Има една възможност, с която можем да свързваме нови надежди в търсенията, насочени към все по-пълното изразяване на общозначимото за човека - и това е разговорният език в цялата му гъвкавост и пластичност, в непостижимата му изразителност. Този великолепен език точно съответства на душевността на съвременния човек, на съзнанието му, а оттук и на онези екзистенциални корени, за които казах, че отговарят на дълбоко интересуващите ни “човешки и житейски истини”. Казаното на един такъв човешки език дори и в привидната му “повърхностност” носи в себе си значим екзистенциален смисъл, който не може да остави безразличен нито един човек. Следователно има някакво “обикновено” - но въпреки това съвсем съвременно! - “съзнание”, което по непосредствен начин отразява “вътрешността на човека”, неговите екзистенциални дълбини и корени. Това “съзнание”, по-точно съзнание-разбиране си е родило свой собствен и съвсем разбираем език (разговорния!), който притежава свойството да ангажира и приобщава към себе си множеството “родствени съзнания” на различните човешки същества.
Онези духовни форми, преди всичко някои разновидности на изкуството (поезията, драмата, романа: спомнете си Шекспир и богатството на живия език, който той “използва”!), които черпят от извора на разговорния език, най-силно въздействат на човека, те не могат да го оставят безразличен. Онези форми на духа (науката, а също и определени насоки на философията), които гледат на него с високомерие и презират “недодялаността” му, изглежда точно затова създават “продукти”, изцяло безразлични на човека - живеещ под властта на разговорния език с всичко онова, което стои зад него: нагласи, екзистенциални корени, мисловност, чувствителност, усет, вкоренени в нас смисли, ценности, жизнена духовност и пр.
Ето защо едно възраждане на изразителната мощ на езика - в древността се е вярвало в магическата сила на словото! - може да се очаква само на почвата на всекидневния разговорен език, обслужващ потребностите на самия живот, на човека, зает със своя живот. От тази възможност е крайно време да се възползва и философията, а също и близката до нея психология, а двете, взети заедно, могат да поставят основите на едно обновено човекознание, което е способно да вълнува човека - и което точно поради това ни е така необходимо. Силната и свежа струя на човешкия разговорен език може да прочисти понамирисващите на мухъл пространства на претендиращата за “чистота” философия, в които преди това “обикновените хора” нямаха особено желание да влязат. Само така би се преодоляло абсурдното положение човекът да е безразличен тъкмо към човека - защото “за него” му говореха на един изцяло неподходящ, дори неадекватен от гледна точка на живата човечност език. Но по-важно е друго: само така може да се постигне съответствие с иначе вечно убягващата ни човечност, сърцевината на човешкото и човека, по друг начин неуловима и изплъзваща ни се.
Излиза, че от едно такова пренастройване на философията и родствената й психология по посока на човешкото, което ще роди автентичното човекознание, печалбите ще бъдат поне две: адекватност с “предмета” - самият човек с цялата му свита, дълбините и висотите на неговия дух, на чувствителността и мисловността му! - и разбираемост от човешките същества, които няма как да не бъдат ангажирани с едно такова знание-разбиране, щом то изразява тях самите, съкровената им вътрешност. Едва тогава човекът ще има шанса да “разпознае” себе си в онази картина, която философията чертае и рисува за самия него; доскоро той там виждаше само жалки гримаси, карикатури, сенки, фалшиви подобия, т.е. самата “безинтересност” и безчовечност.
Казаното дотук съдържа само идеята. Ако идеята е добра, то тогава възниква въпросът: как онова, което тя изисква, може да бъде направено? Действително, как може да се постигне един такъв тип философстване в желаната му изразителност?
На първо място едно такова философстване не конструира, а само изразява онова, което философът намира в неподправен вид в самия себе си, в собствената душа. Такова философстване следователно е самоизразяване, насочено единствено към живия и саморазкриващ се човешки смисъл, към “екзистенциалните корени на човека”, които всеки от нас може да разкрие само в себе си. “Вглеждайки” се в себе си, човек не може да не разпознае в съзрения образ тъкмо човека, при това се иска само да е верен на своята обичайна нагласа, пряко свързана със самия живот, с почувстваната и примислена “всекидневност”.
Другояче казано, едно такова изискване всъщност се свежда до правото в пълна степен да се възползваме от свободата си, т.е. да бъдем в истинския смисъл на думата човешки същества. Значи верността към себе си и към истината на човешкото съществуване, определяна като свобода, е главното изискване-условие на предлаганата философска, т.е. в пълнотата си човешка нагласа. Осигурявайки си потребната свобода (която само ни гарантира близостта до човешкото!), човек остава “при себе си”, а този е пътят на философстването, което не е чуждо на самия човек.
Надявам се текста, “правен” по горните изисквания, да може да се чете с удоволствие от “всички”, а също и да поражда ентусиазъм за самостоятелни занимания, за личното и отговорно вникване в своята личност и душа, в неразделния от нас живот и в тайната, заради която вероятно живеем на този свят. Нима е малко това?
Явно е, че едно такова човекознание е преди всичко практическо. Как така “практическо” - и защо?
Първо, защото то не обича да “теоретизира”, да се абстрахира от непосредствената даденост на човека и човешкото, да се откъсва от тях и да се затваря в черупката на “отвлечените неща” (които малко ни засягат и затова особено не ни интересуват - поне както ни изглежда!). Следователно това човекознание не напуска почвата на непосредствено преживяваното, а се опитва пряко да го изрази на собствения му език - и затова се стреми да “превежда” на този език всичко онова, което се изразява като теоретично (чисто мисловно, разсъдъчно и пр.).
Тук значи няма да се “произвеждат” конструкции на чистото мислене и знание, а само ще се улавят “наличности” - “на-личности” - думата наистина е прекрасна! - такива, каквито ги намираме в неподправен вид в самите себе си, такива, каквито те сами ни се разкриват, а ние просто ги “регистрираме”. Става дума за феномени на човешкото и за стоящи зад тях екзистенциални структури, които по друг начин не можем да постигнем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар