Какво означава да наречеш един философ "ненормален" - и защо то не е обида, а, напротив, е комплимент? Ето какво отвърнах на един немислещ таваришч, който именно ме нарече "ненормален философ" без да се усеща какво казва:
- Приеми че съм ненормален философ и толкова, успокой се най-после. 🙂 Апропо, колко философи познаваш, че успя да разбереш какви са "всички философи" и защо прецени, че са "нормални"? Какво им е "нормалното"? 🙂
Щото ако познаваше поне двама истински философи щеше да знаеш, че всеки философ е не просто индивидуален, а и уникален: и значи за "нормални" философи е глупаво да се говори! Всички истински философи сме ненормални: панимаеш ли ме поне малко този път?
И зацепи ли защо да наречеш един философ "нормален" е обида, а да го наречеш "ненормален" е похвала? 🙂
Безличността, сиреч, нормалността (унифицираността, еднаквостта), е смърт за един философ, таваришч, а когато в някое общество философите до един станат "нормални", тогава вече философията е отлетяла от него, изоставила го е, духът на това общество е погинал...
Аз на младини живях в такова общество, обществото в комунистическа България беше на път да стане такова общество, но, слава Богу, дори и тогава имаше неколцина философи, които не бяхме "нормални" - и така запазихме искрата на философията, не допуснахме тя да угасне...
Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...
Няма коментари:
Публикуване на коментар