Пътуваме с колегата-блогър Ники Димов с пътнически влак за София, седим един срещу друг, той е с гръб към вратата, аз с лице. И си приказваме. Влакът е пълен, има много правостоящи. По едно време на спирка "Побит камък" се качва някаква бабичка, която застава зад гърба на Ники. Не знак как става това, но той я забелязва пръв, веднага става и й казва:
- Госпожо, заповядайте, седнете на моето място, аз ще постоя!
Всички гледаме Ники сякаш е извънземен. Бабичката се усмихва и сяда като му благодари. Ники застава на пътеката до нашето отделение на вагона и веднага почва разговор с бабата, от който установяваме, че бабата е бивша учителка, от 25 години е пенсионерка. Много мила и сърдечна е тази бабичка, а младежът Ники води с нея разговор, който слуша цялото купе. Като бабата му се оплаква, че пенсията й е само 170 лева (с увеличанията напоследък бива станала малко повече от 200), Ники й казва:
- Поне гледайте да отмъстите на несправедливата държава като по-дълго време ползвате пенсията, желая Ви го от все сърце, госпожо!
Бабата казва, че някак се справяла с мизерната пенсия, а на малката си виличка отглеждала това-онова, домати, чушки, краставици и пр. Ники вече й е казал, че е агроном и дори почва да й предлага да й подреже безплатно дръвчетата в градинката през пролетта. После говорим за това какви са съвременните млади хора и тук Ники разсъждава, че някога, когато той самият бил ученик, тогава младите били по-други. Сега нещата се били влошили (той всъщност е бил ученик само преди 13-15 години!). Бабата пък разказва ето какво:
- Като бях учителка в едно централно столично училище имах млада колежка, която беше възпитателка. Изключително небрежна, закъсняваше вечзо за работа, не й се работеше, мързелива, безброй пъти съм се опитвала да я въздействам да се промени поне малко, не и не, безнадежден случай. Мина година-две и тази същата стана... директорка! Още е директорка. Спаси се от учителсването (за което беше така некадърна) като стана, моля ви се, директорка. Ето една от причините за пропадането на образованието у нас.
Тук и аз разказах вкратце моята история, бабатата каза, че не се учудва на нищо, всичко е възможно да стане у нас. И най-вече тъкмо който свястно и съвестно си гледа работата в нашите условия, точно той скоро става неудобен и го изгонват. И разказа история за зетя си, който като мен имал навика да казва каквото мисли и затова не само че като мен го опраскали, но и също като мен трябвало да бяга на друго място - за да си търси работа там, където все пак може а да го оценят.
Така в приказки неусетно достигаме София. Разделихме се сърдечно с бабичката и потеглихме по своите си работи. (Ходихме до няколко министерства за да проверим какво се прави по някои инициативи на групата на небезразличните граждани.) Даже остана време Ники да дойде в училището, в което водя часовете по философия и присъства на няколко мои занятия с учениците. Знаете, той има горещо желание да стане учител, като такъв го и представих на учениците си, също така им казах, че в някакъв смисъл той може да бъде нещо като образец или като пример, достоен за следване - защото е небезразличен, т.е. добър гражданин, защото участва активно в инициативи, целящи промяната към добро в свидното ни отечество.
След като си тръгнахме в обратна посока (аз все още пътувам всеки ден до София) Ники ненадейно ми заяви, че си е променил мнението, знаете, той публично ме обвини, че съм бил дезертирал от борбите на небезразличните граждани в Пловдив като съм заминал в София, сега ми каза, че като ме видял как преподавам, как си водя часовете, се убедил, че тям, в училището, е моето място, подкрепи не да остана, нещо повече, заяви ми, че изобщо повече не трябва да се колебая дали правилно съм постъпил, каза дори ето това:
- Майната им на парите, ето, тази бабичка как оцелява с 200 лева пенсия, и ти ще оцелееш с толкова пари, ето, и на теб точно толкова ти остават като махнем парите, които даваш за пътуване. Но парите не са най-важното, работи си спокоен в София, аз сам ще се справя с ранчото ни, недей повече да се притесняваш, правилно си постъпил като замина!
Между (с това и завършвам) тия дни след като свърши часа с един клас дойде едно момиче и ми каза:
- Господине, много хубав и забавен час се получи, силно съм впечатлена от подхода Ви, а най-вече съм доволна от това, че почувствахме разтоварващ ефект, сега, след Вашия час, се чувствам съвсем иначе! Благодаря Ви!
Това ми каза това момиче и тя пък ми вдъхна кураж, защото, няма да скрия, с един клас, и то 12-ти (!!!), тия дни се получи сериозен конфликт, който ме накара на си мисля, че учителската работа е много тежка и неблагодарна. Да, ама ето, от друга страна виждам, че има ученици, които оценяват високо усилията ми. Заради тези ученици си заслужана човек да поеве всички неудобства и изпитания. Заради тяхното добро ний, учителите, сме способни дори на саможертва.
Толкова, хубав ден ви желая и бъдете здрави!
ЗАБЕЛЕЖКА: Ники Димов гледам, че в своя блог е публикувал отзив, в който разказва една случка когато на нас двамата с него ни се наложи да играем нещо като... хоро и то на... булеварда! Можете да прочете за това ето тук: Вчерашното ходене до гр. София с Ангел Грънчаров и рипането ни през един столичен булевард.
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар