ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА НЕОМАРКСИЗМА
Иванка и Жак Асса
Прочетохме статията на А. Тацов
„Какво представлява неомарксизмът и как ни засяга“ и г-н Ангел Грънчаров ни предизвика да не питаме баба Ванга преди да напишем тези бележки, а да
попрочетем и да попремислим малко. За себе си
можем да кажем, че никога не сме членували в партии точно за да мислим
самостоятелно. Оставаме с впечатлението, че Тацов има „леко отрицателно
отношение“ (стремим се да бъдем тактични) към неомарксизма.
Нека приемем като аксиоми следните
две твърдения:
1.
Обществото непрекъснато
се изменя, но това не винаги е развитие (разглеждано според общоприетите норми „положително
развитие“ - т.е. в полза на обществото)!
2. Представката „нео“ е свързана с
отдалечаване (ако не и скъсване) от фундаменталните философски източници!
Започваме с неолиберализма,
ръководната философия на днешна България. Твърди се, че се базират на
икономическата теория на Адам Смит (1723-1790). Очевидно неговите представи за
икономиката са били създадени по време на икономическия връх на Великобритания.
Естествено е че не можем да преставим подробно
теорията му, но ще се спрем
на някои моменти от нея:
• Разделението на труда повишава
неговата производителност;
• Разделението
на труда води до възникването на парите като техническо средство за размяна;
• Цената
на произведеното за размяна се определя от две свойства: положеният труд за
прозводството (непосредствен от човека плюс предваритилен за създаването на
средствата за производството) и полезността, т.е. степента на търсенето ú);
•
Човешкият труд не се заплаща напълно (разликата представлява печалбата), но не
трябва да бъде по-нисък от физическия минимум – издръжката на работещите и
техните семейства;
• Държавата
не трябва да се намесва в икономическия живот (пазарът, където се вършат размените), защото ще навреди на свободната конкуренция (която
води до правилното разпределение и по този начин запазва достатъчното възнаграждение на вложения непосредствен труд).
Какво е положението днес! Абсолютно
свободен пазар, наложен от неолиберализма!
Неолиберализмът беше възприет безуговоръчно от бившите „социалистически“
държави и най-сляпо в България.
Теоретичната подготовка за абсолютно свободния пазар е започнала през
60-те години на миналия ХХ век чрез трудовете на десните икономически теоретици
като Хайек и Фридман, които по онова време се смятаха за „много крайни“. Започнаха да се издават поредица от книги и
доклади, в които се застъпваше, че свободния пазар е „единственото решение“ на
съвременните икономически проблеми.
През 80-те години Маргарет Тачър и Роналд Рейгън приложиха на практика принципите на абсолютния
свободен пазар във Великобритания и САЩ. Възможността да се
наложи неолиберализмът в тези страни се дължеше на комбинация от дългосрочни
демографски промени и краткосрочни предположения. Във Великобритания трудът
беше в недостиг, но в цяла Азия имаше
изключително изобилие. Ако капиталът беше свободен да се
премести в чужбина при това изобилно предлагане на работна ръка, условията за
обмен между труд и капитал във Великобритания затрудни позицията за договаряне.
Конюнктурният фактор беше излишък във външната търговия, генериран от петрола в
Северно море. До тогава работниците, които произвеждаха промишлен износ, бяха
от съществено значение за националното икономическо оцеляване. Обаче с парите
от Северно море, производственият секторът се срина,
първоначално без да се получи криза в платежния баланс. Успехът на Тачър да
атакува работническата класа във Великобритания насърчи амбициозните политици
от бившите „социалистически страни“ да
приемат за общоприета доктрината на Тачър, че капитализмът няма алтернатива.
По същото време, когато посочените страни „преминаха в преход към демокрация“ (използваният евфемизъм на „див капитализъм“), излезе
и книгата на Фукуяма „Краят на историята и последният човек“. В нея накратко се
твърди, че кpaxът нa ĸoмyнизмa щe пpeмaxнe пocлeднaтa пpeчĸa, cпъвaщa цeлия
cвят дa пocлeдвa cвoятa cъдбa нa либepaлнa дeмoĸpaция и пaзapнa иĸoнoмиĸa.
През XXI век се забелязва еднoвpeмeнен cпaд нa дoвepиeтo в
нeoлибepaлизмa и в дeмoĸpaциятa. Това нe e cлyчaйно тъй като нeoлибepaлизмът по
принцип противоречи на дeмoĸpaциятa.
Препоръката на неолиберализма за
глобален свободен пазар не позволява на множеството от индивиди и цeли oбщecтвa
да нe мoгaт дa ĸoнтpoлиpaт вaжнa чacт oт coбcтвeнaтa cи cъдба. Eфeĸтът oт либepaлизaция нa ĸaпитaлoвия пaзap влияят
най-зле: aĸo пpeзидeнт нa paзвивaщ ce пaзap изпaднe в нeмилocт, бaнĸитe щe
изтeглят пapитe cи oт cтpaнaтa (у нас така се случи по времето на Жан Виденов). Toгaвa
избиpaтeлитe ca изпpaвeни пpeд тeжъĸ избop: дa ce пoддaдaт нa натиска на
банките, които се оказват с по-голяма политическа власт (и тогава потенциалните
възможности на страната се разпродават на предимно чуждестранни купувачи – нещо
което също се случи и у нас).
Дopи в бoгaтитe cтpaни нa oбиĸнoвeнитe
гpaждaни ce ĸaзвa: „He мoжeтe дa cлeдвaтe пoлитиĸaтa, ĸoятo иcĸaтe“ – дopи и дa cтaвa въпpoc зa aдeĸвaтнa
coциaлнa зaщитa, дoбpo зaплaщaнe нa тpyдa, пpoгpecивнo дaнъчнo oблaгaнe или
дoбpe peгyлиpaнa финaнcoвa cиcтeмa - „зaщoтo cтpaнaтa щe зaгyби ĸoнĸypeнтocпocoбнocттa
cи, щe ce зaĸpият paбoтни мecтa и пocтpaдaлият щe cтe виe.”
Ръководителите на бедните (пък и на
малко по-богатите) държави непрекъснато повтарят, че управлението им ce
ocнoвaвa нa нayчни иĸoнoмичecĸи мoдeли и е „бaзиpaно нa дoĸaзaни изcлeдвaния“.
Обаче реалността се различава:
икономическия pacтeж ce зaбaвя и плoдoвeтe нa от произведеното дocтигат дo мнoгo мaлĸa чacт oт въpxyшĸaтa. Πpи
зacтoй нa зaплaтитe и cĸoĸ нa фoндoвия пaзap, дoxoдитe и бoгaтcтвoтo ce
пpидвижват нaгope, вмecтo дa дocтигнaт дo мacитe (вече показахме в друга
статия, че «коефициентът на Джини» в България постоянно расте).
Например „повишаването“ на пенсиите
по „швейцарското правило“, както и определянето на пенсиите като 35% от
заплатата (при 70% средно в ЕС )
непрекъснато намалява жизненото равнище на около 2,5 милиона пенсионери
въпреки около същия процент opязвaнe на заплатите им пре 50 годишната им
трудова дейност. Изобщо всички „обиĸнoвeни гpaждaни се чувстват измамени, тъй като получават „полупразна кошница“.
Aĸo финaнcoвaтa ĸpизa oт 2008 г. нe
ycпя дa ни нaĸapa дa paзбepeм, чe нeoгpaничаванитe
пaзapи нe paбoтят, ĸлимaтичнaтa ĸpизa cъc cигypнocт ще ни убеди (достатъчно е
да забранят парните централи, за да се превърне
България в нощна „мигаща светлина“, както на коледна елха).
Надяваме се показахме „прелестите“
на неолиберализма, т.е на „дясното“ през XXI век.
Нека се върнем вече към неомарксизма. И той
има своето „вчера“, т.е. класическият марксизъм. Навремето задължително го
изучавахме, така че няма да посочваме основните му принципи. Само ще посочим
някои негови критици. Първият е Ленин! Марксовата теория предполага, че нейната практика е за
икономически „напредналите“
страни, където пролетариатът ще бъде най–силен. Ленин го приложи в
сравнително икономически изостаналата
Русия (от там се стигна до икономическия провал на Съветския съюз и свързаните
с него страни от „Варшавският договор“). Частично модернизиран марксизмът
остана в Китай, чиято икономическа мощ след 5-10 години ще надмине САЩ (въпреки
че броят на неговите граждани е почти 5 пъти по-голям от този на САЩ). Обаче
семействата преди 50 години са имали право само на едно дете, а днес имат право
на три деца).
Втори критик на Маркс е Фройд. Той оспорва
твърдението на Маркс, че човекът и
обществените формации, поставени при еднакви икономически условия,
се проявяват еднакво. Това показва, че не бива да се абсолютизират икономическите
условия, както е според марксовата теория.
Фройд изключва възможността за
абсолютизиране на икономическите мотиви и включването им в
някаква общо класово деление. Не
трябва да се изключва от разглеждането: първоначалните инстинкти на индивида
поотделно – инстинктът към самозапазване, агресията, потребността от любов,
получаване на удоволствие и избягване на неудоволствието. Не случайно един от най-активните от
Франкфуртската неомарксическа школа е
Ерик Фром. Колкото до това, че представителите на тази школа са избягали в САЩ,
не трябва да се забравя, че са били евреи (Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, Валтер Бенямин, Херберт Маркузе, Лео Льовентал, Фридрих
Полок, Ерих Фром) и след 1933 г. биха ги изпратили в лагерите, където биха ги
„изкъпали“ в бани с отровни газове (българските евреи дори в Израел са
благодарни на България).
Трети критик на Маркс е бил Бернщайн (отново евреин). Той е отричал „диктатурата на
пролетариата“ като основен начин за построяването на социализма. На нея противопоставял
демократичния начин за вземане на властта чрез избори (в България това била
тезата на „широките социалисти“, наричани ревизионисти).
Така че неомарксизмът през двадесет и
първия век има голяма предистория и голямото предимство на ляво движение при
провален вече неолиберализъм.
Основната разлика в практиката между неомарксизма и марксизма е: отдалечаване от идеята за открита, кървава революция и преминаване към по-мирен
характер, като същевременно се запази посланието за промяна на икономическата
основа; без традиционните обвинения в класова война да се създадат нови модели
на икономическата теория.
Основните направления в теорията на неомарксизма са:
• Неомарксистка теория на политиката. В нея може да се определи
понятието „политически спектакъл“. Съгласно тази дефиниция концепцията за
политика представлява сфера в обществото, лишена от властната си структура, за
да реализира възможни демократични процедури като възможни политически
действия, но без политически заповеди;
• Неомарксическа теория за същността на понятието „политическо“.
Политическото трябва да се различава от марксисткото понятие, според което
„политическото е организирането на действия за класовото господство социално
като тотално експлоататорско, т.е. като тотолно негативно“.
•
Неомарксистка теория за идеологията. Също трябва да се протвопостави на
марксисткото понятие „като компонент на капиталистическата формация за
хегемония в съзнанието в процеса на класовата борба с цел господство чрез
държавния апарат за създаване на
убеждението, че капитализмът е единствения възможен
строй“.
• Неомарксистка
теория за международните отношения. Трябва да се противопостави на
неолибералната глобализация, както и на хегемонията на мощните капиталистически
държави. Стремежът е да се уеднакви жизненото равнище на всички страни в света, независимо
от степента на тяхното икономическо развитие.
Има още и други съществени различия между марксизма и неомарксизма от една страна и
между неомарксизма и неолиберализма от друга страна, за да не се претрупат
настоящите бележки.
Не знаем дали с тези бележки можахме да
вмъкнем съмнение: да се отхвърля направо идеология, която
има добри наченки, но без още да са проверени в практиката. В същност и
неолиберализмът уж беше въведен за доброто на мнозинството, но уви! Във всеки
случай всяка една правилна философия може да се опорочи от хората, която я
прилагат – това е коментар по „чичко“
Фройд. А Сократ е казал „аз знам, че нищо не знам“. И ние колкото повече проучвахме, повече разбирахме, че ни трябва още…
Виж също и:
Неолиберализъм: идеята, която погълна света
Или нещо друго:
Неолиберализмът – днешният икономически фашизъм
ЗАБЕЛЕЖКА: Напишете в Гугъл думата "неолиберализъм" и ще се появят безброй публикации срещу неолиберализма: защо ли дадени сили толкова ги е страх ако не толкова от неолиберализма, колкото от... СВОБОДАТА?!
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров Преследване на времето: Изкуството на свободата, . изд. A & G, 2003 г., разм. 21,5 / 14,5 см, мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр, 8.00 лв... Книгата говори за "нещо", което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда "добре познато", съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се "съобразяваме", но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време? почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга "поглежда" в скритото "зад" мълчанието ни - за времето, живота, свободата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар