Из: Евразийството като православна псевдоморфоза на руския комунизъм, НАПИСАНА ОТ ПРОТ. ГЕОРГИ МИТРОФАНОВ
... Освен религиозно-мирогледното опростенчество на евразийството е присъщо и антизападничеството, отличаващо го твърде много от културата на сребърния век. Често антизападничеството на евразийците преминава в ксенофобия, която не само противопоставя тази идеология на религиозно-философската традиция, доминирала в руската култура в началото на 20 в., но и сближава евразийството с антизападняшката обсебеност на национал-болшевизма, прикрита зад лозунга на антибуржоазност.
С. Л. Франк пише: „Тези, които са натрупали в душите си раздразнение към всяко зло на съвременния европейски живот или презрение към неговата убогост и неяснота, а също и естествено нарастващото в душите на изгнаниците мъчително-остро чувство на любов към нещастната родина и вяра в нейното бъдеще, се превръщат в стройна и систематична теория за гибелта на европейската култура и зараждането на нова, руска, „евразийска” култура. Тези хора не могат да разчитат на общо признание, на това, че ще ни изцелят с помощта на нова вдъхновяваща и убедителна вяра. В тази теория ние сме склонни да виждаме не обективен съдия на нашето безвремие, а по-скоро болезнен резултат; душата ни не може да живее тази ограниченост, тази изобилна ненавист и презрение, това горделиво осъждане на чуждото и превъзнасяне на нас самите – всички тези неща лъхат от тази теория, която вижда в тях изход от кризата”.[6]
Семьон Франк много правилно отбелязва, че основната мирогледна доминанта на евразийството е стихията на ненавистта, която го прави така съзвучно с комунизма. В идеологията на евразийството тази доминанта се съчетава с безусловно верния извод за наличието на определена приемственост на съветска Русия с историческото минало на страната. Това обстоятелство довежда склонните към натуралистично тълкуване на историческия процес евразийци до извода за органичния характер, а следователно и за оправдаността на комунизма в историческата съдба на Русия.
„Евразийският културно-политически светоглед е захранен с ненавист към силите, довели Русия до границата на гибелта, и към онези други – цинично надявали се да спечелят от нейното нещастие, т. е. към създадената от Петър Велики западническа интелигенция и към ограбващите я западни страни – подчертава Ф. А. Степун. – Под влияние на това озлобение срещу вътрешния и външен Запад евразийците са развили правилното усещане, че и съветска Русия е Русия, което по-късно, когато започват да излизат Евразийская искра и парижките лекции на Карсавин, се превръща в неправилна тенденция за помирение и с болшевишката власт; това се е случило вероятно защото от самото начало на евразийската душа е била близка съблазънта на Клюевския стих: „Има в Ленин керженски дух,[7] игуменски вик във декретите”.[8] От тези сложни преживявания, някъде в пресечното поле на сведеното „до битово изповедничество” славянофилско православие и националистическата теория „на културните типове” на Н. Данилевски, е възникнала антиевропейската идеология на евразийците”.[9] Руските религиозни философи лесно са посочвали забелязващите се мирогледни източници на евразийството в предходната традиция на руската обществена мисъл, само че те са подчертавали не само вторичния характер на това идеологическо течение, а и неговата оригиналност, свързана впрочем с новите и твърде противоречиви социално-психологически тенденции, разпространили се както в следреволюционна Русия, така и в следвоенна Европа.
„Идеите на евразийците трябва да се оценяват не толкова по същество, колкото по тяхното симптоматично значение – пише Н. Бердяев. – Сами по себе си тези идеи не са много оригинални, те възпроизвеждат мислите на старите славянофили, на Николай Данилевски и някои мислители от началото на 20 в. (типичен евразиец, например, е бил Владимир Ерн). Съвременните евразийци обаче имат нещо ново, имат младежки ентусиазъм: не потисната революционност, а следреволюционна бодрост: идеологията им отговаря на душевната настройка на новото поколение, при което стихийното национално и религиозно чувство не е свързано със сложна култура и с духовна проблематика. Евразийството е преди всичко емоционално, а не интелектуално движение и емоционалността му е реакция на творческите национални и религиозни инстинкти от случилата се катастрофа. Подобен вид душевна настройка може да се превърне в руски фашизъм”.[10]... (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар