Из: “Увод в българската литература след Освобождението”, от Боян Пенев
В този свой текст авторът отделя специално внимание на наблюденията и впечатленията на големия чешки историк и изследовател на българския бит и нрави, Константин Иречек.
… Иречек, който е наблюдавал отблизо недостатъците на тогавашното българско общество, оставил ни е твърде ценни характеристики – както в книгата си „Княжество България“, така и в „Cesty“, а така също и в неиздадения си труд върху най-новата българска история. Преди всичко той изтъква неговата крайна подозрителност – навред това примитивно общество подозира скрити замисли, лоши намерения, Иречек изтъква неговата склонност да клевети, да пръска клюки по адрес на другите, неговата неспособност да се домогне до една обективна оценка на събитията и лицата – това са качества, от които българското общество и до ден-днешен не се е освободило и които понякога се проявяват в най-противна форма – една форма, която може да се търпи само в средата на нашето общество, никъде другаде.
„Във вътрешната политика владеят най-ожесточени партизански злоби, всякакъв род интриги, които виреят на Изток. София е истински котел на вещици; който е имал случай да проживее няколко години наред в тукашното политическо общество, той през целия си живот ще чувствува кошмар при спомена за тая отровна готварница. При това често се разпространяват най-невероятни политически и полуполитически клюки. Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за отделни българи от самите българи и после бавно открива, че всъщност хората не са толкова лоши, както взаимно се представят, заслепени от завист и партизанска страст. Непредубедена оценка на туземни таланти, особено на политически противници, е изключение. Главатарите на партиите нерядко имат лична омраза един срещу друг. Оттук бързото овехтяване на политическите величия и забележителното явление, че хора, които известно време са се наслаждавали на най-голямо уважение, пак бърже ниско се сгромолясват от своя пиедестал. Мнозина душат постоянно тайни планове и намерения; аз познавам дори личности, които предпочитат да четат между редовете, нежели самите редове“ (Иречек, Кн. Б. I. 355).
Ужасна подозрителност!
Освен това Иречек отбелязва егоизма на българското общество, отсъствието на по-значителни социални инстинкти, завистта – особено завистта по отношение на тия, които са се издигнали над другите със своите способности. Много справедливо бележи Иречек, че да хвалиш един българин, то значи да му създаваш врагове – при това българското общество се отличава с непостоянство и наклонност към изопачаване и преувеличение.
„Та и обстоятелствата бяха неблагоприятни за образуване на характера. Една твърде разпространена черта е завистта, продукт на първобитно материално състояние и голямо препятствие на обществения живот; много добри неща не сполучват, защото един другиго не подкрепят или от недоброжелателство развалят. Не е добре даже да хвалиш един българин в печатни съчинения: то му създава врагове. Към това се присъединяват както в целия Левант у много личности непостоянство, недостатък в правдолюбие и наклонност към изопачаване и преувеличаване“ (Иречек, Кн. Б. 1. 350–351).
По-нататък обективният наблюдател на нашия живот изтъква политическите страсти, които владеят българина и които са свързани с най-отрицателните качества на неговия характер.
„Политическите страсти са от голяма глъбина и сила. В първите времена състоянието на обществото правеше на хладнокръвния наблюдател впечатление на всеобщо болезнено възбуждение на нервите. Във възбудените времена, като през сесиите на Народното събрание, много хора дотолкова потъват в тоя партизански живот, че за нищо друго не могат да мислят и говорят... Тия страсти помрачават съжденията и чувството за справедливост. Тия, които са на власт, се мъчат да унищожат политическите си противници, дори да разрушат доброто, направено от тях, и да ги оставят без хляб“ (Кн. Б. I. 355–356).
Специално за изборните борби, в които най-силно се проявяват тия страсти, Иречек пише:
„Законът изрично запрещаваше всяка „агитация“, защото под това се разбираше само раздаване на пари... От 1881 се започват ексцеси при изборите. Оттогава денят на изборите е един вид обществени оргии, дето се дава свобода на всички страсти и особено на частни отмъщения и дето се срещат най-печални изненадвания, без да изключим и убийства. Главните ръководители са: сопаджиите, стари емигранти и млади странствуващи агитатори на служба у партиите“ (Кн. Б. I. 358).
Обикновено изборите се предхождат от шумни митинги, публични събрания, агитации, обнародване на политически брошури, всевъзможни „отворени писма“ и пр. Всичко това е насочено в повечето случаи против отделни личности. „При това стават безредици, които са се случвали и в турско време, че подписите и общинските печати се вземат от безграмотните селяни чрез измама за харти със съвсем друго съдържание“ (Кн. Б. I. 357).
В Народното събрание човек слуша само прения, които се израждат в кавги – и всички въпроси там решава не справедливостта, а мнозинството, с което разполага правителството. В събранието правителството може да прокара всичко, каквото поиска, понеже мнозинството е на негова страна. В едно стихотворение, писано през 90-те години, озаглавено „Опак край“, Пенчо Славейков ни дава една картина на българското Народно събрание, над вратите на което вместо някогашен лъвски герб стои кречетало:
Всякоя зима тълпи по тълпи
стичат се луди мливари –
всякоя зима повтарят се пак
там тупурдиите стари...
Иречек прибавя: „Галерията не трябва нищо да си позволява, защото в противен случай народните представители бързо се изкачват горе и установяват реда собственоръчно с тежките си юмруци (Кн. Б. I. 359).
Като друга една характерна особеност на българското общество Иречек посочва незачитането на законите – чувството на законност е неразвито не само у обикновените граждани, но и у управниците – условията през време на робството твърде малко са способствували да се развие подобно чувство у българина.
„Действуващите днес в страната закони не са продукт на вековно развитие на правото, но вносна стока. Неразвитото чувство на законност се съглежда тутакси по поведението спрямо собствените закони... Но най-чудното е, че и високопрехвалената Търновска конституция често се отхвърля настрана и законите не се зачитат без ни най-малък свян“ (Кн. Б. 1. 355).
Като един недостатък, останал от робските времена още, е българската сервилност, българското любоугодничество, сляпото преклонение пред властта, силата и материалното богатство. Може би това е една от най-противните български черти. Обикновено българското общество се отнася низкопоклонно, раболепно към силните на деня. Но това съвсем не е преклонение пред авторитета, съвсем не е признаване на някакви високи морални или интелектуални качества у тия, пред които се прекланя обществото. Това се дължи на страх, на груба практичност, на българска пресметливост. Всъщност българинът, в дъното на душата си, не признава никакви авторитети, макар и да се отнася с раболепие към силните; към тях той не изпитва едно истинско уважение – знае от що произтича силата им и по какъв начин може да бъдат използувани за лични, користни цели; когато престанат да бъдат силни и властни, той се отнася към тях с презрение – дори с жестокост. Обектите на раболепието постоянно се менят, но самото чувство остава неизменно, винаги едно и също – като някаква съществена особеност на нашето не твърде привлекателно общество.
Отбелязаните особености на обществото се обуславят и от това още, че животът в страната бързо се движи, ту напред, ту назад – на всеки случай не се движи нормално – колебае се между крайности; нито в една област на нашия живот не може да се долови една определена, установена посока – навред лутания, колебания, крайности и анормалности. Самите правителства бързо се сменят – особено отначало; през първите пет години на свободния ни живот се сменят 10 министерства. Страната се намира в едно състояние на постоянно политическо брожение и кипение. Но всичко това носи повърхностен характер. Както отбелязва Иречек, впечатленията в България не са тъй дълбоки, както в чужбина. Обикновеният политик в тази земя с леко сърце променя възгледите си, мнозина видни политически мъже променят в късо време програмите си. Към края на Александровото царуване неговите предишни върли врагове стават най-предани негови привърженици. Враговете на руските генерали Соболев и Каулбарс отсетне се превръщат в най-фанатични защитници на руската политика; а тия, които отпосле отправят най-големи нападки по адрес на Русия, преди това са били отчаяни русофили – славили са руските генерали и дипломати. С тази повърхностна впечатлителност е свързана слабата интензивност на политическата памет. Българският политик мисли само за сегашния момент, само за настоящето – неспособен е да обгърне с погледа си миналото и в същото време да предвиди вероятните възможности на бъдещето (Ир. Кн. Б. I. 351).
(ЗАБЕЛЕЖКА: Текстът се публикува по предложение на г-жа Мария Василева, а го взех от страницата на
Guerguan Tsenov.)
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият "български" (т.е. мутро-ченгесарски и кагебистко-руско-путински) Картаген е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар