Трябва да се запитаме кое е това, което кара хората да се стремят към високото на планината – макар че в днешно време малцина са упоритите катерачи, разчитащи на собствените си крака за да стигнат мамещия в далечината и във висината връх. А също и какво намират като “жизнена среда” и дух на живота, общувайки с морето и неговата необятност. Друг един възможен въпрос: откъде започва истинското пропадане на един човек – от границата между земно и подземно или пък още със спускането от високото на планината? Това, че общо взето живеем “нито горе – нито съвсем долу”, а “някъде” в неопределеното, какво означава, какъв е неговия смисъл?Знаем, че великите аскети, светци и учители на човечеството са избирали за своя обител планината, където техният дух, откъснат от земното и низшето, се е устремявал към своята родина, към безкрайните пространства на Небесното и Божественото. Смятаме, макар и доста наивно, че Бог не може да е “другаде” освен тъкмо там! Иисус Христос слиза от планината и, вдъхновен, произнася възвишаващата душата проповед, наречена “нагорна”. Св.Иван Рилски достига своята святост и чистота, живеейки на най-високото място на България, планината Рила. Тибет и Хималаите, най-високото място на планетата Земя, са смятани за “свещени места”, към които се стреми духът, в които духът достига най-висшето си прояснение и издигане. Тези примери са достатъчни. Дори и прекалено “земни”, но все пак мистично настроени хора, мислители и дейци, са търсили “високото” за уединение и “събиране” на духа, за концентрация на своята жизнена енергия: Ницше и неговият Заратустра, Достоевски и неговата загадъчна любов към Швейцария и Алпите, Хитлер, нашият Цар Борис ІІІ и баща му, строителят на съвременна България Фердинанд І, Иван Вазов, омаяният от “великата рилска пустиня” национален наш поет и т.н.
Излиза, че изкачването на планината откъсва човека от вкоренеността му в равната земя и кардинално променя “оптиката” на виждане на света и живота, с която сме свикнали, която е породена от близостта ни с плоското на земята. На високия връх и в планината времето, вероятно, тече различно, с “разбита” обичайна динамика. Поставяйки душата в крайно променена и дори “екстремална” жизнена ситуация – иначе защо ще бягаме в планината?! Другояче се диша и живее на високото място в сравнение с живота върху плоскостта на равната земя, безкрайно разпростряла се до хоризонта и чезнеща в далечината. Което предизвиква неописуема тъга и чувство за захвърленост в противовес на усещането за сила и господство, владеещо душата на “покорителя на висините”.
Същевременно планината задава “третото измерение” на съществуването, от което зависи неговата обемност, пластичност, телесност. Или ако не го задава, то поне го обозначава най-категорично. Ако липсваше “височина” то тогава плоскостта щеше да ни “залее” и “задуши”. Впрочем, орелът – тази царствена птица, обитаваща високите планини – е несравнима по своето достолепие с равнинните птици. Той излъчва сила, величавост и суровост, които е смешно да бъдат сравнявани с външния вид и “смисловата натовареност” на такива прекалено земни птици-дегенерати като... кокошките, патиците и гъските. И това съвсем не е случайно, а е многозначително. Впрочем, дали и ние, “приземените” жители на равнините, не сме същото, което са тези окаяни птици в сравнение с гордия орел?! Но нека да се опитаме да вникнем внимателно и последователно в подетите теми и въпроси.
Впрочем, “приземеността” се оказва средина (средно положение) между горното и долното, чийто полюс е някъде дълбоко в недрата на земята. И в този смисъл тя е “ниско” в сравнение с най-горното (небето), но същевременно “високо” в сравнение с дълбините на подземното царство (на древногръцкия Тартар и Аид, на християнския Ад). “Приземеният” човек следователно е “пропаднал” надолу в сравнение със страстно отдадения на високите върхове и на планината аскет. Но той същевременно е “издигнат” със съвършено пропадналия обитател на Ада. Освен това над най-високите върхове се намират безкрайните пространства на небесата и в този смисъл “приземен” е и достигналият най-високите планински върхове. Но той е достигнал границата между “високата земя” и “началото на небето”.
Защото силата на тежестта тегли човека надолу както и всяко тежко тяло. Но у него е заложена и възможността да й се противопостави, да я надмогне и победи – избирайки движението нагоре пред падането или “свличането” надолу. Тази възможност се основава на свободата, нямаща нищо общо с инертността и непроницаемостта на плътната материя, която по самото си естество се стреми надолу. Това, по което човекът се различава от обикновеното тяло, е предпоставка за издигането му нагоре, към високото на свободата и духа.
В човека си противодействат две сили, едната го “дърпа” нагоре, към висините и висшето, другата го “тегли” надолу, към равновесното състояние на прилепения към земята индивид, победен от силата на своята тежест. Която от тях надделее, тя повежда човека било нагоре, било надолу, било по плоскостта на безсъдържателното движение върху “равното”, което не крие никакви изненади и предизвикателства. Но нали когато отпуснем тялото си върху земята – например “лежейки” върху уханната трева и “сливайки” се с мощта на майката-земя, която все едно сме взели “с ръце” и “повдигнали” върху себе си, и въпреки това ни е така леко – по непонятен начин тя ни “зарежда” със сила: защо е така?!
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар