Ако упорствате ще ви направим "мечка": то бива демокрация, но това вашето е анархия и свободия!

Вчерашната публикация по темата за здравомислието, по която смятам да напиша цяла книга, беше озаглавена Щом се освободим от дефектите на калпавото си образование, имаме всички шансове да преуспеем по пътя на мисълта; тази сутрин ще трябва да продължа оттам, докъдето стигнах в нея. А по-раншната публикация то същите тия проблеми беше със заглавие У нас е налице все един и същ стереотип, според който да уважаваме другата личност ни се струва, че е "прекален разкош" и там има коментари, на които още не съм отговорил, ще се наложи да им отговоря; ще ми се книгата за здравомислието да е пределно диалогична, като в случая имам прекрасната възможност да съотнасям два стила на мислене - и така да илюстрирам принципните си постановки. Но в началото на днешното разсъждение ми се ще да поставя и един по-същностен проблем.

Ще тръгна оттук: не зная дали вие сте забелязали, но общо взето всичко, за което разговаряме и спорим, по един най-естествен начин може да бъде отнесено като пример и илюстрация по темата за здравомислието - и, респективно, за нездравомислието, за болното съзнание, чиито представи изобщо не съответстват на реалността. Аз с удивление тия дни установявам, че във всичките тия години, в които редовно си водя блог, всеки ден друго не правя освен да изобличавам едно нездраво, но за сметка на това доста разпространено у нас съзнание. А като се замисля откривам, че май това нещо съм го правил през целия си съзнателен живот. Изглежда то е и всекидневната задача на философа, занимаващ се с най-важното нещо: как хората да оздравяват съзнанията си, как да лекуват болните си съзнания, как да се проникват от един здрав реализъм, как да привикват да гледат на съществуващото трезво, с един неизкривен поглед, адекватно и автентично. Да се опитваме да изобличаваме и да изкореняваме неверните си представи, да развиваме съзнанието си, да го обогатяваме, стремейки се да долавяме цялостния човешки смисъл на нещата, е онова, което е главно в заниманията на автентичния философ, на опитващия се да живее автентично човек, щото философът по идея не е нищо друго освен точно това: опитващ се да живее автентично човек. Тъй че темата за здравомислието, която напоследък излезе на преден план в моите занимания, всъщност е кристализация на всичко онова, което аз винаги съм правил, е осъзнаване на това, което аз фактически всеки ден съм правил. А да се бориш с илюзиите, със заблудите, с глупостите на хората, няма как, е тъкмо нещото, което всеки ден прави автентичният философ. Философът, който иска да остане верен на задачата и на мисията си - независимо от всички рискове. Ще дам в тази връзка един пример, по своя си обичай, за да илюстрирам мисълта си. Всъщност, ще разкажа една история, свързана с описанието и с вникването в психологическата ситуация, в която е потопен, така да се каже, автентичният философ, отдаден на своята задача.

Разбира се, че на хората, които така сърдечно са привързани към заблудите и към ограничеността си, изобщо не им е приятно да има наоколо някой, който постоянно да е на различно мнение, да ги критикува, да ги осмива, ако се наложи, да изобличава грешките им. Затуй за колективите, съставени предимно от всеотдайно немислещи хора с инертна, неподатлива на развитие мисъл е крайно неприятно съжителството с философ, който е верен на задачата си. Те търпят до известно време такъв човек, в един момент обаче, дето се казва, търпението им се изчерпва, те не издържат и обявяват бунт срещу него. Разбира се, тълпата от немислещи си има свои лидери, водачи, има си знаменосци и т.н. В авангарда на тия борби на живот и смърт срещу толкова неприятните им мислещи хора са се разположили комфортно най-вече завистливците, най-изтъкнатите некадърници, злобните, ограничените не само в душевно и личностно, но дори и в умствено отношение хора. Въпросните активисти на борбата срещу личностите са способни на какви ли не мерзости, те не мирясват докато не съсипят живота на "дразнителите" си. Предполагам няма нищо по-дразнещо за един немислещ комуноиден темерут от гледката на един свободно мислещи и достоен човек, чиято личност е богата, плодовита и свободно изявяваща талантите си. Да си човек и личност в такава среда наистина е проклятие. Вие специално усещали ли сте това нещо? Питам усещали ли сте го някога върху себе си, преживели ли сте го някога на свой гръб? В тия борби няма как да има индиферентни и стоящи встрани, не, тия борби са така увличащи, че в тях участват всички, разположени на двете страни на барикадата. За жалост, в нашите условия обикновено става така, че способните личности, ония, които заслужават да бъдат смятани за личности, обикновено не си сътрудничат, не си взаимодействат, не обединяват силите си; всеки остава обикновено съвсем сам. Това е един крайно интересен проблем, свеждащ се до това да разберем защо из нашите простори солидарността и подкрепата, и то по съвсем чисти хуманни и ценностни подбуди, е така рядко срещаща се. Но нека да опитам да опиша въпросната типична екзистенциална и психологическа ситуация възможно най-релефно.

Всъщност в живота ми до този момент могат да се определят няколко периода, в които съм преживявал подобни толкова важни за формирането и за изявите ми като личност ситуации. Първо, това е периода на моите ученически години, особено годините на гимназиалното и на университетското ми образование; тия два подпериода биха могли да се обособят и като отделни периоди. Две години бях войник, да приемем, че този период може да се отнесе към периодите на моето формиране като личност в гимназията и в университета. Знайно е, аз учих философия в Русия, в Санкт-Петербург, това си има своето значение, аз за този период съм писал, както и за периода на формирането ми като личност в ученическите ми години. На тия начални периоди няма тук да обръщам никакво внимание. Откакто се дипломирах и започнах работа - това се случи в далечната 1983 г. - та досега, животът ми може да се подраздели на няколко големи периода: първо това е времето на моето житие-битие и на борбите ми за личностен идентитет в състава на прословутата катедра по "марксизъм-ленинизъм" в ПУ, където работих 7 години (1985-1992 г.); в тази катедра попаднах след като издържах конкурс за асистент по философия. В този период се случиха много интересни случки и събития, като най-знаменателното е учредяването от моя милост на т.н. Философски дискусионен клуб "Аристотел", нарекохме го така, щото се бяхме увлекли по мисълта, че Аристотел е живял в древния Филипополис в годината, в която е трябвало да бяга от Атина, за да не го сполети съдбата на Сократ; впрочем, в парник тогава беше основан клуб на името на Сократ, аз знаех за това, по тази причина пловдивският клуб нямаше как да вземе името на Сократ за свой патрон. В скоби казано, основател на пернишкия клуб "Сократ" беше моят приятел Райчо Радев, с когото и досега поддържаме най-добри отношения, предвид борбите ни за едно нова и съвременно образование.

Битката ми с партийната "нАучна" номенклатура в ПУ беше епична, още се разказват истории за онова време; е, разбира се, в един момент, дето се казва, на другарите "им преля" от мен и те направиха нужното, за да ми изготвят уволнението; за тази акция им бяха нужни обаче горе-долу поне 4-5 години, в които борбите ни наистина бяха епични. За съпоставка ще кажа, че уволнението ми през миналата година от ПГЕЕ-Пловдив, където съм работил цели 14 години (като преподавател по философия и гражданско образование) беше подготвено и осъществено от една активна администраторка, назначена за директорка от ГЕРБ, само за някакви си една-две годинки, което иде да покаже, че днешните врагове на личностното отношение, на личностния манталитет са значително по-напреднали и по-умели в битките си с по-изтъкнатите неудобни им личности - в сравнение с някогашните партийни другари. На тия, на които това твърдение им изглежда парадоксално, ще ги посъветвам да вземат предвид това, че днешните времена са значително по-динамични, от което следва, че въпросните активисти са станали и по-настойчиви, вероятно защото и ненавистта им към личностите е значително по-силна. (Нека да вземем предвид и това съображение, че все пак в ония времена преди 1989 г. и в първите години след нея личностните изяви на свободолюбивите бяха значително по-скромни, предвид това, че диктатурата беше безпощадна към подобен род прояви, пък и страхът беше на висота.)

Както и да е, след като другарите ме изритаха от ПУ (шест месеца след моето изгонване печално известната катедра по "марксизъм-ленинизъм" беше закрита от правителството на СДС, което обаче не попречи обаче на другарите скоро да се върнат пак там, където сега още доживяват старините си, наметнали си мантиите на "академици", с извинение!), те успяха да пропъдят и философията от университета, е, тогава именно на мен ми се наложи да тръгна подир прокудената философия: станах гимназиален учител, щото тогава именно един министър-философ, покойният проф. Н.Василев, Бог да го прости, въведе основните философски предмети като учебни предмети в гимназиите. Значи в периода 1992-2000 година аз бях скромен гимназиален учител по философия в едно квартално училище в Пловдив; тогава обаче, именно в 1994 г., основах и своя частен Център за развитие на личността HUMANUS, в който с група съмишленици започнахме усилена работа по разработването на една нова, съвременна образователна технология, много работа свършихме за тия години, в които аз общо взето се отдадох на какви ли не активности, но най-вече на писане; в оня период написах главните си философски книги, плюс учебни помагала по всички изучавани в гимназиите философски предмети. Всичките разработени на една модерна основа - и коренно разминаващи се с догмите на командно-бюрократичната педагогика и дидактика, господстваща в неразградената и до ден днешен тоталитарна образователна система на България. В 2000-та година аз станах щатен преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив и това е последният период от моята многостранна дейност на попрището на образованието. Знаете, въпросната администраторка, която успя за няколко години да се разправи с мен и да ми отмъсти за всичките ми "грехове", ме уволни по смехотворния параграф "пълна некадърност", "абсолютно негоден за системата", "липса на всякакви качества да бъде учител" и пр., тя по този начин успя да ме лиши де факто от преподавателски права, поради което сега си има твърде сериозни проблеми с правосъдието; подсъдима е по две заведени от мен съдебни дела. Та ми се ще да разкажа един много показателен случай, за който сякаш най-малко съм писал, именно, съм разказал за него с едно есе в моята книга СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България"). Ще разкажа един случай, в който в пълнота може да се усети и разбере онази толкова интересна и в същото време пагубна ситуация, в която абсурдността на т.н. "колективи" довежда до пълно изчезване на личността и на личностното; и при това примерът ми ще бъде не просто красноречив, а потресаващо плътен и при това изцяло достоверен, въпреки убийствената му, ако мога да се изразя така, абсурдистка невероятност.

Стига се до положение, при което хората от въпросния "колектив" сякаш изгубват човечността си и стават подобни на някакви уплашени животни. Интересното е, че в случая ще представя ситуацията в един квартален клуб на СДС в далечните вече, но паметни 1997-1999 г. Ще се наложи да опиша създалата се ситуация възможно най-плътно.

Като човек с демократични и свободолюбиви убеждения и ценности съвсем естествено е, че аз в годините след 1989-та винаги съм бил привърженик на СДС, на автентичното СДС, щото имаше и СДС-та ментета, "с тирета" и пр., всички си спомняме как ченгетата създадоха разните му там "СДС-либерали", с оглед да осуетят тъй злокобната за комунистическата мафия евентуалност цялата власт да отиде в противниците на комунизма, на антикомунистите. И това се случи в периода 1991-1996-та, благодарение на тия разцепления СДС наистина не можа да постигне пълно мнозинство, в резултат на което мафията успя да запази контрола си върху събитията. Да, обаче някъде в 1994 година лидер на СДС стана икономистът и математикът Иван Костов, който успя най-напред така да реформира СДС, че от говорилня, пълна с самонадеяни кресльовци, СДС стана силна партия, която е способна да извърши тежките реформи в страната. Знаете, че часът на Костов дойде когато БКП-БСП и "непорочният" Жан Виденов доведоха хиперинфлацията и успяха за сетен път да ограбят до шушка цялото население на страната, този път окрадоха дори и спестяванията на последната баба в последното село на България. (Друг е въпросът, че в последствие комунистическата и мафиотска пропаганда успя да убеди всички малоумни бабички, че не "толкова милият Жан", а, видите ли, "злодеят Костов" бил ограбил целокупното наивно природонаселение!) Както и да е, властта беше изтръгната от вкоченените костеливи пръсти на Столетницата, на великата блудница БКП изключително трудно, то не бяха протести, шествия, демонстрации, накрая се наложи да се стигне до пълна блокада и до окупация на цялата страна, животът замря в студената зима, и едва тогава БКП сдаде властта. В проведените избори СДС-ОДС (коалиция, създадена от Костов) получи пълно мнозинство и се захвана да прави тъй закъснелите реформи във всички сфери на живота, особено в икономическата, в резултат на които България за няколко години се промени, започна да прилича на европейска страна, започна се икономически подем, в крайна сметка си стигна до приемането ни в НАТО и в ЕС, т.е. до коренна промяна в гео-стратегическата ориентация на страната; България беше изтръгната от орбитата на Русия, на Евразия, поради което ченгетата получиха заповед от Москва да направят всичко, за да осуетят злокобната възможност "злодеят Костов" да получи втори мандат. (Това стана чрез домъкването на Сиемон, операция на КГБ, с която мафията се постара да промени курса на Коство и на СДС за модернизация и европеизиране на България; но тласъкът, който СДС на Костов беше дал на страната, беше така силен, че никакви ченгета и дори самият Симеон нищичко не можаха да променят, България влезе и в НАТО, и в Европейския съюз!)

Описвам тия неща неслучайно, за да очертая големия контекст на събитията. Сега минавам към "малкия" такъв. Ето какво стана във въпросния квартален клуб на СДС когато СДС взе цялата власт и стана управляваща партия.

Ами ясно какво стана: изведнъж клубът се напълни с кресливи хора, кой знае откъде взели се, които се тупкаха в гърдите, заявяваха най-нахално някакви заслуги пред новата власт ("Вие знаете ли колко много сме мръзнали на барикадите?!") и най-безцеремонно заявяваха претенциите си да осребрят своите заслуги, да получат апетитни държавни служби и парчета от "държавната баница", някои примерно чистосърдечно си признаваха, че са в СДС щото, видите ли, искали да получат... държавен апартамент ("Едно време комунистите какво правеха?! Ний да не сме по-прости от тях?!", "Властта, другари, требе да се консумира!")! Моя милост гледаше пришълците с нескриван интерес, а когато наглостите им станаха нетърпими, когато почнаха да нахалстват да уреждат на държавни служби даже и дъщерите си, аз не издържах и взех да се обаждам, да призовавам към здравомислие, с оглед извратеностите да бъдат обуздани. Разбира се, всички мигновено ме възприеха като "народен враг", като "комунистически провокатор", който бил изпратен за да "разбие организационното и политическо единство" на СДС ("На тоя, другари, работата му съвсем не е чиста, той е учил в СССР, а ний знаем какви хора изпращаха навремето комунистите да учат в СССР!") и пр. идиотизми можеха да се чуят по мой адрес в ония тъй славни дебати, които мой милост провокира. Накрая се намесиха и висшестоящите инстанции, появиха се отговорни другари от градското ръководство (което аз бях обвинил в клиентелизъм и в корумпираност, и то не само на думи, а в свои статии до в-к ДЕМОКРАЦИЯ, изпратени на самия Костов, когото призовавах да направи нужното и да спре гибелните тенденции!), което без да се замисли, ме обяви за "враг, подлежащ на унищожение", е, аз бях предложен за изключване от партията СДС и, разбира се, бях изключен! Всички до един гласуваха за изключването ми, само едно циганче, което завеждаше клуба, много свестен човек, с когото бях в прекрасни отношения, има доблестта да ми каже след това, че не е гласувал за изключването ми, ами се навел да се скрие зад тезгяха и нито гласувал за, нито против, т.е. не си бил сложил такъв грях на съвестта! Да, и него го било много страх, но ето, поне не се опозорил. Разбира се, минаха две-три години и хората отрезвяха, СДС падна от власт, тогава аз бях... реабилитиран, възстановен в партията, кариеристите тогава вече ги нямаше в СДС, те вече се бяха набутали в царската партия! Но ето за какво всъщност започнах да ви разказвам тази история.

Всички до един ги е било страх. Всички до един са гласували срещу "врага" в мое лице, нищо че тия хора не се съзнаваха като комунисти, а като антикомунисти, те постъпиха по един типично комунистически начин. Някакво помътняване на разсъдъка ли е настъпило? Как е възможно човек да се държи по толкова позорен начин, без капчица достойнство? Даже е много интересно ето какво: тогавашната шефка на клуба на СДС, една пенсионирана даскалица, на събранието по изключването ми успя да доведе и новата директорка на училището, в което тогава работех, онова същото квартално училище, и тази въпросната другарка, за да се отблагодари на тия, които я бяха предложили да стане директорка, си позволи да ме охули пред тях, както именно и подобава да бъде охулен един "класов и народен враг" като моя милост: бил съм... "пълен некадърник", бил съм "мързелив", не съм си бил гледал работата, не съм бил имал нужните "морално-политически и нравствени качества", че да заслужавам да бъда учител и т.н., все в този дух. Тя обеща пред партията, даде нещо като обет, че щяла била да уволни провинилия се от учителско място и пр., щото такъв враг, видите ли, не заслужавал бил да яде държавен хляб и пр. Е, тя опита да ме уволни, и то по най-подлия начин: като принуди учениците да не изберат ЗИП по философия, часовете, които и без това бяха малко, паднаха под половин щати тогава аз самият се принудих да си взема шапката и да се махна; уволнен бях "по взаимно съгласие". Интересно е да се отбележи, че тази въпросната другарка още е директорка на това същото квартално училище, тя издържа на всички политически режими след 1999-та и нищо чудно вече и орден за заслуги пред родното образование да са й дали вече. Такива работи.

Интересно е да се отбележи и това, че ето и сега, 25 години вече след "края на комунизма", в ПГЕЕ-Пловдив се разигра подобна гротеска, имахме благодатната възможност да участваме в абсолютно същия театрален спектакъл на абсурда, абсолютно същото е всичко, даже можем да прибавим и това, че когато директорката обявила, че "народният враг" Грънчаров вече е уволнен, една част от "сплотения колектив" започнала дори... да ръкопляска! В тази връзка е интересно да упомена (и с това ще завърша), че под публикация от снощи - виж: Желаете ли в духа на демократизма да проведем "гражданска инспекция" на проблемите в пловдивските училища? - се е намерил не спящ гражданин ("Как можем да спим ний, другари, като знаем, че врагът изобщо не спи?!"), който е написал следните памятни думи, предвид тъй грозната опасност демократично настроени граждани с вражески подбуди да влязат в училището:

Анонимен каза: Тази няма да стане! Ако се наложи ще направим жива верига и няма да ви пуснем в нашето училище! Ако упорствате да влезете ще ви направим мечка! То бива демокрация но вашето е анархия и свободия. Няма да ви позволим да изгоните госпожа Анастасова, нашата любима директорка, целият ни сплотен колектив стои зад нея!!!!

Друг съзнателен и бдителен гражданин пък се е изразил ето как:

Анонимен каза: Вчера в края на работното време директорката е задържана от полицейски екип с мярка за неотклонение 48 часа и обвинение, че е чакала толкова продължително време преди да уволни подчинения и А. Г. Източник в. „Шоа“

Не мога да ви кажа кой е тоя в-к „Шоа“, аз вестници, както е знайно, не чета. Както и да е, весело завършва този очерк, аз пак закъснявам (трябва да ставам и да заминавам за телевизията, където водя предаването "На Агората..."). И тъй, хубав ден ви желая! Бъдете радостни и усмихнати през целия ден, така най-ефикасно се надмогва шеметния "социален живот", от който изнемогваме...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Добави в Svejo