Наистина е много важно да се съпоставят тези две принципно различни позиции, та да се откроят фундаменталните различия между тях. И то тъкмо по един такъв специфичен обществен феномен, какъвто са учителските протести и стачката. Защото щом като едно такова общо взето търпеливо и алтруистично съсловие, каквото е учителството, е предизвикано да предприеме толкова решителни и дори отчаяни действия по отстояване на правата и на достойнството си, то явно са накърнени негови най-същностни и базисни интереси. Което предпоставя и изследователското предизвикателство да се вникне по-дълбоко в случващото се с оглед схващане на неговия автентичен смисъл.В дните на стачката медиите гъмжат от повърхностни и открито манипулативни писания на самозвани "експерти", които дават меродавни, но също толкова и кухи мнения. Няма конкретно да се спирам по-подробно върху този баласт, за да не отежнявам анализа си и заради неговата чистота.
Да тръгнем от това, че учителската стачка е действие по отстояване на някакви колективни или съсловни права. Примерно право на живот, и право на достойно човешко съществуване. По начало това е индивидуално човешко право, ала тъй като хората, упражняващи тази професия, в своята общност се чувстват застрашени, индивидуалното право прераства в съсловно, в колективно. И тъй като учителите си имат синдикални организации, призвани да защищават техните професионално-колективни права, самото явление учителска стачка, и то с искане за повишаване на заплатите, се разглежда като... "ляв феномен". Защото лявото по принцип е загрижено за общности, то игнорира индивидуалното за сметка на колективното. От друга страна пък искането за "преразпределяне", за "социална справедливост", настояването "държавата нещо да даде" на това или на онова съсловие, съдържат в себе си безусловна лява тенденция. Самото очакване държавата да реши тези проблеми на съсловието чрез преразпределяне на общия продукт е ляво по същината си очакване.
Парадоксът обаче е този, че и правителството е ляво, понеже съвсем ляв е министър-председателят, което означава, че лявото стачно искане на учителите би трябвало безпроблемно да бъде задоволено от управляващите, носители на същата лява социално-политическа и икономическа нагласа. Виждаме обаче, че правителството до момента се инати, прави се на разсеяно, а пък левият министър-председател се преструва на... десен, понеже не е склонен току-така да даде повишение на учителските заплати. И лъже най-безсрамно че нямало откъде да се вземе та да се даде. И то при положение, че самият той в програмата на правителството е заложил същите леви лъжливи пожелания и обещания. Ние, впрочем, сме свикнали у нас нещата да са невъобразимо объркани, така че нека за момента да не се чудим прекалено на този външен, но иначе съвсем закономерен парадокс.
Дясната трактовка на исканията на учителите се свежда до принципното разбиране, че проблемът няма да се реши чрез искане за получаване на по-голям дял от "общата баница", а само чрез качествени реформи и промени на самите основи на тази толкова важна социална сфера. Първо десните по начало смятат, че доходите могат да растат само след като се създадат и постоянно се насърчават факторите за растеж на икономиката и на производителността. Защото да има нещо за преразпределяне, то трябва по-напред да бъде създадено и произведено. Ето защо десните политици не насърчават такава психология на "преразпределящата справедливост", а търсят по-фундаменталните причини за всеобщ подем, в резултат на който ще пораснат доходите и на тази жизнено важна социална сфера. Но след като страната кажи-речи вече 6 години се управлява с леви лъжи и обещания (оказа се, че у нас дори и царят е ляв, кажи-речи всички са леви, и опозицията - Атака - също е лява!), то в този момент недостатъчния темп на растеж и дори забавянето му неумолимо водят до ескалацията на такива искания. Поради което лявото правителство трябва да си плати за лъжите, трябва да обере и всички негативи на своята принципно сгрешена управленска стратегия и философия. Затова в този момент десните подкрепят по същество левите настроения на учителите и исканията им за получаване от държавата на по-голям дял от общия продукт. Пак парадокс, но както казах у нас парадоксите са всекидневие.
Левите управници, подложени на такъв ляв натиск от страна на учителството, трябва да отстъпят и ще отстъпят, макар че ще се пазарят като цигани - понеже знаят, че след това и други слоеве ще се надигнат за по-високи заплати. А пък левите традиционно държат високи доходите само на близките до властта или вътре в самата власт прослойки - примерно това на държавната бюрокрация, на полицията и на войската. Това вероятно е рефлекс от предишните години, когато онази система се крепеше единствено на тези привилегировани прослойки. Лявата лъжа - "Гласувайте за нас, ние на всички ще дадем и за всички ще се погрижим!" - тук блясва с цялата си откровеност именно като лъжа. Един вид - ако ми позволите да използвам нещо като метафора - ето сега, в тия дни на учителската стачка, левите ни управници, принудени да приклекнат, та белким бурята ги отмине, без да искат правят така, че иначе лъскавият им костюм да се продере най-безжалостно, поради което си проблясна именно съвсем голият им лъжлив задник.
Десните у нас управляваха в доста кратък период, в който трябваше да решават насъщните и най-нетърпящи отлагане проблеми за реформиране на икономиката, за приватизацията, поради което нямаха възможността да отделят подобаващо внимание на такава деликатна сфера, каквато е образованието. Която, впрочем, изисква много усилия и дързост за принципно преустройство и промяна на самия дух, царуващ вътре в тази по същество духовна сфера на живот. Тъкмо онова дясно правителство на Костов от 1997-2001 г. можеше да пристъпи към отделяне на по-специално внимание на съпътстващите икономиката сфери, и нашият паникьосан избирател избра лъжливия популист Симеон. В резултат на което у нас спряха всякакви реформи, а управляващите се отдадоха на невиждани злоупотреби. Поради което проблемите в образованието ескалираха, а унизително ниският социален и жизнен статус на учителите падна под всяко допустимо ниво. После дойде и мислещата за всичко друго, най-вече за далаверите около еврофондовете, но в никакъв случай не за образованието сегашна тристранна коалиция. Ето защо сега течащата учителска стачка е сигнална лампичка за това, че проблемите на тази сфера вече не могат да бъдат отлагани, ако управляващите не желят да се издънят тотално, към което, както изглежда, най-неумолимо си върви целия развой на нещата.
Та от утре стачката продължава. Учители с всякакви политически предпочитания и ориентации са рамо до рамо в тази борба и са изпълнени с решимост този път да доведат нещата докрай, до победа. Правителството най-цинично мълчи или се опъва, нищо че то е главният виновник да се стигне дотук. Такъв един ирационален инат ще доведе това правителство до неизбежен крах. Страхувайки се от предусещания крах, управляващите ще кандисат и ще увеличат заплатите на учителите - тази е моята прогноза за изход от затегналия се казус. Това трябва да стане през идващата решителна седмица. И с този акт - вдигайки заплатите на учителите - правителството просто ще ускори идването на своя неминуем провал. Което е справедлива присъда спрямо една толкова лъжлива управленска философия, която сама насърчава всички да искат от държавата, а никой да не мисли как да даде нещо на общността.
Няма коментари:
Публикуване на коментар