Иде реч за водеща тенденция в съвременната култура, която потиска кълновете на едно все пак съществуващо саморазбиране на човека, проявило се особено през последните два века. Културата, която е склонна да игнорира човека, да го “изключва от сметките”, да го пренебрегва и заобикаля като проблем пред самия човек, срещна в тези знаменателни десетилетия съпротивата на една коренно различна култура, която поставя човека тъкмо в центъра на своите търсения, която приема, че без човека всичко друго е лишено от смисъл и значи придобива своите измерения единствено благодарение на човека. Тези две култури или пък “философии”, всъщност екзистенциални нагласи спрямо съществуващото, едва ли могат някога да бъдат примирени, тяхната несъвместимост не позволява това. Опасността обаче е друга: не бива да се допуска да живеем с едно “изкривено съзнание”, което забравя за изключителното място на човека, и което (тъкмо защото се е разрастнало прекалено!) се опитва да елиминира, да задуши противоположната тенденция, търсеща корените на човешкото и внимателна, чувствителна и уважаваща преди всичко друго най-вече човека.
Затова в последните два века съдбата на човека, неговата свобода, истините на съществуването му, времевите хоризонти и историчността на битието, достойно за човека, “страховитите измерения” и дълбините на “прекалено човешкото” (Ницше), дисонансите и жизнените антиномии на вярата в Бога (Достоевски), без която човекът губи смисъла на живота си, спонтанно саморазкриващата се и многолика човечност в нейната истина и в съдбовността й за “битието на съществуващото, наречено човек” (Хусерл, Хайдегер), неутолимата човешка жажда за автентичност, явяваща се квинтесенция на неуморната “воля за живот” (Шопенхауер), коварствата на властта, упражнявана върху всички нас от тайнственото несъзнавано (Фройд) и т.н. са символите и знаците, трасиращи пътя на модерното самопознание и саморазбиране на човека, което имаме като наследство на “духовния кипеж”, свързван с условно наричаното “човекознание” (антропология) в пределите на философията, на близката до нея психология, а също и в полето на изкуството на това време. Това бях особено длъжен да кажа: съзнанието за “революционност” и претенциите за “поврат” са ми напълно чужди. Но моята задача е друга и време е да я уточня.
“Човекознанието”, подобно на всяко друго знание, съдържа в себе си възможността безкрайно да се усложнява, да придобива прекалено абстрактен, в някакъв смисъл и чужд на човека характер. Но хората, изглежда, са устроени така, че малко се интересуват от “теории”. Тях ги вълнува най-вече “годното за живота”, приложимото във всекидневието, “полезното” при употреба. (За си спомним в тази връзка Гьотевото “Суха е теорията, братко мой, а дървото на живота зеленее…”!) В теориите иначе ясните и прости истини, значими за човека (а всички истини винаги са прости, “сложното” съдържа момент на безчестие!), по необходимост губят своята непосредственост и пределната си “понятност” не толкова за ума, колкото за сърцето, поради което наистина стават безразлични за неизвратения човек. Защото заниманията и отдадеността на чистите теории изисква пренастройване на всекидневната и непосредствена човешка нагласа, обслужваща живота, и в този смисъл наистина “изкривяват погледа”, действително са “извратени” - макар че в друг смисъл също са проява на особена човечност, за мнозинството обаче изглеждаща като “нечовечност”, като нещо нечовешко!
Да търсиш истините за себе си в “тежките книги” и в специалните изследвания на прочутите философи и психолози (и особено в плявата на техните посредствени епигони!), не е привично занимание за “обикновения човек” - а такива сме всички ние. Но същевременно сме, както ще видим, уникални и “страшно различни”, индивидуални, неповторими и пр., ние в това си качество придобиваме една парадоксална “обикновеност”: “необикновените”, различаващите се от човешкото, оказва се, са тъкмо “стандартните”, “еднаквите”, “новите хора на комунизма”, “типовия продукт” на социума. “Необикновените” в смисъл на надарените, превъзхождащите другите, талантливите и гениалните, всъщност са такива защото са довели до изключителност споменатата човечност, свеждаща се, повтарям, точно до тази уникалност, т.е. изключителност. Накратко казано, да си човек не е друго, освен да си “изключителен”, различен и пр., т.е., но само в този смисъл, “обикновен”!
Значи известно външно безразличие към достиженията на модерната философска антропология (този термин употребявам съвсем условно) с нейната излишна усложненост и дори “античовечност” е съвсем разбираемо. Не е по силите на всеки, пък и едва ли е и необходимо, да се пренастройва и да третира себе си тъкмо като “учен”, това наистина е нечовешко. Вместо това (нека учените да се занимават със своята в много от случаите самоцелна ученост!) човешко е да търсиш именно ония “пригодни са самия живот” истини, без които съществуването е съвсем невъзможно. Да искаме от всеки сам да открие тези “скъпоценни частички” истина в тоновете баласт на съвременната ученост, е все едно да искаме невъзможното; това също е нечовешко, защо трябва човекът да бъде подлаган отново на такова изтезание?! Това, че знанието е “обременително” (поради което то е непосилна тежест даже и голяма част от учените, изнемогващи от прекалената си ученост!), а също и “суховато”, е нещо, което е безспорно; знанието затова и не е толкова привлекателно за “обикновения човек”, изпитващ иначе дълбока потребност от “житейските истини”, без които съществуването наистина е невъзможно, най-малкото изцяло абсурдно.
Тук обаче има нещо, което е особено важно да се разбере: формата на знанието (за човека или пък за каквото и да било) се оказва неподходяща за изразяване но онова, което особено интересува човека, но в същото време позволява една “съобщимост”, една възможност за споделяне и предаване на постигнатото от човека и касаещото самия него. Езикът на знанието (с неговата често пределна абстрактност, “отвлеченост”, схематичност, “сухота”, “убийствена скучност” и пр.), независимо от предимствата на точността, не позволява да се обхване и изрази тъкмо човешкото. А това е така, защото научността се свежда до пренебрегване на “субективния момент” в порива й към някаква самонадеяна “обективност” и абсолютност. Следователно научният език (а в неговото поле съществува знанието в съвременното разбиране) е склонен да “бяга” от човешкото и субективното, поради което е особено неподходящ в сферата на познанието, “третиращо” човека.
Затова и науките, чиито “предмет” е човекът (антропологията като наука, психологията от позитивистичната насока, “точната социология”, теоретизиращата история, “обективното изкуствознание” и пр.), говорят за всичко друго, но не и за онова, което може да заинтригува “човекът като човек”, т.е. неизбежно изневеряват на задачата си, увличайки се в конструирането на една научна, т.е. нечовешка реалност. Как е възможно, нима не е позор това, че знанието за човека, “правено” при това, да се надяваме, от човеци, е абсолютно безразлично тъкмо на човека?! Същевременно обаче онова, което е истина “за” човека в нейната общовалидност и необходимост, така или иначе трябва да придобие “научна форма”, формата на знанието, на ясно съзнаваното и споделяното “от всички”.
В този смисъл употребявам думата човекознание, като при това, разбира се, влагам в нея и известен ироничен момент, опирайки се на спомената непреодолима трудност, пораждаща, както видяхме, абсурдни куриози. (За да не “изцапам” текста си няма да привеждам примери в тази насока; ако някой специално се заинтересова и реши да се посмее, нека да отвори първата попаднала му “марксическа книга” от областта на т.н. “хуманитаристика”!) Но тук - щом се захванах с тази така обширна тема - се налага да се спра на още няколко решаващи за разбирането моменти.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар