И тъй като се искат усилия за достигането на нивата, клонящи към “абсолютното горе”, а също и поради това, че се изисква по-голям запас от време за изкачването в сравнение със спускането надолу, то за всяка субективност намиращото се “горе” и “високо” е безусловно по-ценно от намиращото се “долу” или “ниско”, в “низината”. Макар че са възможни и “стремителни издигания” нагоре в пълно противоречие с казаното току-що. Но те са разбираеми обикновено не като своя, а като чужда заслуга – ако ме носят мнозина на ръце, то ясно е, че по-високо ще се издигна – и затова онтологическата им “цена” не е кой знае каква: търпеливо и самостоятелно изкачващите се въпреки всичко ще стигнат по-далече. Нали казваме, че някой се е качил нагоре в социалната йерархия като че ли е използвал “асансьор”, т.е. без да вложи и капчица сила от себе си? Заслугата, разбира се, е на “асансьора”, а не на “возещия” се; дали обаче и ще се задържи там горе, дали и падането му няма да е така стремително – щом като “краката” му са загубили поради неупотреба гъвкавостта си?!
Никой няма да бъде възприет като сериозен – и, съответно, погледнат на сериозно – ако започне да ни убеждава, че онова, което реално е долу, всъщност било “горе”, т.е. ако се опита да представи пропадането си за възхождане. Дори ако такъв наистина се е заблудил, той няма никакви шансове да заблуди и другите, притежаващи ориентира на своето тяло, което непоклатимо е заело своето място в “онтологическата стълбица” от места, позиции, посоки и “указателни стрелки”. На тази почва споровете за това кое е горе и кое – долу по начало са безсмислени. Чист абсурд обаче са опитите “долното” да бъде представено за “горно” (и обратно), т.е. за по-ценно, по-висше и по-желано. Впрочем, онова, което е “над мен”, над моята глава и тяло, е “горе”, а онова, което лежи в краката ми е, безспорно, долу. Ако нечии крака са над моята глава, то те са “горе”, но ако нечия глава е “под” моите крака, то тя е “долу” за мен: независимо какво си мисли нейният притежател. Всеобщността на посоките не може да бъде объркана при наличието на поне малко честност.
Ето че достигнахме до най-важното: съществува безусловна градация на ценностите, съобразно която абсолютни и превъзходни са именно определяните като “горе”, “високо” и “висше”. И, респективно, винаги налице е онтологическата слабост на “долу”, “ниско” и “низше”. Ясно е, че на тази основа всяко издигане е онтологически по-ценно от пропадането надолу. Двете в никакъв случай не могат да бъдат смесвани и заменяни едно с друго или пък равнопоставяни. Нашите ценности имат твърда основа, те не са израз на “суетен” субективизъм или пък на произвол – както на мнозина се иска: онова, което е “мое”, точно затова е “по-добро”.
Затова ако някой се опита да ни убеждава, че “всичко е относително”, “няма абсолютни стойности” и пр., то на такъв трябва да помогнем да спре да говори празни приказки, да злоупотребява с думите: те не са ни дадени за да прикриваме, а за да изявяваме истината и “вярното”. А това може да стане лесно като му припомним, че именно относителността (съ-относителността) поражда абсолютността на посоките чрез наслагването на “горното” на множеството изкачващи се и устремили се нагоре хора. А също и като забележим, че обратното на всяко “горно” е именно “долно” и “низше” – и тук всички спорове са излишни, разсъдъкът трябва да замлъкне пред правото и истината. Дори и да е вярно, че “всичко е относително”, то от това следва, че е относителна и самата... относителност, от което пък се извежда абсолютността на нещата, за които “не се спори”, излишно е да се спори.
Кои обаче са нещата, намиращи се “горе” (които се достигат със значителни усилия именно заради тяхната ценност) и, респективно, кои са “долу” - и значи до тях лесно можем да се “смъкнем” и пропаднем? Другояче казано, кои са “мировите места”, “местата” за света, които изобщо определят посоките – както в пространството, така и във времето, “течащо в нашите гърди”, благодарение на което всичко става и... загива?Най-отгоре за човека, за всички нас е “небето” и “небесното”. Най-отдолу е “равната земя” и всичко “земно”, “приземено”, “вкоренено в земята”. Човекът живее между тези два полюса, разположен е между тях: с краката си стъпваме на земята, а “отгоре” е главата, която изглежда ни подтиква да се стремим към високото и небесното. Това, че за разлика от “другите земни животни” – които са разположени с тялото си успоредно на земята – човекът стои вертикално на нея, това, че ние наистина стоим, докато животните всъщност “пълзят” по земята с четири крака, едва ли е лишена от смисъл подробност. Изглежда духът на човека е локализиран в горната част на тялото – главата и сърцето – поради което тъкмо той го е изправил “на два крака” – а не... ”избуялата трева” на шегобийците Дарвин и Енгелс! Поради което ние сме заели “стратегически” крайно различна позиция спрямо света. Това е многозначителен факт, свързан по тайнствен начин с човешката екзистенция, която коренно се различава от “животуването на животното”. Духът ни “тегли” нагоре, но въпреки всичко сме стъпили здраво на земята. Птиците ни превъзхождат, те не са така зависими от “земното” и силата на инертната тежест – макар че и човекът намери начин да лети, включително и в пространства, до които не е достигнала нито една птица: Луната!
Самата земя съдържа “възвишения”, “хълмове” и пр., а сред тях най-високи са планините, чиито върхове като че ли опират в небето. Всяко човешко движение е или по плоската, равна земя, или се отклонява от нея и се устремява нагоре, т.е. по посока към небето. Съществуват и “подземни селения”, това са недрата на земята – пещери и пр. Границата между земно и подземно е очертана от нивото на морето – водата е склонна да заема винаги ниското и да го изпълва. А повърхността на морето съвпада с най-ниското на земята и “най-горното” за подземното. Самото море по този начин започва от тази граница и заема в своите дълбини изцяло подземни пространства. В този смисъл от особена важност е символиката на земята, морето и планината, разположени по оста “горе-долу”, “висше-низше” и, вероятно, “ценно-малоценно” (?).
Екзистенциалните измерения на тези символи, тяхната значимост за човешкото съществуване – която всеки чувства непосредствено, стига да си е “открил” душата за смисъла – трябва да бъде изразена по възможност най-плътно и осезаемо: в същата степен, в която ги преживяваме непосредствено, пряко. Животът на земята, на “грубата твърд”, е съвършено различен от този на планината и на нейния връх, а също и в сравнение със съществуването в единство с морето. Дали тези различия не се дължат на особеностите в начина, по който тече времето – отекващо във цялото ни същество и съществуване – било на земята “долу”, било горе на планинския връх, било на блестящия от светлина морски бряг и в нежно обхващащата цялото ни тяло морска вода?
(Следва продължение)
Няма коментари:
Публикуване на коментар