Майка ми от последните си години - с приятелката си леля Добринка, с която също до последно пееха...
Задушница мина. Почитаме мъртвите като носим на гробищата... череши и сладкиши, не съзнавайки, че мъртвите са духове и изобщо не ядат, а искат нещо съвсем друго. Какво искат ли? Ще ви кажа.
Предполагам, че искат душевна съпричастност, искат да им покажем, че не сме ги забравили. На тях, чини ми се, им става добре като усетят, че мислим за тях с добро, с благодарност, с чиста душа и сърце. Мъртвите вече са само духове и по тази причина за тях важат само истинските неща, за които ние в този наш тукашен и материален свят така често забравяме: истина, добро, любов, красота, свобода, човечност, духовност. Затова не бива нашето обременено от влечение към материята и телесните благинки съзнание да го пренасяме върху мъртвите, които вече обитават един съвършено различен, напълно друг свят: светът на чистите духове, светът на Бога.
Вчера цял ден ми беше чоглаво щото не можех да отида на гробищата в моето родно градче и да почета моите тъй свидни покойници: баща, майка, брат. Мира не можех да си намеря, не ме свърташе, чувствах се гузен, че не евзех снощи влака да отида, въпреки че днес съм дежурен, въпреки че съм на работа в неделя. По едно време не издържах и излязох на разходка да се разведря. И навън, под влиянието на природата (тя спада към вечните неща, щото и тя има дух!), изведнъж в душата ми се откри истината, която сега се опитвам да ви предам с тия кой знае как звучащи за вас думи.
Разбира се, не бива да оставяме гробовете буренясали и непогледнати, но истински важното е друго. Ето какво е истински важно.
Та значи вчера някак се утеших по време на разходката, но на душата ми се остана тежко. И тази сутрин, на път за работа, съвсем в ранната утрин, стана ето какво.
Аз, признавам си, в колата обичам да пея (моята съпруга е езинствената ми слушателка, но тя вече ми забранява, когато е с мен, да пея, оз пък слушам ли я?!). И когато пък съм сам, си пея колкото си искам. И тази заран пак запях. И знаете ли коя песен ми дойде на ума да запея? Запях я, а пък след това изведнъж осъзнах, че това е една от най-любимите песни на моята свидна майка, която беше забележителна певица, не като мен, а направо професионална: тя е пяла безброй пъти и на сцена, горката! (С по-голямата й сестра, леля ми Стоименка, също забележителна жена, пееха като... като никой друг, те бяха страхотни и неповторими, забележителни певици бяха, а пък хората ги наричаха "сестри Кушлеви"!) Та значи изведнъж, кой знае защо, запях песента "Нагласи се баба като мома млада...", една песен, която моята скъпа майка често пееше особено в последните години, пееше я изразително като никоя друга певица! Е, запях тази песен, кой знае защо точно нея избрах, тя сама се появи в душата ми, попях, изведнъж в душата ми оживя образа на непрежалимата ми майка и, разбира се... сълзите потекоха от очите ми!
Пях и плаках доста време в колата, по едно време от сълзите едва виждах пътя, да, поплаках си добре, не ми пука, че ще ми се смеете като пиша това (мъж, и то дърт като мен, да плаче, пък и философ, егати философа, който хем пее, хем плаче!). Пях и плаках, а образът на майка ми, който винаги си стои някъде там, в душата ми, си беше с мен, сякаш ето тук, в колата с мен, беше моята майка, съвсем близо беше, толкова близо, че ме лъхна даже топлината й! Виждате ли какво чудо може да направи една нищо и никаква песен, при това комична - да, но и песните са също дух, също са нещо духовно!
Това е. Като се попях и си поплаках, а пък образът на майка ми, за кой ли път, стопли сърцето ми, сякаш камък ми падна от душата и сърцето, да, олекна ми напълно! И ето, пиша това сега, за да ви покажа как трябва да общуваме с нашите свидни покойници: като си спомняме по-често за тях и като ги виждаме в душите си усмихнати, пеещи, радостни - каквито са били някога, когато бяха живи. Вярно, умрели са, не можем да ги върнем, но нищо не ни пречи да си общуваме с тях по този начин, нищо че те са някъде там, в един друг свят, в който и ние един ден ще отидем непременно, да, няма начин от него да избягаме или да се скрием.
Та, предполагам, това искат най-вече от нас мъртвите: да ни ги смятаме за съвсем мъртви, а да ги оживяваме отвреме-навреме. Можем да правим това. Показах ви с пример как става...
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар