Образованието у нас е менте-образование, е НЕобразование: то е противно на смисъла, на идеята за образование

Вчерашното ми есе от поредицата за това какво можем да правим за реалната промяна в образователната област в последния момент получи заглавието Да бъдем човечни, добри, справедливи, честни - нима има нещо по-хубаво, което можем да си пожелаем?. Сега установявам, че на пръв поглед заглавието изобщо на съответства на проблемите, който разглеждам в него, обаче нещата изглеждат иначе - стига да се схванат в тяхната цялост. Аз там разказах една пределно лична история, която точно по тази причина е толкова показателна: оказва се, че средоточие на действителната, проявяващата се в действията реформа, е тъкмо личността. Да, отделната личност, смело поемаща отговорността за всичко, което предприема; такава една личност е с ясното съзнание, че от теб зависи всичко, ти си главния фактор на промяната.

Преместването на акцента от безличното, деперсонализираното (администрация, държавни механизми, "общата воля", "Ние, другари, сплотени като юмрук, ще направим и ще разбием!", "Дайте да дадем!" и прочие) към конкретната, действаща и търсеща свободна личност е същинския център на реформаторското мислене. Само личност може да подбуди, да даде импулс за развитие на личностното у възпитаниците си. Личностното начало е движещото реформата в образованието, а оттук и в промяната на цялостния ни живот начало. За да свършим с безличното, за да преодолеем обезличностяващата система, следва да дадем пълен простор за развитие на личното, на личността - този е верният път. И въпросният принцип на разбирането следва да бъде провеждан във всички области не само на анализа, който тук ни занимава, но и на проявленията на автентичното реформаторско съзнание в реалния живот, в действията, в поведението, в постъпките и делата.

От само себе си се разбира, че само личност може да оцени по достойнство една друга личност. Личността, личностното, е всъщност онова, с което следва да се "заразим" - ако искаме да се променим. И ако искаме да оцелеем в съвременни условия. И като индивиди, и като общност, като нация. Общности, в които личността е потисната, е нежелана, е игнорирана, водят най-жалко и мизерно съществуване. Сега съзнавате ли защо сме най-бедни и нещастни не само в Европейския съюз? Главната причина за това е, че у нас личността все още, за жалост, се възприема като същинско проклятие. Личностното отношение е плашещо, то дразни, неприятно е, оценява се като опасно и вредно. Става дума за масовото отношение и разбиране, за разпространеното съзнание става дума. Което пък има за своя квинтесенция отношението, което властните фактори, управляващите имат към личността и личностното. Не зная дали сте забелязали, че у нас виреят и просперират предимно или най-вече безличностите, инак казано - некадърниците.

Колкото си по-незабележим и сивичък, толкова си по-приятен на всички. Респективно на това, за да се харесаш на колкото се може повече хора, трябва да криеш себе си; длъжен си да се откажеш от личността си ако искаш да прогресираш, особено пък на началническо място. У нас личността не я търпят, тя бива мразена. А в крайна сметка я и убиват, ликвидират. Особено ако тази личност е по-талантлива. Колкото е по-талантлива или даровита една личност, толкова по-дразнеща и неприятна е тя у нас. То личността и личностното е точно това: да изявяваш свободно талантите си. А ние по своите дарби и таланти сме най-различни. Всеки си има някакъв талантец, работата е да го открие и да се възползва от преимуществата, които той му дава. Е, обезличаващата образователна система води дотам, че масовият човек у нас се е отказал от талантите си и е заболял от безнадеждна лакомия да бъде "най-велик"; който си въобразява, че разбира от всичко и дори може всичко, той обикновено нищо не може. И от нищо не разбира. Затова у нас вилнее същинска диктатура на некадърниците. И на простаците. Никой не си гледа работата, а всеки си вре носа в чуждите работи. Пожарникари и телохранители стават... управници, стават премиери. Милиционери си кълчат езика да изглеждат "ентелегентни" щот са лидери на парламентарни групи или са министри. Простаци, пияници и мутропоклонници стават министри на културата. В такава една обстановка, разбира се, истински кадърният човек не може да бъде оценен изобщо, камо ли пък подобаващо. Тук у нас всичко е тъкмо наопаки на това как трябва да бъде. Рядкост е някой да си е на точното място. На мястото, което заслужава, за което е способен, сиреч може да допринася, да има реални постижения.

Всеки у нас се напъва да се прави на какъвто не е. Смешни и жалки сме в тази посока. Масово хората у нас не са открили истинското си предназначение. Не са наясно с талантите си. В крайна сметка по този начин се стига до абсурда да сме талантливи само в едно: в непочитането на таланта - и на талантливите. Само талантлив човек, човек, разгърнал таланта си, може да оцени един друг талантлив човек. Може да признае постиженията му. И ще му се възхити от цялото си сърце. Ще го насърчи, ще му се радва, ще бъде окрилен от неговия успех сякаш е негов собствен. Талантът е точно това: великодушие, голяма душа. Пълно е у нас с хора с дребни, с малки, с празни, с кухи души. Не зная дали сте забелязали пък това. То да си верен на таланта си означава точно това: да разшириш хоризонта си, да разгърнеш душата си, да я направиш по-просторна. Непочитането на таланта е свиване на душата и помръкване на личността. Талантът е огънят, който гори в душата ти. Този огън не предизвиква пожарища, че да бъде гасен. Това е духовен огън, който само стопля. И спомага за раждането, за сътворяването на всичко най-ценно за нас, човеците.

Човекът по идея е творческо същество, същество, чиято мисия е да твори; Божественото у човека е точно това, да твориш, да умножиш онова, което Бог ти е дал или подарил. Тъй че правете си сами сметката каква вселенска, природна аномалия е нашето скапано, изцяло сгрешено, поставено на неверни основи, деперсонализиращо, обезличаващо, вредно за разгръщането на личностното у човеците образование. Аз затова го нарекох НЕобразование. Щото смисълът на образоваността е тъкмо този: личността е търсила и е успяла да намери своя неповторим, многоизмерен, богат образ, разгърнала е своя личностен, т.е. творчески потенциал. Всичко, което не служи за тази цел, е НЕобразование, т.е. заслужава да бъде без жалост изгонено и изхвърлено от българското образование.

Аз обещах да пиша за това какво следва да променим най-напред в начина, по който се отнасяме към учениците в процеса на "преподаване" или учене, но след това се опитах да очертая проблема в един по-цялостен контекст - нещата наистина са дълбоко свързани. За промените в преподаването имам специална книга, носеща заглавието ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ. Тук не е нужно да се повтарям, тук за мен главното е възможно най-синтезирано да кажа главното, и то в една по възможност пределно вдъхновяваща форма. Ето, ще се опитам да си изпълня обещанието.

Да подхождаш творчески като учител означава да изявяваш своята неповторима творческа индивидуалност, т.е. личността си. Да изявяваш личностното в своето мислене, съзнание, в ценностите, в поведението си, в мирогледа си, в духа си. Другояче казано - да се изявяваш като свободен творчески дух. Учителстването е творческа професия, то е същинско изкуство. Учителят няма право да рецитира учебници, да разказва чужди мисли, да се отнася механично към занаята си. Лесното е точно това: и затова папагалстващият учител създава папагали; творчески да се държиш е истински трудното, особено пък за ония, които нямат нужния талант и призвание да са учители. (Между другото пълно е с такива сред българските учители, нека да бъдем честни, положението е такова; учителстването не е репродуцираща професия, то е, напротив, продуцираща професия; знам, че поставям прекалено високи изисквания към учителската работа, но нека да се опитваме да се движим до точния смисъл на нещата.) Папагалстването в българските училища е същинска проказа и зараза, е подобно на епидемия.

Творческото отношение в "преподаването" е тъкмо в това: душата на учителя в най-свободен творчески акт твори, ражда свои най-съкровени мисли, които споделя с учениците - и по този начин импулсира и техните души в един момент да почнат да раждат мисли (истини, знания, идеи, ценности). Това е истинското, всичко друго, простете, е менте, е фалшификат, е подмяна. Българското образование в момента е менте-образование, е, казахме, НЕобразование. То е противно на образованието, в българските училища се прави нещо, което изцяло се разминава със смисъла, с идеята за автентично, за същинско, за истинско образование. Примерно, пълнят главите на учениците с изцяло непотребни мисли и знания. Губят времето им. Потискат проявите на индивидуалността им. Мъчат се да елиминират живото, жизнеспособното, жизнеустойчивото не само в душите, но дори и в телата им. Убиване, усмъртяване - тази и възловата дума, която изразява същината на дехуманизиращата и обезличностяваща административно-командна система на дирижираното държавно образование. Тя, уви, служи не на живота, а на неговата разруха, служи на смъртта. Всичко безжизнено, чуждо на живота затова следва да бъде изгонено от българските училища. Трябва да бъде гонено без жал всеки ден от тях. Трябва да се започне нещо като война с онова, което е склонно да умира в българските училища. Да, този е централния момент в ония промени, които са ни съдбовно и жизнено необходими.

Налага ми се да спра съвсем неочаквано тук. Понеже трябва да излизам. Днес ми е предаването в Пловдивската обществена телевизия, предаването, което водя вече месеци наред: предаването на "На Агората с философа Ангел Грънчаров". Аз излизам поне два часа преди началото на това предаване - за да имам време да се настроя към него. Разхождам се по улицата и мисля за предаването си. Теми имам толкова много, че до последния момент се колебая коя да избера. И докато стигна до студиото наум съм направил поне две предавания. Сега установявам, че това е вредно за самото предаване. Защото когато вече съм пред камерата един вид сякаш съм се изчерпил. Разбира се, че тогава не мога да повторя всички ония вдъхновяващи мисли, които са витаели в главата ми на път за студиото.

Ето, това, смея да заявя, е творческото във всяка работа: импровизираш, твориш непосредствено, настройваш се така, че душата ти свободно да ражда мисли, идеи, истини. "Научиш ли си урока" и изрецитираш ли си го след това си загубен. Е, може да издекламираш нещо, може да впечатлиш плиткоумците, но едва ли ще спомогнеш за вдъхновяването на мислещите, на търсещите истината, на творчески настроените хора. Мен като се опитваха чиновниците да ме загащят в "нарушения" откриха следното: видите ли, не съм си бил подготвял урока! Да, личало си, че не съм си бил подготвил урока! Загащиха ме, един вид, в творчески подход и изтълкуваха това като непростим грях и дори като престъпление. Да се държиш творчески в нашите училища е тежък грях. Да се държиш свободно също е грях. Да си личност е и грях, и престъпление. Такова, дето се казва, е положението.

Да спирам, че ще закъснея. Хубав ден ви желая! Ще продължа скоро, живот и здраве да е само. Бъдете здрави!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Добави в Svejo