МАЛКО ПО-ОСОБЕН ЪГЪЛ НА РАЗГЛЕЖДАНЕ ВЪРХУ ОБРАЗОВАНИЕТО НА „ТИЙНЕЙДЖЪРИТЕ“ В БЪЛГАРИЯ
Иванка и Жак Асса
В предишна наша статия показахме многото функции, които трябва да изпълнява учителят в горните гимназиални класове. Изводът, който се налага е, че той трябва да съчетава учен (с отлично познаване на предмета си плюс контактуване с обучаваните според „Психология на възрастовата група“) и актьор (дори клоун), който трябва постоянно „да привлича“ вниманието на обучаваните. И тъй като учителите приличат на божиите служители, т.е. като повярват на нещо, то е за „цял живот“, затова в нашите статии се стремим да съчетаваме тези две изискуеми качества.
Ще започнем с два разказа, които прочетахме в „началото на нашата учителска кариера (преди много години и затова помним съдържанието, но не помним авторите, а вече ги няма и в ИНТЕРНЕТ).
Първият разказ ни изглеждаше тогава много фантастичен, но сега виждаме как стремително „се приближаваме“ към неговия сюжет. Благодарение на модерни учебни средства, на 17-18 годишните юноши успяват да „налеят като през фуния“ познанията за упражняване на определена професия – от водопроводчик до парамедик. Разказът се води през погледа на юноша, затворен в къща с книги, които един учител го „принуждава“ да прочете. Юношата няколко пъти се опитва да избяга, но винаги го намират и връщат в къщата. След последното му бягство и връщане, се провежда разговор между него и учителя му който по смисъл изглежда така:
—Защо постоянно ме връщате? Моите връстници вече от три години работят в различни области от живота... А аз чета ли, чета...
—Нали някой трябва да създава и усъвършенства „фуниите за наливане на знания“! Ти се подготвяш за такъв „творец“.
—А ако не стана „творец“? Какво ще правя тогава?
—Тогава ще те назначат за учител на друг юноша като тебе!
Вторият разказ прочетохме по онова „несвободно време“ и може би е написан от Христо Пелитев.
След като дядо Боже създал животните, отрязал парче от Райската градина, хвърлил го на Земята и го нарекъл България. След това започнал „да моделира“ българите, най-близки до неговия образ и подобие. Добре, но 1:100000 се оказали „брак“. Българите обаче настоявали да си ги вземат.
—За какво ви са тези „бракувани“ хора? Те няма да могат да работят творчески.
—О, ние няма да да ги ползваме за работа. Ще ги използваме за политици!
Какво виждаме от тези два „преразказани“ истории:
Първо, че единствено за политиците не се изисква образование и възможности за съгласувани творчески действия в интерес на народа. В момента няма дейност, която да не е провалена. Въпреки всички предизборни изявления, народът гледа недоверчиво на всеки „кандидат“.
На анкета във Враца, голям брой единадесетокласници не са знаели какво се е случило на 6 септември. Нито учителите, нито изкуството могат да бъдат обвинявани за това – вина има „отношението“ на младежта към знанието.
Проблемът не е „чисто български“! Ето едно тревожно съобщение от лятото на тази 2022 година:
21 юли 2022
УНИЦЕФ: Половината от младежите в България между 15 и 24 г. нямат базови умения за средно образование
УНИЦЕФ и Глобалната комисия по образование призовават за спешни инвестиции за справяне с нарастващата криза в обучението и уменията на децата в световен мащаб. Почти три четвърти от младите хора на възраст между 15 и 24 години в 92 държави, за които има налични данни, не успяват да придобият уменията, необходими за работа. Това сочат данни от нов доклад, публикуван на 13 юли от Комисията по образование и УНИЦЕФ, и подкрепен от глобалната инициатива "Generation Unlimited", съобщиха от УНИЦЕФ.
Жак Асса - доайенът на пловдивската ПГЕЕ "ТЕТ Ленин" в нейните най-славни години
Очевидно в образованието „нещо не е в ред“. Въпреки, че образователните системи в различните страни по света не си приличат, но очевидно не са подходящи в ХХI век. Има много причини за това състояние. По принцип трябва да се промени парадигмата на образованието: от ОБРАЗОВАНИЕ –ЗНАНИЕ, трябва да стане ОБРАЗОВАНИЕ – КОМПЕТЕНТОСТ (т.е. способност да извършва добре някаква работа). Както се вижда от първия преразказ, първата парадигма днес и в бъдеще ще бъде необходима само за малкото на брой творци (и поради не лошото ни самочувствие, ще добавим и за бъдещите учители – творци).
Втора причина е: поради бързото развитие на науката, техниката и технологиите се налага по-голяма масовост на образованието, което ще трябва да преодолява противоречието ЦЕНА-КАЧЕСТВО, т.е. да бъде за потребителя качествено (което изисква повече и по-скъпи средства за образователния процес) и да бъде достъпно за всички (макар че засега бедността прогресивно нараства, поради вредното схващане на господстващия неолиберализъм „държавата не трябва да се намесва на пазара“).
А когато „нещо не е в ред“, според западната педагогическа психология, трябва при „не пълна информация“ за бъдещото развитие на обществото да се прогнозират типовете средни училища, които ще са най-подходящи.
„Случайно“ попаднахме на книгата „ЧЕТИРИМЕРНО ОБРАЗОВАНИЕ“ на авторите Чарлъз Фейдл, Майя Бялик и Берни Триллинг. Оказа се, че това е обобщение на прогностичните обсъждания и конференции на стотина учители от цял свят, провеждани от „Хардвардския център за препроектиране на учебни програми“. В книгата се описват „четирите стълба“ на съвременното и бъдещо образование: знания, навици, оформяне чертите на характера и метапознание.
Разделът ЗНАНИЯ обхваща:
СЪВРЕМЕННИ МЕЖДУ ДИСЦИПЛИНАРНИ ЗНАНИЯ |
СЪВРЕМЕННИ ЗНАНИЯ |
Нарастване продължителността на човешкия живот; Взаимовръзката на хора, организации планетата Земя; Време на „умните“ машини и системи; Голяма информация и нови медии; Екологични проблеми; „Разширяване“ на човешките възможности. |
Глобална грамотност; Информационна грамотност; Системно мислене; Проективно (творческо) мислене; Екологическа грамотност; Технологическа грамотност.
|
Само знанията не са достатъчни за да може обучаваният младеж да бъде готов за работа. В него трябва да бъдат създадени и НАВИЦИ:
Креативност;
Критическо мислене;
Способност за добра комуникация;
Склонност към сътрудничество.
Преобладава мнението, че навиците и знанията трябва да се придобиват съвместно. Защото навиците представляват начините, по които се прилага това, което знаем.
Първоначално трябва да дефинираме какво означаваме с термина ИНДИВИДУАЛНИ ЧЕРТИ НА ХАРАКТЕРА. Той обединява широк кръг понятия, способности, поведение, позиция, начин на мислене, темперамент, ценностна система; социални и емоционални навици; инстинкти; способност към общуване и т.н. Макар, че ЧЕРТИТЕ НА ХАРАКТЕРА не са свързани със системата на образованието, терминът е съдержателен и разпознаваем в различните култури.
Макар че терминът създава асоцииация за нещо фиксирано завинаги, последните изследвания на неврофизиологията доказват, че човешкият мозък е много пластичен и че тези, общо взето, индивидуални качества могат да се изменят в процеса на обучение.
Могат да се посочат шест ключови черти на характера, които гарантират спосбността на човека за работа:
осъзнатост;
любознателност;
решителност;
устойчивост;
етичност;
„признато“ лидерство.
Малко пояснения за „признатото“ лидерство. Лидерите, като всички останали, трябва да разбират пресичащите се и често противоречиви данни и цели. Следователно навиците, които са необходими на такива лидери са: силно развита способност за творчество, способност за водене на преговори, способност за задаване на насочващи въпроси, нежелание за самоизтъкване – изобщо всичко, което преднамерено се научава. Такъв модел лидер е твърде гъвкав и за него груповите процеси са по-важни от индивидуалните му възгледи.
Какво означават термините МЕТАПОЗНАНИЕ или МЕТАОБУЧЕНИЕ?
Метапознанението е замисляне за задачите, стратегиите и резултатите от обучение, т.е. то е „обмисляне на мисленето“. То включва обмисляне на настоящето състояние на образователната система, бъдещи идеи, бъдещи възможни стратегии и действия, бъдещи възможни допълнителни действия и резултати.
Метапознанието се ползва както в обучението в средното училище, така и в живота. Въпросът за метаобученито не се ограничава с традиционните методи – конспектиране, самоконтрол, планиране на бъдещето и т.н. Тези методи са подходящи в краткосрочна перспектива – например за подготовка на предстоящ наскоро изпит.
Изследванията посочват три нива на метаобучение:
1. Вербализация на знанията, които вече съществуват –например преразказ на събитията, описани в някой разказ (ние се опитахме да демонстрираме това в началото на настоящото изложение);
2. Вербализация на невербални знания – например описание на последователността за подреждане кубчето на Рубик;
3. Вербализация на разясненията на вербално или невербално знание –например да се обясни риторическата структура на даден разказ.
Навикът за метапознание може да се създаде при всеки проблем, даден на обучавания за самостоятелно решение.
Стратегията за метаобучението понастоящем е основа на „развиващите системи“ на обучение.
По-голямата част от нашата учителска практика премина през „неясното време на развития социализъм“ (използваме трафаретна фраза), от което са останали ясни следи в образователната система. Ето какво написа Димитър Петров преди 8 години в статията „Българското образование – поглед назад и напред“:
... „Комунистическата власт има сериозна заслуга в развитието на инженерните и точните науки математика, физика, химия, в по-късен етап информатика. Това се прави отчасти за да се покрият нуждите на бързо индустриализиращата се икономика, но също така и да се спечели надпреварата със Запада в области като въоръжаването, космическите изследвания и спорта. Тази политика дава своите плодове – българските ученици започват редовно да печелят медали на олимпиадите по математика, физика и астрономия, България развива много добра за времето си космическа програма, през 80-те години са подготвени добри компютърни специалисти, а страната постига завидни спортни успехи на световно ниво.“
(А ние, за наше щастие, преподавахме само тези точни науки и бяхме далече от управлението, под умно ръководство, което признаваше нашите успехи.)
.................................................................................................... ................................................................................................... ................................................................................................
„След 10 ноември 1989 година, както в много други сфери на живота, така и в образованието настъпиха сериозни промени. Вместо обаче да се съхранят добрите практики от комунизма, като се съчетаят с изоставени, но доказали ефективността си методи от времето на монархията, българското образование тръгна по пътя на нездравите експерименти, а държавата тотално абдикира от своята роля. В резултат на това, особено през последните 10-ина години, върху образователната ни система беше извършен погром, чиито последици са катастрофални. Да, България продължава да печели медали от олимпиади по математика и физика, но това се случва не благодарение на, а въпреки образователната ни система.“
От цитираното по-горе съобщение от УНИЦЕФ се вижда, че положението през 2022 г. не се различава от това през 2014 г. Потенциалът, който „Бог е вложил“ в българите се пропилява постепенно.
Почти всички 28 партии и коалиции „обещават“ успехи в образованието и културата. От нашия анализ на ЧЕТИРИМЕРНО ОБРАЗОВАНИЕ се вижда, че само увеличаването на учителската заплата не е достатъчно за „ремонтирането“ на закъсалата образователна система. Не е достатъчно и откриването на много частни училища, които освен високите такси продължават да получават „държавната помощ“ без значително да повишат степента на образованост на учениците.
И така, вместо българските ученици да „бягат да учат в чужбина“ не е ли време държавата НАИСТИНА ДА СЕ ПОГРИЖИ умните български младежи да си останат в България? За да стане това, не трябва „да се слушат“ кандидатите за власт, а трябва да се гледа какво „са правили“ и да се прецени доколко техните обещания ще се изпълнят. Защото общото „надморско“ ниво е по-високо в държавите с по-високи върхове.
Завършваме с призива „който усеща нашата болка, да се замисли, който не – много му здраве!“.
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
1 коментар:
Тоя най-долу на снимката вие ли сте?
Публикуване на коментар