Вчера дръзнах да изляза с екстравагантната, с пределно наглата в своята екстравагантност идея да се явя в обявения с крайно кратки срокове конкурс за началник на Инспектората по образованието в Пловдивска област: виж Ново "двайсе": явявам се в конкурса за нов началник на Инспектората по образованието в Пловдив!. Оня ден пък се пошегувах, че съм готов да поема поста на... служебен министър на образованието и науката, сиреч, дръзнах да се самопредложа за такъв на г-н Президента, разбира се, добре знам, че така не се постъпва когато човек наистина иска да стане министър, но ето, какво ни пречи и да се пошегуваме малко с тия нашенски начини да се стане министър? Защо пък не, та нали още Иречек е писал, че българите сме народ, който е към еди-колко си милиона души, състоящи се обаче, подразделящи се само на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри; щом така е било и така е все още, защо, питам: само аз ли пак да съм единствено изключение и само аз да не искам да стана министър?! Не, господа и дами, аз искам да бъда типичен българин, ето, поисках да стана министър, но не тайничко като вас, а открито, защото сте в правото си да ме заплюете в суратя че издавам тайната и руша мистерията на съвъкупния български живот!
Но ето, вчера като заявих, че поне заради шоуто възнамерявам да се явя на този конкурс за началник на РИО-Пловдив, читающата публика сякаш се вцепени от (без)пределната ми наглост и нищичко не можа да промълви, само неколцина простенаха, че съм бил, видите ли, голем... "службогонец", и то не отсега, а винаги съм бил такъв, нищо че човек, ако наистина е гоняч на служби, все някоя службица за дългия си живот щеше да я догони, а само аз нито една службица така и не можах да догоня, даже един прост директор на школо не можах да стана; отвърнаха ми, че понеже съм "безкрайно некадърен", че понеже съм... изключително надарен с... некадърност, понеже съм, тъй да се рече, направо талантлив с некадърността си, то дори за прост даскал не ставам, камо ли пък за началник (макар че, като гледаме какви недоразумение стават началници у нас, как човек като мен да не добие куража и той да поиска да стане все пак някакъв началник?). Карай да върви де, но ето все пак какво ми написа по тази тема един човек, на чието мнение и разбиране много държа, щото го уважавам; вижте какво ми пише той, а пък по-долу можете да прочетете какво аз му отвърнах, мисля, че като се абстрахираме от конкретния случай в казуса има доста "обществено важни" моменти:
Господин Грънчаров,
Да, въпросите, които задаваш в последното си есе, точно това означават - че Системата се самовъзпроизвежда и чуждо тяло няма да допусне. Но можеш да кандидатстваш! В Абсурдистан не можеш да бъдеш сигурен дали и кога Системата няма да запецне и да блокира.
А подигравателният ти тон може да бъде изтълкуван или като проява на реформаторство - и да те приемат с "ура", или като предварително заявено неуважение към Системата - и да бъдеш сдъвкан и изплют от нея.
Във всички случаи ще имаш богат материал за книгите си.
Ами ако действително Системата те приеме? Ще трябва да станеш един фризиран гладко обръснат чиновник, с преобладаващи елементи на политкоректност, нищонеговорене и нищонеправене. Мисля, че няма да изглеждаш добре в този вид.
Я си остани просто философа и писателя Ангел Грънчаров! Май е късно да се променяме!
С уважение, И.
А ето сега и моя отговор:
Здравей, уважаеми г-н И.,
Благодаря ти за мнението и препоръката! Даваш ми кураж да се пробвам, аз така разбирам позицията ти, въпреки заключителните думи. Да се пробвам с участие в конкурса с оглед... да се пожертвам за науката, не за друго, именно, за да разбера какво ще стане. Нищо чудно и тук да не ме допуснат в самия конкурс, да ме пропъдят все едно съм нещо като нахално куче или муха. Системата наистина умее да надушва тия, дето няма да бъдат нейни покорни слуги - и които са опасни за просперитета й. И овреме ги отритва. В нея попадат изглежда само предани й до последната си мозъчна клетка и безукорно верни й индивиди (да ги наречем така, да не ползвам някоя по-пиперлива дума, щото да не обидя... "бъдещите си колеги"!). :-) А иначе поставяш един направо чудесен въпрос, имащ не само психологически, но и дълбок философски смисъл, а именно:
Какво би станало ако по някакво чудо човек като мен въпреки всичко успее да стане началник на РИО-Пловдив? Какво ще се случи с мен, ще преживея ли такава една метаморфоза да се превъплотя и от "бунтар" да стана както пишеш ти, чудесно си го казал, нека да те цитирам:
Ще трябва да станеш един фризиран гладко обръснат чиновник, с преобладаващи елементи на политкоректност, нищонеговорене и нищонеправене.
Знаеш ли, аз сериозно взех да с замислям по този въпрос. Пък знае ли се, в тия смутни времена, в които живеем може, дето казваш, Системата да запецне и току-виж, да стана аз началник?! Дали ще ме сполети тази съдба, която вещаеш, дали ще се преобразя така неузнаваемо? Ето по този въпрос ми се ще вкратце да изразя мисълта си.
Ти ми каза, че вече си чел книгата ми Страстите и бесовете български, там сигурно си забелязал един описан епизод когато в ония отдалечени времена (в зората на българската одисея към свободата и демокрацията) за кратко време станах директор на Хуманитарната гимназия в Пловдив, санким, станах директор на училището, дето е наследник на онази прочута от историята Първа мъжка гимназия "Княз Александър Батемберг". И в описанието на оня епохален епизод аз съм представил и един Началник на РИО, мой познат, именно г-н Петър Станчев, върл подкрепаджия тогава, и съм го описал как великолепно се държеше той с администрацията, как ги юркаше, е, вярно, той беше Началник само няколко месеца, Системата се сепна и го изплю набързо, щото беше в ступор, ала се съвзе бързо; аз пък бях директор още по-кратко време. Та знаеш от книгата ми какво се случи тогава: аз никак не се преобразих, ами си останах все същия, ако изключим това, че наистина ходех в училището всяка сутрин гладко обръснат, облечен с (единствения си) костюм, щото не ми се щеше младите, учениците, да ме запомнят като някакъв "седесарски пройдоха". Та мисълта ми е, че ако стана шеф на РИО или директор на училище, мога малко да се променя, поне в начина ми на обличане, но иначе ще си остана все същия. Аз в онази книга съм описал какви речи дръпнах на учителите, как ги шашнах дотам, че те, при първата политическа промяна в посока на връщане на таваришчите-комунисти на власт събраха кураж и ми обявиха стачка, щото за капак на всичко посегнах на... любимата им статуя на Димитър Благоев, тогава това училище носеше още името на комунистическия вожд, а пък аз излязох с "безумната идея" да върнем историческото му име, именно да носи името на първия княз на съвременна България. Е, тогава таваришчите-комунисти успяха мен да изгонят, правителството на Филип Димитров падна, Петър Станчев като шеф на РИО беше изритан с великолепен шут, а пък Партията си тури верен човек на неговото място. На въпросното училище туриха за директорка една другарка, която още си доживява живота на този пост, несменяема е, издържа всички бури на демокрацията и ако требе още толкова бури тепърва ще преживее, тя успя също да угоди на всички началници на инспектората. Карай да върви де, такива като нея са безсмъртни направо, изглежда властта ги подмладява даже!
Та да си завърша мисълта, че както съм я подкарал не се очертава скоро да свърша: няма да стана като Петър Станчев ако ме турят случайно за шеф на РИО, това е ясно, той беше истински борец (наистина, той е бил състезател по борба, даже мисля почти световен шампион по борба е бил), тъй че не бива да се плаши администрацията на РИО ако мен случайно, повтарям, турят за шеф. А какво ще стане с моите идеи за реформиране на Системата, за събарянето й, това и за мен е голяма загадка, щото ако стана случайно началство в Системата, тя и мен ще приклещи здравата, а пък знаеш каква е тази Система: тя изисква от всички само подчинение, никакви инициатива не е възможна, в нея даже самият министър става заложник на бюрокрацията и ако не е твърд визионер като мен, ако не се вдъхновява от възвишени идеи като мен - нищо няма да се случи и получи. Ето защо, по моето разбиране, за мен е по-подходящ поста министър на образованието и науката, там аз мога повече да съм полезен, ама ето, г-н Президентът се прави на разсеян, пак чувам, че някакво старче от Академията щял да туря за премиер, а пък за министър някаква световно неизвестна другарка щял да тури, сигур тя, завалийката, с цялата си душа е верна на Системата! Затуй аз да възкликна тук още веднъж, белким ме чуе този, към когото се обръщам:
Г-н Президент, ако се изложите така да не ме турите за служебен министър на образованието и науката много ще сбъркате! Също така много ще сбъркате ако не турите за премиер Иван Костов, това се знае от всички, ясно е, че само Костов може да оправи бъркотията, която нещастниците, дето се изредиха във властта след него, успяха да предизвикат! Това е положението, аз министър мога да бъда само в екип с Костов, иначе не ща. Г-н Президент, имате още време да помислите, не бързайте, не слушайте тия, дето се въртят около Вас, те Ви насмитат, послушайте мен! Ако искате да останете в историята с добро, сторете това, което аз Ви съветвам!
Сега това не го разбирате, ала ще го разберете след време, с нас, философите, така става винаги: като предупреждаваме за нещо никой не ни слуша, а после, като мине време и като съдбата удари немилостиво всинца по главата, тогава се сещат колко сме били прави, ала вече е съвсем късно. Мама му стара, писна ми все да съм прав, всичките до едно мои предвиждания все да се сбъдват!
Ох, олях се, ама поне си излях душата! Прощавай, г-н И., че в писмо до теб стигнах до такива глобални теми. Но какво да правя, аз съм си и един досаден дърдорко, но иначе нима щях да бъда философ ако не бях толкова досадно плямпало?!
Хубав ден! Жив и здрав да си! "На патерица" ти честитя и рождения ден, дето ти е бил тия дни, желая ти всичко най-добро!
С уважение: Ангел Грънчаров
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар