някой инфаркт, всичко ще бъде решено по най-добрия за опонентите ми начин, тогава "проблемът Грънчаров" ще отпадне по тъй хубавия биологично-погребален начин, ако ми позволите да се изразя така. Много тежко понесох вчерашните емоции, да не говорим за това, че от напрежението (и от обидите от страна на свидетелката!) сърцето ми би бясно не само по време на самото съдебно заседание, но и през целия ден вчера, ето и сега сърцето ми бие с ритъм над 100, още не съм се успокоил, а дали ще се успокоя изобщо е съмнително. И как ще се успокоя като се намирам в толкова тежка и унизителна ситуация?! Разбира се, едва ли някой ще се трогне от здравословното ми състояние и ще почне да апелира за пощада, за прекратяване на гаврите над една личност: ние живеем в толкова безсърдечно или коравосърдечно общество, че сърдечните болки на някой, особено пък на опраскан учител по философия, не могат да впечатлят никой. Абсолютно никой. Тия дни четох, а преди това чух изказване на един лекар за т.н. "внезапна сърдечна смърт", тази смърт идвала точно когато човек изпада в моето положение, сърцето му почне да бие бясно, а в един момент внезапно спре; цяло чудо е, че моето сърце - горкото ми сърце! - още продължава да бие, че още издържа да бие, след като толкова време е не просто извън ритъм, но и бие напълно бясно. Ето сега, като пиша това, опитах да си изброя ударите на сърцето в минута, оказва се, че пулса ми е такъв, че изобщо ударите не могат да се броят, сякаш са слети, нищо чудно да изпусна Богу дух още тази заран: леле, колко щастливо ще се развият събитията за представителите на административно-бюрократичната образователно-възпитателна система ако си умра скоропостижно съвсем скоро! По-добро доказателство за нейната, на системата, безчовечност вий лично, уважаеми дами и господа съдебни заседатели и заседателки можете ли да измислите?!

Голяма работа, че някакъв си там учител по философия, с когото системата се е погаврила, е издъхнал по време на съдебния процес, с който той се е опитал със сетни сили да си върне потъпканите права! Ами да мре този учител като не знае как да живее, а да се живее (и живурка) в рамките на системата е известно как: мълчиш, търпиш, понасяш, стискаш зъби, понасяш безропотно гаврите на началствата, вий поне нали знаете как се оцелява в тия специфични нашенски родни и така свидни условия?! Който човек и особено пък учител не знае как се оцелява и се мисли, моля ви се, за личност, такъв нека да мре, и ще си мре съвсем заслужено, голяма работа, че е умрял, ний нали ще оцелеем и ще живеем?! Всичко негодно за живот нека мре, ти бре, Гранчаров, нали уж си философ, нали имаш некакви известни претенции, ти дори и това ли не знаеш?! Ами виждаш ли колко е лесно да се признае, че си абсолютен некадърник, който съвсем правилно е бил уволнен от тъй справедливата ни директорка бе, нещастнико Гранчаров, дето и за мияч на обществените нужници не ставаш, а имаш претенции да си учител?! Да продължавам ли да пиша сам това, което тази сутрин ще ми напише непременно дежурната оплювачка по блог, която се представя за изразителка на мнението на "тъй сплотения около любимата си директорка колектив" на славния ТЕТ-ЛЕНИН-ПГЕЕ?! Не, няма нужда да го пиша, тя сама ще си го напише, тази представителка бди и не спи, интересно е, че щом се появи някое мое писание, тя мигновено отреагирва, явно спи в блога ми, да, Гранчаров, ний от "Партията" не спим, вечно сме бдителни, вечно сме готови да громим врага, даже самата ни безсмъртна "Партия" не спи никогаш, ама никогаш не спи, тъй прости ми "философе"?!

Знаете, някога Сократ също умира малко след като загубва своето си съдебно дяло, е, и аз ще умра, голяма работа, а това, че ще умра след дялото си (а може и по време на него, аз нали съм уж все иновативен, ето, ще проява иновация и спрямо Сократовата съдба и ще умра не след завършване на дялото си, а още по време на него!), а това, повтарям, че ще умра по време или малко след завършване на дялото си съвсем не ме прави личност, сравнима с гения на Сократ, моля да не ме обвинявате в такава вманиаченост, само това ми липсваше! Аз ще си умра съвсем тихо, ще си отида безследно, не се притеснявайте, историята ми няма да се запомни и да влезе в летописите на нашето толкова болно време, не страдайте излишно по този повод. Ще си умра досущ по същия начин като моя идол Сократ, е, и аз съм уж нещо като философ, и моят живот мина кажи-речи като Сократовия, но понеже несъмнено съм личност от много по-малък калибър от неговата нямам никакви претенции за безсмъртие или за такива подобни глупости. Тъй че и по този въпрос недейте изобщо да страдате. Един дървен кръст ми стига на гроба, а ако можете да иззидате стените на гроба ми с изцяло непотребните мои книги, да, това е прекрасна, пък макар и лудешка идея, която ме осени току-що, ще бъда напълно щастлив като премина в отвъдното. Мисля, че заслужавам поне тази толкова логична чест: след като книгите ми стоят изцяло непотребни, какво пречи да ги използваме като "тухлички" и с тях да иззидаме стените на моя гроб?! Майчице, колко щастлив и доволен ще се чувствам в своя уютен гроб, чиито стени са иззидани от моите собствени авторски книги, тъй непотребни на природната биомаса, населяваща свидното ни отечество в този повратен за историята на страната ни (пък и на цялото прогресивно человечество!) период!

Пиша глупости, не ми обръщайте внимание, това са пълни глупости! Да иззидат стените на гроба ми с купищата мои непродадени и изцяло безполезни и ненужни книги, това пък откъде ми хрумна?!? Аз, вярно, много се чудя напоследък какво да правят с книгите в дома ми като се спомина, ето, сега открих едно хубаво тяхно приложение. Вместо да бъдат изхвърлени на боклука всичките ми книги, по-добре е да бъдат използвани за "гробарска зидария", а, какво ще кажете?! Все пак приятно ще ми е на мен, философа, дето написа толкова книги (над 30, аз вече изгубих бройката на заглавията на книгите си!) да лежа в уютен гроб, чиито стени са иззидани с неговите собствени книги! Ех, какви блажени времена ме чакат да си лежа в този "книжен гроб", голяма работа, че съм се споминал?! Пиша тия неща с напълно ясното съзнание, че давам пища (храна) на дежурните си оплювачи да ме плюят с огромни храчки, в смисъл че съм се побъркал окончателно, и прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала, и тинтири-минтири!

Великият Сократ умря понеже част от неговите ученици завеждат дело срещу учителя си, съдят го за "причинени вреди", той също е тормозел като мен учениците си да мислят и пр., е, заслужавал си е като мен смъртта! И нравствени вреди нанесъл великият Сократ на учениците си, правел ги е по-добри, това било възприето от тях като "развратничене", майната им на тия скудоумци, дето съдят учителя си. Сега времената са напреднали дотам, че мои ученици не ме съдят за нанесени вреди, аз съдя бдителните администратори, които, ползвайки дадената им власт, ме опраскаха уж от името на "тъй недоволните ученици", те се изживяха като изпълнители пак на съответстващата и подобаващата... смъртна присъда. Щото един учител, като го подложиш на съответните гаври и мъки, непременно ще умре, ето, Сократ умря с помощта на отровна отвара от бучиниш, аз ще си умра от съвсем спонтанен разрив на сърцето, ще си умра от съвсем "естествена" смърт. По тази причина и не заслужавам никакви почести. Къде съм почнал да бленувам за гроб, иззидан с книги, нямам право да мечтая за зидан с книги гроб, такъв "книжен гроб" аз не заслужавам. Като умра знаете ли какво можете да направите с книгите ми? Ами изгорете ги, направете едно аутодафе, можете и да потанцувате от радост около него. Празнувайте края на "народния враг Грънчаров" подобаващо, с танци и веселби. (Митю Пищова може на увеселението да раздаде бизплатни кибапчита и фафли!)

Край. Спирам. Не съм добре със сърцето, едва дишам в момента. Прекалих. Ако стане нещо, сам съм си виновен за всичко. Никой за нищо не обвинявам. Сам не знаех да живея, смъртта ми е напълно заслужена.

Ако, прочее, умра внезапно, този блог няма как, по понятни причини, да публикува известие за смъртта ми. (Близките ми няма да публикуват нищо, нито некролог, нито съобщенийце, нито нищо, познавам ги добре аз!) Затуй сами трябва да се досетите: ако в този блог повече от седмица, примерно, няма никакво съобщение, няма никаква публикация, т.е. се е възцарила "пълна тишина" (или пълна липса на каквато и да е активност) значи авторът му се е споминал. Е, ако съм отишъл в болница и случайно оцелея, предполагам след седмица, стига да съм в състояние да пиша, ще поискам лаптопа си в болницата и ще се обадя. Но ако повече от седмица няма нищо в блога (и във фейсбук, но особено в блога), значи съм се преселил в по-добрия свят. Това го пиша за всеки случай. Щом съм млъкнал, значи съм пукнал. Докато мърдам и дишам, все ще пиша; това вярвам си го знаете и сами, но да го кажа все пак.

Извинявайте, че пиша тия глупости, но наистина не съм добре, надявам се ще ме разберете и няма да ме съдите строго. И няма да се сърдите. Хубав ден ви желая! Ще ида да полегна да видим дали ще се успокои горкото ми сърчице! То още ми трябва, ама знае ли се, Божия работа е това кой докога ще живее. С Богом!

ЗАБЕЛЕЖКА: Първоначално бях сложил на този текст ето какво заглавие: Почти траурен отчет за случилото се вчера в съдебната зала, гарниран с екстравагантна авангардна заявка като умра да ме положат в иновативен "книжен гроб". Но то ми си видя несполучливо и го смених с настоящето. Не че има толкова голямо значение това де, но го обявявам да се знае и първоначалното заглавие.

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo