Защо ме опраскаха от 56-то СУ "Проф. К.Иречек"?

Мая Николова, директорката на 56-то СУ "Проф. К.Иречек", която заради този мой доклад ме уволни - и назначи на моето място една своя приятелка-пенсионерка

До цялата училищна общност на

56 СУ "Проф. Константин Иречек"

ОБРЪЩЕНИЕ ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО

от Ангел Грънчаров, учител по философия

Уважаеми дами и господа ученици, родители, колеги-учители, уважаема госпожо директор,

В своя "Български дневник" патронът на училището проф. Иречек пише:

"За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което имат тук хората – да се преследват един друг и да развалят един другиму работата."

Имах възможността да се уверя колко е прав г-н професорът и някогашен министър на просвещението в Княжество България още в първите дни на работата си в 56-то училище.

Учител съм от 1983 година досега. Остават ми още няколко години до пенсионирането ми, дай Боже изобщо да го доживея!

Още в първия учебен час, който имах с 12 Б клас, бях потресен от крайно арогантното и невъзпитано отношение, което дръзнаха да си позволят към мен някои ученици. На мен никога досега не ми се беше случвало да срещна или да видя такова нагло, безцеремонно грубо, предизвикателно, обидно, грозно отношение на млади хора към не само към учител, но и към възрастен човек. Понеже не мога да понасям арогантната, триумфиращата в свидното ни отечество безскрупулна простащина, бях предизвикан от тези ученици да реагирам изключително остро, надявайки се да помогна на тия самозабравили се ученици да осъзнаят какво си позволяват да правят; отговориха ми още по-нагло, което ме доведе до състояние на краен афект (нещо, което не ми се е случвало не помня откога, аз иначе съм твърде спокоен и винаги дружелюбно, човечно настроен към хората и към учениците човек). Бидейки афектиран, си позволих да кажа някои истини на тия обиждащи ме с невъзпитаното си поведение ученици, в крайна сметка им заявих да се махат от кабинета, казах им да ми се махат от очите; не искам да виждам такава тъжна картина на човешка и личностна деградация, която е още по-тъжна понеже я срещнах у млади хора.

След този кошмарен инцидент (аз страдам от тежко и опасно заболяване на сърцето) часове наред имах болки в бясно препускащото сърце, т.е. изпаднах в състояние, което би могло да ме доведе до инфаркт и смърт. Слава Богу, размина ми се и този път, явно не ми е било отсъдено да умра точно в първите дни на работа в училището, което носи името на толкова човечния и добър професор Константин Иречек. (Знаем, че и той не и бил възхитен кой знае колко при гостуването на общобългарския простак Бай Ганю Балкански, който му се изтърсил неканен в дома; нали си спомняте как се държеше нахалника Бай Ганю в дома на проф. Иречек - в описанието на великия Алеко Константинов?!.

Минаха няколко дена и отново имах час със същия 12 Б клас. Никой от обидилите ме ученици не каза нищо, никой не се досети, че нещата не могат да приключат ей-така, сякаш нищо не е било. За да ги подсетя, че така не може, им казах някои неща, подбуждащи към размисъл; ефект никакъв нямаше, може би това що-годе културно държание на същите тия ученици във втория час с мен се дължеше на факта, че на посещение в класната стая беше моя съгражданин и приятел от Пловдив, младият блогър и бъдещ учител Николай Димов; тогава даже подхвърлих, че съм готов заради случилото се да си хвърля оставката, да се махна от училището. Въпросните ученици се спогледаха щастливо: малее, какъв кеф, какъв успех са на път да постигнат - да изгонят от училището учителя си по философия само за един-два часа!

Аз изключително много обичам работата си, смятам, че учителстването е изпълнение на тежка и благородна чисто духовна мисия. Написал съм много книги, сред които особено място заемат книгите ми, посветени на потребността от същностна и коренна реформа на българското образование според изискванията на съвременния живот. Аз съм привърженик на идеите за демократичното училище, които представи пред света израелският проф. Яков Хехт. През целия си живот съм работил точно в тази посока - понеже по идея философията е нещо изключително свободолюбиво и най-вече правдолюбиво. Аз съм твърдо убеден, че този е верният път за излизане на българското училище от тежката организационна, психологическа и нравствена най-вече катастрофа, да не говорим за неговия образователен и възпитателен фалит. Една от моите последни книги носи заглавието "Реформа на НЕобразованието". 

Да, за жалост, системата у нас е устроена така, че спомага за умственото и нравственото най-вече осакатяване (затъпяването, дебилизирането, опростачването) на голяма част от учениците. Да, за жалост такъв е трагичният край на "образованието" и "възпитанието" в тъй приказната страна МУТРОЛАНДИЯ. С две думи казано, въпросните арогантно държащи се ученици от 12Б клас ми показаха, че са възприели прекрасно все този същия порочен мутренски манталитет.

Да, тези ученици страшно много се изложиха пред мен. Но което е още по-страшно, те съсипаха в моите очи имиджа на училището, в което са учили 5 или дори 12 години! И още по-страшното е това, че съвсем не съзнават какво си позволяват да правят, какво са дръзнали да правят! Когато им крещях в състоянието на афект аз много пъти повторих: нима изобщо не ви е срам, изпитвате ли поне малко срам, не ви ли е малко поне неудобно!? А те ми се смееха ведро, гледайки ме право в очите! За мен държанието на тия ученици е категоричен израз на ширещата се в свидното ни отечество МУТРОЛАНДИЯ морална деградация и катастрофа.

Моля училищното ръководство да обсъди по належащия начин инцидента с ученици от 12 Б клас и да предприеме потребните мерки. Предлагам в цялата училищна общност да се проведе демократичен дебат по поведението на тия ученици, без капка свян рушащи имиджа на училището в очите на един новоназначен учител и възрастен човек като мен. За целта предлагам това мое обръщение да бъде разпечатано и по един екземпляр да бъде даден на всеки един от класовете в гимназията (а защо не и на по-малките класове?!), като се предложи на класните ръководители да запознаят учениците с неговото съдържание, т.е. да го прочетат пред класовете си. Смятам, че гласността, пределната откритост, публичността е мощно оръжие за промяна към добро в отношенията особено в училищните общности. По тази причина възнамерявам да публикувам в най-скоро време това писмо в своя блог, който е един от най-активните и най-посещаваните в българския интернет.

Декларирам, че ако в срок от една седмица съгрешилите ученици от 12 Б клас не се покаят за държанието си (и то най-искрено, нефалшиво, нелицемерно!), тоест ако в поведението им не настъпи реална промяна към добро, аз в следващия вторник, 8 октомври, ще си подам оставката, т.е. ще помоля г-жа директорката да ме освободи от работа. Между другото (ще си позволя да кажа и това), че понеже не живея в София, понеже пътувам, се намирам в крайно тежко материално положение предвид това, че съм назначен тук на половин щат, т.е. на половин заплата: да работя при тия условия за мен е равносилно на саможертва в името на ония чисто нравствени подбуди, в името на които съм учителствал през целия си живот. Бях готов да понеса и това изпитание, и тази жертва, но предвид случилото се в оня кошмарен час с 12 Б клас ми се струва, че наистина няма смисъл, че ситуацията е така тежка, че жертвата ми ще бъде съвсем неоправдана и напразна.

С най-добро чувство: (подпис) 

1 октомври 2019 г., София

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo