● Когато някой каже: “Ето това е животът!”, не допуска ли непростима волност? Може ли животът да е “само това”? Той не е ли винаги “много повече”? Може ли да се изчерпи с думи неговата безкрайна мощ?
● Дали не се самозаблуждавам когато си мисля, че “животът е проста работа”, “очевидно нещо”, при това “най-ясното”? Но дали не е по-лошо допълнително да си “усложнявам” както живота, така и представата си за него?
● Как да постигна тъкмо “мярата”? Не е ли възможно нито да “опростявам”, нито излишно да “усложнявам” живота си – и представата си за него? А ако животът сам по себе си е неизразимо тайнство? Не са ли тогава напразни опитите ми да го “проумея”, да го “покоря” със слабия си ум?
● Защо все пак ми е потребно известно “съзнание за живота”? Мога ли просто “да се оставя” на живота си? Но имам ли право да се поставям “над” него? Докъде ще стигна ако се опитвам да живея “безсъзнателно”? Тогава ще бъда ли по-близо до естеството на живота?
● Или пък съвсем “ще се размина” с него? Това, че съм човек, какво отражение дава на стремежа ми да се “разпореждам” с живота си? А как се “ползват” от живота си моите “събратя” – животните? Дали в някакъв смисъл те не живеят “по-правилно”? Не са ли те изцяло “потопени” в стихията на живота?
● Дали аз благодарение на съзнанието си (и… “без да искам”) не се отдалечавам от “стихията на живота”? Мога ли да твърдя, че наистина животът е една “стихия”? Ако допусна да се “самоизолирам” от естеството на живота, то какво ще стане с живота ми?
● Да ценя истински живота си – какво означава това? Какви изисквания ми налага една такава нагласа? Ако пък… “надценя” живота си, какво ли ще ме сполети? Мога ли да очаквам тогава “непоправимото”?
● Ала ако съм склонен непрекъснато да подценявам живота си? Няма ли да ми “отмъсти” подобна неадекватност? Няма ли тогава животът “да ми се изплъзне”? Има ли опасност да “пропилея”, да “пропусна” живота си?
● Ако проявя “невярност” спрямо живота, ще бъда ли наказан? Ако се “размина” с най-важното – животът – то за какво ли изобщо съм живял? Но нима тогава ще съм живял?
● Как мислите?
3 коментара:
“Най- богатия човек в света не е онзи, който има най- много, а онзи който се нуждае от най- малко".Този ,който мисли и вярва че “Ето това е животът" не е ли по-богат или може би щастлив !?Защото осъзнаването е отговорност ,която май отдалечава от щастието
П.С.Добре ли е когато си мислиш,че си понамерил някой отговори за себе си и попднеш на такива въпроси ?! :)
Има се предвид това, че животът по идея е така многолик - има се предвид автентичният, пълноценният живот - че всеки опит да бъде обхванат като нещо цяло, и сведен до проста формула, неимоверно ощетява самата идея за живот, истината на живота ни. Затова животът ни ще си остане вечна тайна за човека, а който не съзнава тайната и си мисли "ето това е животът!" такъв именно прави бедно собственото си наслаждение от живота и също така представата си за него...
Да ,обаче опростяването на живота ни караше да се чувствам по-богати.А чрез осъзнаването на тайната се възприемаме като все повече нищонезнаещи.А бедно/богато е въпрос на собствено възприятие ,нали?
Само тази вродена потребност за осъзнаване и личностно усъвършенстване...
Публикуване на коментар