Всяко движение на живото същество – каквото и да е то – е резултат на жестока борба и конфликт на извисяващата жизненост с приземяващата инертност, на “силата нагоре” и “силата надолу”. При който – щом е налице ефект, преместване, “надигане” дори над земята – е победила първата, която е надмогнала втората (силата на тежестта), опитваща се да ни прикове неподвижни върху земята. Затова особено пък всяко пътуване нанякъде по свободно избран път е триумф на духа над силата на тежестта и над инертността на плътната материя. Затова и лекият полет на птиците е апотеоз на борбата на силата нагоре срещу материята, окончателно превъзмогната от духа на живота. По този начин жаждата на човека да лети като птиците е кулминация на усилията му да се откъсне от материята и да се почувства триумфиращ над нея, свободен.Така достигаме до нещо важно: издигането нагоре е шествие на свободата, към... самата себе си, към идеята за свобода. Докато “пропадането” надолу, всяко падане - дори когато се “спънем” и “залитнем”, дори когато се “подхлъзнем” в снега и се “стоварим” с цялата си тежест на земята! – е отказ от свободата и победа на инертността, тежестта, на материята и несвободата. (Съвсем не е свободно падането ни и върху леда!). Пътят на свободата е възхождане нагоре, съпротивляващо се на притеглящата надолу сила на тежестта. Всички пътища нагоре са пътища на свободата.
Съответно падането надолу или “свличането” под действието на силата на тежестта е провал на свободния човек, тръгнал по обратни, “нанадолни” пътища. Пропадане всъщност на свободата у него и превръщането й в нейно отрицание, в несвобода. Пропадащият надолу постепенно става (защо да не го заявя!) дегенерат на човек, обратно развиващ се човек, който регресира и се отказва от себе си, от своята свобода. Защото не е оправдание това, че си се “подхлъзнал”; ценното е да си се “удържал” въпреки всичко, въпреки леда и неравностите!
Обратно, възхождащият нагоре, поелият уверено по нелеките пътища на свободата, върви към реализиране на самия себе си и на своята същност като свободно същество (единствената същност, която ни е дадена “по наследство”: Адам!). Той се съпротивлява и в крайна сметка преодолява силата на житейското “всемирно притегляне” и в определен смисъл става свръхчовешко същество. Същество, чиито култ е култът на свободната, тържествуващата над материята сила на живота и духа. Нека да се опитаме да запазим това разбиране за по-нататъшните търсения. При това моля за прошка: “изморителните” и “обременителни” тежки разсъждения дотук трябваше да бъдат понесени от теб, уважаеми читателю, притежаващ добродетелта търпеливост!
Но нека да се върнем към простите очевидности, от които тръгнахме, т.е. към това, че земята е средина на два полюса, “горното” и “долното”. Най-горното на земята е планинският връх. Най-долното, до което може да се достигне по повърхността на земната твърд, е морският бряг. Тези две естествени (и по естествен път достижими) крайности са изпълнени със значим човешки смисъл, с изключителна ценност за живота. Отчасти казах какво ни дава “високото” на планината: дух на свободата, чистота, святост, надмогване на телесността, възвишаващи душата чувства, откъсване от желанията на плътта, аскетизъм, мистични преживявания, несравними с нищо друго – и които можем да изпитаме единствено когато се намираме на някой “покрив на света” и т.н.
Пространството между морския бряг и планинския връх е територия на свободата, която се “сгъстява” и “насища” най-плътно на високото, а надолу е все по-слаба и неуверена в себе си. Какво тогава става със свободата ни на “ниското”, на морския бряг? Тези два края на пространството на свободата не трябва да бъдат разглеждани като прости противоположности – в смисъл че едното е “такова, каквото не е другото” или пък че на морския бряг намираме точно “обратното” на това, което ни дава планинския връх. Напротив, мястото, където се ражда свободата е тъкмо морският бряг – и затова то е не по-малко възвишено от мястото, където тя достига своята зрялост.
Нещата изглежда стоят още по-сложно, тъй като от символическият “морски бряг” на живота може да се “пада” (“пропада”) още по-ниско. По същия начин както от жизнените (“житейските”) “планински върхове” – които не са абсолютно високото, нали над тях са небесата! – са само граница, от която започва истински високото, висшето, “най-горното”. Нека да се опитаме да уловим смисловата и жизнена ценност на “морския бряг” – мястото, от което започва човешката свобода. Не е случайно, че гърците, поставили началото на европейската култура на свободата, са били народ, живял в непосредствено единство и общуване с едно южно и топло море, на един прекрасен, омайващ душата, проясняващ духа и импулсиращ жизнеността бряг. Наистина, начало на свободата ли е брегът на морето, какво ни дава бляскавата пясъчна ивица, за която копнеем?
Морето, гъмжащото от живот море е символ на живота и самата жизненост, то представя вечно жадната воля за живот и непресекващата страст към телесни удоволствия. Морската стихия е точен образ на стихията на виталността, която не знае покой и удовлетворение, а вечно се стреми към наслаждения, към сетивни преживявания, към сливане и обладаване на едно друго, също така преизпълнено с живот тяло. По този начин първата степен на свободата се въплъщава от освободената в своите пориви и влечения жива плът, която наистина в точния смисъл на думата е основа и корен на всички по-сетнешни прояви на живот – “телесно-физически” и душевен. Тя е “най-простото”, от което като че ли е произлязло всичко друго – а и какво е човекът ако не най-напред едно тяло?!
Оказва се, че човешкото тяло е дълбоко родствено на морето, явяващо се негов “дом”. Това е началото на могъщото влечение, което всяко тяло носи в себе си. Както морето поема и обладава потопеното в него тяло, по същия начин и тялото се стреми да се слее с едно друго тяло в еротичната страст, да почувства пълно единение, достигащо чак до усещането за “загубване” и “разтваряне”. Голото тяло, носено от вълните на “нежното море”, преживява същото, което иска да постигне тялото, носено от вълните на буйната, дива, опияняваща еротика. Едно усещане за лекота и безтегловност, за “разпиляност” в морето на живота и същевременно за пълно единение с него.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар