Толкова ли е тъпо в български условия да не си тарикат?

Близък човек ми каза, че съм дебил щом като протестирам срещу всяка власт и не мога да се облагодетелствам даже и когато "наште" са на власт (гербовашките калинки ме уволниха и ме изритаха от училището когато министър на образованието беше "от наште" - Тодор Танев!). (Ето, казва той, ако сега на власт дойдат комунистите, ти пак ще бъдеш в немилост, щото се изявяваш като заклет антикомунист!)

Когато СДС навремето държеше цялата власт, аз пак протестирах срещу безобразията на тогавашните управници, групирани около кмета, сега познат ви като гербовак - Гърневски; тогава за тази моя "разложителна дейност" вътре в СДС ме изключиха от партията, вярно, след години дойдоха да ми се извинят, но какво от това, опраскаха ме така, че свят ми се зави!
Да си идеалист, т.е. да те вълнуват някакви идеи и ценности, а не да те ръководят собствените прагматични интереси, според общоразпространените нашенски представи означава да си глупак.

И тъй, въпросът ми към вас е: наистина ли са глупаци тия сред нас (ние, идиотите в това отношение, сме нищожно малцинство!), които в името на нещо по-висше загърбват личния си користен интерес и по тази причина в нашите условия неминуемо стават аутсайдери, маргинали?

Толкова ли е тъпо в български условия да не си тарикат?



Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Добави в Svejo