Гледах снощи филма "Високо в небето" с Джордж Клуни, неговият герой Райън Бингам е специалист по уволненията в различни корпорации с богат опит в бизнес пътуванията из цялата територия на САЩ; та значи той се е беше специализирал в това да съобщава на уволняваните че ги "освобождават" от работа! Но ме впечатли това, че в САЩ работодателите (управителите) на фирми и компании изпитват голямо неудобство да кажат на служителите си че ги уволняват и затова предпочитат да наемат за това нещо хора от въпросната фирма, която пък се е специализирала да задоволява тази нужда или услуга. В Америка хората преживявали доста тежко този факт, че си уволнен, особено след дълги години вярна служба. И се мисли там как да смекчат удара, та човекът да го понесе, с оглед да не заведе съдебно дело и прочие.
И се сетих с какво велико удоволствие моята работодателка (директорка на учебно-възпитателно учреждение, т.е. на гимназия!) на два пъти в последните години ми връчи заповедта за уволнение! Никакво състрадание и съчувствие нямаше при нея, напротив, тя ликуваше че е дошъл момента да ме опраска, да ми отмъсти, нещо повече, за да се наслади на "величавостта на момента" тя беше поканила... публика от свои верни оръженосци, от верни нейни подлизурковци, които де факто... ръкопляскаха на "подвига" й, иначе казано, гаврата над мен, учител със 35 години стаж, беше тотална и пълна! Никаква човечност, никаква милост към мене не беше показана. А е факт, че нивото на стреса, преживяван при уволнение, се равнява на нивото на стреса, преживяван при смъртта на най-близък човек от семейството (майка, брат, за жалост, при мен стана така, че периодът на двете ми уволнения съвпадна със смъртта и на майка ми, и на брат ми, Бог да ги прости)! С две думи казано: цяло чудо е че издържах, че още съм жив (но цената, която платих, е жестока!)...
Във филма се оказа, че една дама (като й съобщиха, че я уволняват) заяви, че ще ще хвърли от моста, по който минава като се прибира от работа. Не й обърнаха внимание, оказа се после, че тя наистина го е направила. И в Америка, моля ви се, съжалиха за грешката си - че не са направили нужното да отреагират подобаващо и да я спасят. Ако аз в отчаянието си се бях самоубил, имам чувството, че при вестта за случилото се някои вероятно щяха да танцуват ако не казачок, то поне ръченица! :-)
Давам пример за това какви сме. Нищо повече от това не искам да кажа. В други страни хората държат на това да са човеци. И по тази причина постигат там и съответните успехи. А за нас това нещо, а именно да сме човеци, явно е най-последната ни грижа.
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар