Из: Дали стотици милиона повече ще разрешат проблемите на образованието, Автор Даниел Василев
Миналата седмица, по време на националната кампания „Икономика на светло за по-добро бъдеще, организирана от Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) и КНСБ, финансовият министър Владислав Горанов обяви, че „в Бюджет 2016 ще бъдат заложени стотици милиони повече за средното образование“. Тук ще разгледаме в каква макросреда се беше направено обещанието, както и какви ефекти би оказало евентуалното увеличаване на средствата за образованието...
Пред какви образователни проблеми ще се изправят допълнителните милиони
Дори да бяхме ограничили анализа си само до макроикономическите аспекти и ефектите от обещанието на министъра върху бизнес средата, те щяха да са достатъчно негативни. Уви, лошите новини за икономиката няма да се ограничат с това, министър Горанов спази думата си. Въпреки че на пръв поглед не е очевидно, увеличаването на средствата за средното образование ще окаже обратен ефект върху самото образование.
Както посочихме по-горе, обещаните „стотици милиони повече“ просто се подхвърлят към общата публика, без по някакъв начин да са обвързани с оценка на въздействието им върху самото образование. Обезпокояващото тук е, че тази реплика може би ще отклони вниманието от реалните проблеми на образованието и от острата нужда от реформи. А учителите и учениците имат нужда не толкова от пари, колкото от коренна промяна на средата.
Тъй като министър Горанов изглежда е пропуснал да обърне внимание на реалните проблеми на образованието, ние ще му посочим някои от тях.[4] Една обезпокоителна тенденция е, че след 12 години (какъвто е общият случай) изучаване на литература младите индивиди на възраст 25 и 35 години не четат книги. Данните на Националния статистически институт показват, че през 2011 г. – последната година, за която има публикувана информация – цели 49,3% от анкетираните са посочили, че не са прочели нито една книга през последната година. Това е по-слаб резултат спрямо 4 години по-рано, когато този процент е 46,3%.
Но може би най-важният проблем е, че немалък процент именно от учениците именно в степента на средното образование са функционално неграмотни. Това означава, че разпознават буквите и математическите знаци и могат да четат, но не разбират смисъла от прочетеното, не са способни да извлекат информацията, която им се подава под формата на таблици и графики или не могат да решават логически задачи. Резултатите от международното изследване PISA за 2012 г.[5] сочат, че цели 39,4% от учениците в девети клас са функционално неграмотни, а 43,8%, или почти половината, не могат да извършват основни математически пресмятания след 8 пълни учебни години, през които са изучавали математика.[6] Нещо повече – промяната в резултатите за последните 15 години е маргинална. Това е просто поредното доказателство за системния характер на проблемите в българското образование. Подобни данни няма как да са обезпокоителни – те недвусмислено показват, че независимо от партията на власт образованието, което почти не е реформирано радикално след 1989 г., напълно се проваля в една от основните си функции: да научи подрастващите да критично мислене и на способността да разбират и опознават заобикалящия ги свят.
Образованието и икономическата калкулация
Самото посочване на част от проблемите не е достатъчно, за да разберем как можем да ги премахнем и да видим дали обещаните „стотици милиони повече“ ще ги разрешат.[7] Първо, трябва да имаме предвид, че образованието в България е изключително стриктно регулирано от държавата, дори до степен на микромениджмънт.[8] Второ, образованието във всички степени е доминирано от държавно финансиране и централизиран механизъм за определяне на заплатите на преподавателите. Прави впечатление, че в този модел свободният пазар е по-скоро отсъстващ;[9] нещо повече – образованието в България почти напомня социалистическа структура, в която потребителят „не плаща“ нищо и целият процес се регулира от чиновниците.
Именно тези черти на начина, по който се предоставя образованието у нас, пораждат горепосочените проблеми. Дори и да приемем, че целта на законотворците, които са създавали сега действащия Закон за народната просвета, е била безкористна и те наистина са се стремили да установят структура, грижеща се за децата и техните потребности, всъщност те са постигнали обратен ефект. Вследствие на цялото централно планиране в образованието чиновниците действат „в тъмното“. Те нямат цени, които да им покажат какво се търси и какво не, затова не знаят какви цени на преподавателския труд трябва да се установят за всеки предмет, курс и степен. Поради тази причина сме свидетели на драстично разминаване между нуждите на пазара и това, което чиновниците искат учениците да учат. За сметка на това обаче финансирането на системата създава стимули за разхищение на средства, никаква селекция между учащите (почти всеки, който влиза, завършва образование) и фиктивна конкуренция между образователните средища.[10] А тъй като качествата и представянето на учителите нямат абсолютно никакво значение за заплатата им те просто отпадат като цели; т.е. системата дава гаранция за ниско качество, а не обратното.
Но по-лошото е, че бюрократите нямат никаква обратна връзка от потребителите на услугата: учениците. Затова администраторите не знаят какво искат да учат децата, както и от какви умения имат нужда те; не знаят кога трябва да се преподава даден предмет, както и на какво ниво. Така образователните планове са напълно произволна микстура от предмети, които се предполага, че ще въоръжат учениците с „обща култура“ за реалния живот извън училище. Но всъщност програмите са просто унитарен модел, който не отчита разликите между индивидуалните учащи, а просто ги задължава да слушат безинтересни за тях неща - и просто се провалят в зададената цел.[11]
Затова колкото и милиони още да се налеят в образованието, качеството на продукта (цензът на учениците) няма да се повиши. Министър Горанов може да обещае, че МФ ще финансира оборудването на всяко училище и всеки образователен център с интерактивни смарт-дъски; че ще осигури пари за увеличаването на заплатите на училите с 50%; че учениците ще учат в най-модерни условия и т.н. Но дори и да превърне училищата в дворци, проблемите на образованието няма да се решат, защото те са структурни. Дори напротив – те ще станат по-тежки, защото тогава данъкоплатците ще са изхарчили още повече средства за деца, които са функционално (а понякога и реално) неграмотни и нямат абсолютно никакви практически умения. Единственият начин за разрешаването на описаните по-горе проблеми е да се премахнат държавното финансиране и всички стриктни регулации в образованието и да се заменят с пазарен принцип, при който доставчиците на услугата (училищата) наистина преподават това, което задоволява нуждите на потребителите (учениците и родителите). (Прочети ДО КРАЯ)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
Няма коментари:
Публикуване на коментар