С Добри Божилов проведохме тия дни дискусия по важни според мен въпроси - под формата на лични съобщения във Фейсбук. Смятам, че тази дискусия може да представлява известен интерес; ето какво си казахме там:Проф. Добри Божилов: Г-н Грънчаров, как е възможно човек, който на всяка своя стъпка демонстрира мислене, и то доста напреднало, поради непрекъснато му практикуване, да бъде политически пристрастен - и да бъде верен на един конкретен политик или партия.
Личният ми опит, доколкото в първата част на посоченото е същия, е че това са несъвместими неща. Всяко докосване до политиката те залива с цяла каруца лайна, от които разбираш, че политиците, всички до един, са едно и също нещо - лайна. Без извинение за думите. Всяко едно докосване и влизане в политиката, дори най-малкото, те залива с доказателства, че политиците не струват за нищо и са съществата, най-малко заслужаващи уважение.
На този фон, човек, който мисли, да бъде безрезервно верен на една партия или един лидер, това ми изглежда логически абсурд. Как става това? Как е възможно да прозирате философските истини в работата си, и сякаш да не виждате нищо в политиката? (ОЩЕ >>>)
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
3 коментара:
Всъщност дискусията се върти повече около някаква идеална форма на демокрацията, разглеждана като един вид платонова идея, а не толкова около реалната демокрация, защото Божилов е прав: дори в старите демокрации демокрацията е само форма на организация на олигархията, да не говорим за посткомунистическата политика. Последната се отличава с това, че при нея няма истински свободна конкуренция между политически сили и политици, защото цялата промяна 1989-1991 не е нищо повече от една измама и заблуда, предназначена да постави Запада на колене.
Анатоли Голицин: Сумарен анализ на дългосрочната стратегия за заблуда (цитирам го не за пръв път):
„Предвид зрелостта на старите комунистически режими, силата на техния политически потенциал и потенциал на сигурността и дългия период на подготовка на контролираната „политическа опозиция” тези режими са в състояние да позволят на представители на контролирани „некомунистически” партии да имат една трета, половината или дори повече места в правителството и парламента, така че тези институции да изглеждат „представителни” и „демократични”...
Създаването на контролирана „политическа опозиция” прави възможно въвеждането на измамни „некомунистически” и „демократични” структури. Дори т.нар. „свободни избори” не представляват проблем за комунистическите партии. Поради своето тайно сътрудничество с „опозицията” комунистическите партии неизменно са в печеливша позиция. Винаги печелят техните кандидати – били те комунистически или „некомунистически”, тъй като всички некомунистически кандидати са контролирани. Не съществуват други истински независими кандидати...Но докато упражняват водещата роля, комунистическите партии се правят на невидими – макар и ясно да се вижда, че ключовите играчи са „бивши” кадри на партията и тайните служби и техни назначения.
Комунистите успяха да скрият от Запада, че „некомунистическите партии” са тайни партньори на комунистите, не алтернатива или техни съперници и че новите структури на властта въпреки тяхната привидно демократична форма в действителност са структури, които са направени по-функциконални и по-ефективни и са въведени от комунистическите партии „отгоре”... Поради контрола на комунистическите партии „бившите” страни от Съветския блок не са истински демокрации и няма да станат такива в бъдеще. Да се мисли другояче означава да се отдаваме на пожелателно мислене. Приемането на фалшивата „политическа опозиция” от страна на Запада като автентична логически доведе, както и беше запланувано, до днешното положение на безкритичното приемане на измамната „демокрация” като истинска демокрация.”
В този смисъл българите два ли имат правителството, което заслужават. Те имат правителството, което Москва е решила, че трябва да имат. Робърт Бухар, чешко-американски кинематограф:
„Очевидно има много неща, които не знаем и които вероятно никога няма да узнаем. Можем само да гледаме фактите и да вадим нашите собствени заключения... Западната публика е добре масажирана от медиите и „правилното” образование до степен, че не може да разбере какво става, а в по-голямата си част нея и без това не я е грижа за това. Младото поколение американци днес няма исторически познания и не може да си създаде картина какво става днес, защото няма представа какво е станало в миналото. Хората, живеещи в бившия съветски блок, имат различен опит, но изживяването на ситуацията „отвътре” не им позволява да видят голямата картина. Малкото на брой личности, които осъзнават какво става и са загрижени, не могат да спрат тенденцията. А освен това техните правителства вече даже и не ги е грижа какво мислят и казват тези хора. Новата система е вече установена по начин, че никой не може да промени нещо. Изборите може лесно да бъдат манипулирани и резултатът ще бъде винаги един и същ, без значение коя партия печели. Трудно е да си представим какви ще бъдат последиците от разкриването на истината за събитията през 1980-те години. Мисля, че това никога не може да бъде прието официално. Не докато аз съм жив...”
Иначе безусловно правителството на Костов беше най-доброто след 1989. Повечето хора обаче имат максималистични претенции към политиката и политиците, не са наясно какво може и какво не може политиката и затова са недоволни и им се струва, че всички политици са еднакви неспособни. Анализът обаче показва, че това не е съвсем така.
Искам обаче да използва случая да обърна внимание на един изключително важен факт, който не се осъзнава от повечето анализатори, мнозинството от които се плъзгат по повърхността. А той е, че В ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИТЕ СТРАНИ ИСТИНСКИТЕ УПРАВНИЦИ СТОЯТ В СЯНКА, ЗАД КАДЪР И НЕ СЕ ВИЖДАТ. Това е доста различно от положението преди 1989, когато беше по-лесно да се идентифицират комунистическите управници – това навремето бяха, разбира се, ЦК и най-вече Политбюро и Генералният секретар. СССР и соцстраните след Сталин по принцип вече не се управляваха еднолично, а отново според ленинските принципи на „колективно ръководство”.
Това се отнася включително най-вече за Русия и във връзка с това много интересно изказване на Леонид Кравчук по украинската телевизия в предаването на Савик Шустер:
http://www.youtube.com/watch?v=kNVG7wEs5gk&feature=youtu.be
Говори на украински, така че не се разбира всичко много добре, но квинтесенцията е, че истинските управници на Русия се намират една степен над Путин и Медведев. Путин и Медведев не определят бъдещето на Русия и света. Друга група определя политиката. Русия не се управлява от един или двама души, а от група хора, чиито имена засега не са известни, но това е факт.
Това е много ценно откровение от един бивш високопоставен комунистически функционер, който познава отлично руската политика отвътре от собствен опит. Неговите думи потвърждават едно мое отдавнашно подозрение, че в Москва има някакъв секретен вътрешен кръг от стратези, които са истинските управници, докато Путин, Медведев, Елцин и т.н. са само фасада.
За това загатва и Анатоли Голицин в меморандум до ЦРУ през 1993:
„Горбачов, Елцин, Руцкой и Хазбулатов всички са членове на този елит, който съдържа група, на която в моите меморандуми аз се позовавах като „руските стратези”. Този елит беше отговорен за завръщането на власт на Шеварднадзе и Алиев в Грузия и Азербайджан. Те също така са отговорни за планирането и изпълнението на ленинистката еволюция на политическата система и за начина на нейното функциониране, включително появата и повторната поява на политически „кризи”. Елитът е висшият авторитет, на който в крайна сметка почива позицията на Елцин: той осигурява колективното ръководство, на което той е член и което освен всичко друго решава колко дълго той ще служи като президент. Елитът трябва да има на свое разположение някакви механизми, чрез които да се постигат такива решения и чрез които контролираните политически събития да се координират. Съществено за успеха на стратегията е този механизъм да е добре скрит от Запада. На мен ми липсват възможности да изследвам как той функционира. Все пак е вероятно той да действа прикрито зад някой публично известен орган. Съветът за Национална сигурност би могъл да бъде кандидат за проучване като възможна фасада за един такъв механизъм.”
А в български условия истинските управници вероятно трябва да се търсят в неформални кръгове от рода на „Монтерей” и под., които от своя страна работят под прякото ръководство и надзор на Москва.
Публикуване на коментар