Кога животът ни е наистина пълноценен?

Ето как отговарям на този въпрос в моя непубликувана досега статия, писана през далечната 1999 г., в която не мога да променя и дума:

ЖИВОТЪТ Е СВОБОДА

"На мъдростта последните предели постигнах днес: живот и свобода добива само този, който смело ги завоюва всеки ден в борба!" ("Фауст", Й.В.Гьоте)

В своето непринудено и свободно разсъждение ще тръгна от нагласата на англичаните (и на техните наследници отвъд океана, Съединените щати) към непосредствено правене на историята. Ще стане дума за начина, по който тези народи и разбират и прилагат смисленото историческо действие в една човешка еволюция. Тази нагласа изразява фундаменталното отношение на англо-саксонския дух към живота, т.е. неговата екзистенциално-мирогледна ориентация към съществуването, достойно да бъде наречено човешко. Това ще ми даде основания да продължа разсъждението си в една друга, още по-значима насока, а именно: как човекът преживява живота в свобода, съответстващ на неговото достойнство.

Нагласата на англо-американския свят към съществуването е твърде различна от нагласата например на източните народи на Азия (с тяхното непризнаване на самостойната субективност на човека, с техния стремеж към непосредствено единение със субстанцията, към първичното единство на Съзнанието с Живота), също и от нагласата на славянските народи, на Русия особено (с тяхната бездейна съзерцателност, пораждаща неимоверни исторически страдания, с тяхното недоумение пред свободата и с тяхната неинициативност, с уповаването им на силата на държавата и пр.), накрая и от душевността на латинските народи от Западна Европа (Италия, Испания, Франция) с тяхната склонност към патетичното, грандиозното и величавото в историческите деяния, с хедонистичното възприемане на живота и с увлеченията им прибързано да „подобряват” и рационализират живота. Напротив, англо-саксонският и американският дух се отличава с доверие към опита, с потискане на романтичните пориви и с едно чисто практическо и прагматично гледане на живота, свеждащо съществуването до ефективното и насоченото към успеха и полезността действие. Тук е намерила своята специфична почва християнската по същество идея за свободната и личностно проявена индивидуалност, чиято способност на инициативи и постижения не знае предел – и затова е сътворила чудеса. Впрочем, ето как Густав Льо Бон описва достойнствата на „англо-саксонската раса”:

„Най-съществените качества на англо-саксонците може да се изразят с малко думи: инициатива, енергия, сила на волята и, особено, власт над себе си, т.е. онази вътрешна дисциплина, която избавя човека от търсене на ръководство вън от себе си. Социалният идеал на англо-саксонците е твърде определен и при това един и същ както в Англия при монархичния режим, така и в Съединените щати при републиканския режим. Този идеал се състои в това, че ролята на държавата следва да се намали по минимум, а ролята на всеки гражданин да се възвиси до максимум. Когато е съвършено противоположно на идеала на латинската раса.”

За пълнота тук може да се прибави особеното място на немския народ, „чиято култура и история го предразполага към мисловна спекулация, тъмен рационализъм в някаква свръхразумна форма и силна склонност към масово обединение и дисциплина”, по думите на философа С.Герджиков (виж: „Феномена комунизъм”, С., 1994 г.)

Излиза, че начинът, по който англичаните са правили и правят своята история, е най-близо до т.н. естествена историческа рационалност. Какво означава този израз, как да го разбираме?

Естеството на историчното като израз на човешкото в рамките на тази нагласа точно съвпада с естеството на живота. Съобразно с това пък естеството на свободата в рамките на английското виждане се свежда до съгласуване на действията с дълбокото вътрешно естество, със сърцевината на самия живот: жизнеността на живия разумен човек не може да противоречи на самата жизненост, дори на живеца на естествения, на автентичния човешки живот. Историята не е отрицание на живота, а продължение на същия този живот, на същата тази жизненост „с други средства”, живо разпространение на тази жизненост в царството на създаденото от човека. Природното не може да бъде решително надмогнато и още по-малко пък победено и отречено, човешкото трябва да стъпва в дълбоко съгласуване с „природата на човека”, която, впрочем, не е нищо друго освен свобода. Вероятно девизът на тези народи може да бъде изразен с думите „Не изоставай от живота!”, като това там се разглежда като основа на автентичната човешка свобода. Същевременно горното положение вероятно се допълва с едно друго: „по-далече от своеволията на предвзетия разсъдък”, чиито надменен конструктивизъм ни откъсва и противопоставя на живота. Затова и англичаните (и американците) са известни с недоверието си към абстракциите, към спекулациите на „чистата мисъл”, към празните умозрителни упражнения и към прекомерното пристрастяване към вероятното и въображаемото, които са толкова мили на други народи (в това число и на българския!). Затова, разбира се, английският дух изпитва доверие главно към опита, към близкото до жизнената реалност и предпазливо движение напред, към здраво обвързаната с традицията постъпателност на „премерената” свобода, към сигурността, давана ни от фактите и „фактическото” и пр. Оказва се, че именно така разбраната „разумност”, неотделима от точното следване на правилата на самия живот, дава най-значимите плодове, тази е единствено продуктивната свобода на човека – свободата, продуцираща еволюционни (бавни, естествени, от самия опит продиктувани и пр.), но точно затова и жизнеустойчиви постижения. Ето тази е същината на естествената рационалност от английски тип правене на история, чиято разумност е от друг род: голият и самонадеян разсъдък не е олицетворение на разумността и на разумното, напротив, много често е тяхно пълно отрицание. Накратко казано, англо-американският Запад не насилва историята и точно поради това постига толкова повече от нея. (За различията между представите на англичани и американци тук нямам възможност да говоря.)

Точно поради това, изглежда, англичаните и американците са имунизирани срещу болести от типа на комунизма, които произлизат от диаметрално противоположни предпоставки и основания. Ужасът от досега със света на Дж.Оруел, представен в романа „1984”, от който изтръпваме даже и ние (на нас този свят ни е добре познат, ние живяхме с него!), е стократно по-силен в пределите на английската душевност, която, вероятно, немее и тръпне при вида на такова противоестествено приложение на „човешкия разум” за изцяло деструктивни, напълно разрушителни цели. За англичаните разумът е разум (и сам е разумен!) само доколкото не вреди на живота, откъснатия от живота разум не е разум, той е противоестествено израждане, болест, дори тумор (чиито разсейки, впрочем, така или иначе са в кръвта на живелите при комунизма!). Към такъв именно „разум” англичаните са преизпълнени с недоверие, затова те и не го допускат у себе си.

„Недоверието към разума и особено към социалните технологии (които са инструментално „приложение” на подобен разум в правенето, в съзнателното „градене” на историята, откъсната и противопоставена на живота, б.м., А.Г.) и силната интуиция за нагласяне на интересите, както и респектът към традицията изглежда са основата на онази стабилност, която не може да допусне социалната патология, каквато представлява „бродещият призрак” на комунизма.” – с пределна точност и справедливост твърди С.Герджиков.

С това се дава отговор на първия момент в разбирането на историческото битие. Въпросът беше: какво е естествена историческа рационалност, защо е естествена и въпреки това – рационалност? Отговорът, даден накратко, е: естеството на човека според „правилно разбраната” свобода поражда един естествен и близък до живота ред, освободен от мащабните и „едропанелни” конструкции на разсъдъка, които само потискат живота. Привързаният към живота „исторически субект” твори в действията си един естествен ред на свободата и спонтанността, който е пропит от действителна историческа рационалност, от разумност, която нищо друго не може да надмине, да й съперничи както по ефективност, така и по прагматичност, така също и по жизнеустойчивост. Нека да развия отчасти това виждане.

Хората действат от свобода изцяло непринудено и спонтанно, активизирайки своята жизнена цялост – и отказвайки се от действия, опиращи се на нещо ущърбно и ощетено (например от действия, определяни от самозабравилия се разсъдък, или пък от самодоволното чувство, или даже от самонадеяната и самостойна, откъснала се от живота на душата воля). Колкото сме по-верни на своята душевна и жизнена цялост, а значи и на самия живот в неизразимите му дълбини, толкова сме по-свободни. Пътят на робството (ако мога да ползвам фразата на Фр.Хайек) се свежда до предоверяването на едноизмерности от типа на разсъдъка (науката, техниката, технологията), което води до отричащото се от суверенната субективност вървене срещу самия себе си, срещу „естеството на човека”. Това не значи, че пътищата на свободата (по думите на Ж.-П.Сартр) са затворени само в орбитата на „природното” (доисторическото съществуване на човека), но те не са решително отрицание на екзистенциалните дадености на живота. Напротив, пътищата на свободата са предвидливо разгръщане на тези последните във все по-нови и нови пространства, допълване на „естественото” с човешкото, хармонизиране на двете, прехвърляне на здрав мост между царството на причинността (природата) и царството на свободата. Тези две царства не са автономни, независими и противопоставени, а по идея дълбоко се проникват, съставяйки общия жизнен свят, в който човекът остава при себе си – и заедно с това неотделимо се привързва към тайнството на живота.

Свободата се реализира, създавайки величествен универсум на човешкото, основан на милиардите индивидуални реализации на същата тази свобода в съществуването на самостойни и опитващи се да постигнат пълнотата на живота човешки същества. Така универсумът на свободата спонтанно овладява – в един исторически процес на проясняване и дори осъзнаване на достойнството на съществуването, определяно от свободата – жизнения свят на човека, правейки го също така достоен за нея. Свободният индивид сам по себе си е суверенна планетна система на грандиозния универсум на свободата, нещо повече, индивидът е неговата опорна точка, „слънцето“, около което по непринуден начин се подреждат „планетите“, елементите на автономното, но не по-малко живо човешко съществуване. Но съвместяването на свободите на много хора е най-трудното, то е главната задача на историческото творчество – след тази за раждането на самата идея за свобода. (Идеята не бива да се разбира свръхопростено, а именно като построение на ума или разсъдъка: идеята е битие и затова е корен на човешкото битие, иначе казано, на битието на свободата.) Западният свят дължи тази идея на учението на Христос, западният свят е пътят, извървяният път на реализация на идеята за свобода, посилна за човека: идеята е дадена от Извора на Живота, Бог, тя не е човешко изобретение, но тя е приведена в действие от жизнения дух на човека като Божие творение – и така човекът е създал свой свят, пропит от живот и свобода. Впрочем, немощният разсъдък на слабия човек може да ражда само непълноценности от рода на комунизма, жалкия „свят“ на тръгналия срещу Бога и срещу самия себе си деиндивидуализиран, масов човек, т.е. тиранията на слабите, на неспособните да живеят, на самоизяждащите се от тъпа ненавист спрямо живота абстрактно-разсъдливи същества и маси, за които свободата е непосилно бреме.

Как царството на свободата е създавало своите самоотвержени поданици, доколко мъчително се е утвърждавала идеята за свобода, ни учи историята с всичките й постижения (институциите на собствеността, пазара, демокрацията, която винаги е либерална, друга просто не може да бъде, на културата и духа – изкуството, религията, философията, дори науката), но също така и с отклоненията си, със станалите, но също и надвиснали над нас изпитания и трагедии. Впрочем, проверката от и за свободата, нейните уроци и изпити никога не свършват, самата свобода затова открива пред човека безбройни хоризонти и неизвървени пътища, окончателно сбъдната свобода просто не съществува...

Жизненият ред, сътворен от спонтанни, свободни и само затова автентично рационални човешки действия, одухотворява света на човека, в който хаосът бавно се преодолява по пътя на самоподреждането, диктувано от потребностите и изискванията на самия живот: само така живот и свобода постигат своето вътрешно единение, спойката си. Но това съвсем не означава, че хаосът и стихията са изкоренени – за да настъпи един изцяло разсъдъчен абсолютен ред на „организация“, „вездесъща съзнателност“, „пълен контрол“, „планомерно регулиране“, „програмираност“, „тотална предвидимост“ и пр. Съвършеното устройство на обществото не съществува (ако се направи опит за постигането му – комунистическият лагер! – възниква единствено невъобразим хаос, пълна разруха на живота, кошмарна невъзможност за самата свобода), всеки идеал в тази насока не може да не съдържа насилие спрямо вътрешното естество на самия живот. Животът е спонтанност, а значи и хаотичност, възможност за изненади, непредвидимост, стихийно творчество (нима творческият порив има закони?!), ирационалност и рационалност в единство, риск, безброй предизвикателства, непрекъсната откритост към всяко бъдеще, постигано с усилия временно равновесие, което неумолимо са нарушава за да бъде търсено новото, устойчивост и неустойчивост, динамика и консервативност, традиция, която прави възможно самото новаторство (откъснатото от традицията радикално новаторство е произвол, невъобразим абсурд: та нали новаторът не може да бъде мислен дори извън традицията?!) и т.н. Затова на човека, чиято задача не е да победи природата, да надмогне живота, остава само това като непрекъсната възможност: постепенно подобряване на съществуването според повелите на самия живот, нови завоевания, разширяване на хоризонта, дързост на почвата на здравата субективност и на собствената жизненост, отредена ни от Бога, вярност към себе си и към свободата, без която съществуването ни губи своята човечност. Затова и здрава е онази субективност, която изпитва както непреодолими безпокойства от отговорността пред съществуването си – добре познатата ни вечна загриженост, която обаче трябва да е около истински значимото! – така и удовлетвореност, задоволство самата себе си, наслаждения, ползване от живота. Човекът е богатство и затова той в съществуването си или „изразходва себе си“ (и така само умножава богатствата си, придавайки им чрез действието друга форма!), или пък чрез бездействието, самоунижението и апатията, чрез отказа от себе си и от живота неумолимо става все по-беден. Затова и хората са раз-лични, затова и човекът е раз-личност, строга и горда индивидуалност: усетът ни към живота и отдадеността ни към свободата (които могат да бъдат различни в степен!) ни правят такива, еднакви не можем да бъдем (колкото и на някои да се иска това понеже им е изгодно!), никога няма да бъдем.

Ето че така стигам до обособяването на две чисти възможности или алтернативи, касаещи разбирането на живота. Те са се проявили в историята, пораждат два типа отношение към човека, а всяка от тях може да бъде и принцип на съответното обществено устройство, на определен социален ред. Кои са тези алтернативи?

Първата е: човекът е индивид, а индивидът е самоцел, ценност сама по себе си, самобитие, към него трябва да се отнасяме като към „цел сама по себе си, никога като към средство“ (Кант). Индивидът е самодейна субективност, самоопределяща се активност, той не бива да бъде принизяван или пък подценяван. Човекът (не като абстракция, а като непосредствена действителност, като индивид) е свободен, неговата свобода е необятна, тя може да бъде употребена включително и по начин, унищожаващ самата свобода (комунизмът). Обществата, избрали пътя на признанието на индивидуалното достойнство на човека (начина на съществуване, ценящ безмерно индивидуалността), постигат просперитет и благоденствие, те разгръщат невиждани градивни сили и безкрайно мощна човешка енергия, инициативата на индивидите в тях твори чудеса (Съединените щати са най-показателния пример за това, те първи заложиха без смущения на индивида и свободата). Доколко едно убеждение е вярно се разбира по това дали самият живот го потвърждава и признава; ето защо може да се каже, че подобаващото отношение към човека е съдържащото се в първата алтернатива.

Втората алтернатива е: човекът е „обществено същество“, сиреч безкрайна е ценността не на индивида, а на абстрактния социум, на човешката маса. Индивидът е средството за постигане на всякакви цели (това са главно кроените от разсъдъка плитки и криви сметки, с които той се опитва да надхитри самия живот!), социумът употребява индивидите чрез силата си за своите си цели, безразлично какви са те – например безсмислено копаене на бездънен изкоп, на дупка, в която след това се сгромолясва абсурдното „всеобщо щастие“ на комунизма. Човекът е материал за градене на „хармонично-разсъдъчния организиран социум“, „тухла“ в строежа или „винт“ в машината на цялото, хората са аморфна маса в ръцете на държавата-скулптор, която може да разполага с тях както си иска. Индивидът в това разбиране (разпръснато в главите на комунистите-социалисти!) е ценен дотолкова, доколкото е полезен не за себе си, а за другите („стадото“, „масата“, обществото, държавата). Извън колектива индивидът е нищо, свобода „за себе си“ не съществува, нещо повече – „свободата е робство“, това е „правилно разбраната свобода“, която комунизмът изобрети и брутално провеждаше десетилетия наред, разрушавайки вековните устои на съществуването. Тази теория разглежда (неизвестно защо) „многото“ за нещо повече от „отделно взетия“, забравяйки, че общността се състои от единици, от отделно взети – и точно поради това превърна обществото и масата в унила поредица от нули, от безличности и безличия („колективни същества“, непомерно слаби и не умеещи да живеят свободно, а значи и отговорно!). На основата на разглежданата алтернатива се стига до онова „държавно организирано насилие“ (Зб. Бжежински) срещу индивида, живота и собственото общество, с което ще бъде запомнен комунизмът, явяващ се олицетворение и въплъщение в пълния обем на едно неподобаващо, абсолютно античовешко отношение към човека: комуната уби човещината, двете са несъвместими.

Между така очертаните алтернативи се разполагат всички ония действителни, исторически проявени и проявяващи се отношения към човека, а също и отношенията на индивида към себе си и другия, които възникват всекидневно. Но разпространението на съзнанието, че личността е средоточие на безмерна ценност, точката на разгръщане на необятни хоризонти, извора на уникални жизнени светове и носителя на колосална жизнена енергия и активност (която обаче трябва да бъде употребявана тъкмо по личностен, смислен, разумен, значи по свободен начин!), явяващо се същност на историческото проясняване на съществуването, неизбежно поставя всяко нещо точно на неговото място. Автентичната почва на историята в нейната човечност – животът и свободата! – поражда и гарантира всички ония плодове на цивилизоваността, с които западният свят (и ония народи, които са приели неговата стратегия на достойнството, личността и инициативата) се ползва – и на които особено държи.

Също така обаче не бива да забравяме, че изборът на посока или на път е само индивидуален, той е избор на множеството индивиди на основата на отредената им жизненост и на пристрастеността към свободата – също така изцяло индивидуално проявени. Следователно общностите, обществата и народите се очовечават едва чрез безброй индивидуални избори в полза на живота, себе си и свободата, едва чрез налагането (по естествен и спонтанен начин!) на едно мнозинство и съсловие на свободния живот, чиято моля е станала водеща и определяща, превърнала се е в душа на т.н. обществен живот. Това трябва да помнят най-вече мъчително оздравяващите от болестта или дори лудостта (бесовщината), наречена комунизъм. Ние, българите, сме сред тях и съвсем не сме преуспели в това главно дело на нашата съвременност, на съвместното ни съществуване като нация.

Впрочем, от нас се иска нещо твърде просто: да проясним погледа си, т.е. да превъзмогнем изкривяванията, наследени от замъгляващите всичко диоптри на комунизма, да фокусираме според мястото им ония ценности, които правят човешкото съществуване в неговата автентичност, в неговата истина. Трябва да се научим да гледаме през призмите, сочещи вярната посока – към пълноценната човечност. Излишно е да споменавам, че те са две: живот и свобода. Нима всичко не е така просто: животът е свобода? Нищо друго не е, а е тъкмо това...

Ангел Грънчаров, 1999 г.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Добави в Svejo