Морето предразполага и магнетично привлича човека към една неудържима вакханалия на чувствеността и телесността. По същия начин, по който планината и забитият в небето планински връх предразполагат към едно пиршество на чистия и свободен дух, постигнал пълно тържество над телесността и еротичната чувствителност. Между тези два полюса, в които двете велики сили на човека достигат своето крайно, екстремно реализиране и осъществяване, се разполага “всекидневният живот”, опитващ се да ги примири и да удържа съперничеството им в рамките на поносимото. Следователно, изправен пред простора на морския безкрай, човешкият дух приема формата на освободена телесност – така както на планинския връх същия този дух достига до формата на пребиваващата при самата себе си и напълно свободна духовност. От друга страна морският безкрай и вечно динамичната стихия на морето пораждат в човешката душа усещането за време. Тук е началото и на времето в пределите на удържащата се при самата себе си субективност, в чиято времевост проблясват и първите искри на вечността. Нима не това чувстваме, унесени в шума на морския прибой: когато душата, сразена от грандиозността на тръпнещото от живот, непокорно и като че ли “дишащо” море, занемява и губи усещането за време – духът на морето сякаш се е вселил в нея! Но в същото време като през сън в разбиването на вълните долавяме пулсациите на неумолимото време, отмерващо “изтичането” на живота ни. “Събуждаме” се и съвсем не ни се връща “в света”, където такива тайнства не съществуват...
Нима копнежът ни за море не се дължи на властното влечение за връщане при корените – което всяко лято изпълва морските плажове с изнемощели от култура и жадни за “естеството”, за истината на съществуването човешки същества – и... “тълпи от хора”?Докато на планинския връх времето с неговата преходност и “тленност” като че ли замира, признавайки се за победено от тържествуващата вечност, която “идва при самата себе си” в своята чистота. Над върха са небесните пространства и звездите, за които време не съществува, там е царството на вечността, което не е по силите на човека, на живия, но все пак земен и смъртен човек. Между тях, между тези два времеви полюса е разположен всекидневният живот с неговите възходи и падения, с неговите успехи и провали, с неговите “звездни мигове” и “долни”, прекалено подли изкушения и коварства. В този смисъл във всекидневния живот времевостта и вечността съсъществуват, а телесността и духовността съвместно допълват посилната за човека жизнена цялост, осъществявайки трудно достижим и още по-малко удържим компромис. При който и двете страдат, недостигнали до себе си и своята свобода.
Затова морето носи в себе си духът на свободната телесност. Един дух, който е разчупил оковите на ограничаващите го ценности на “висшето”, “горното”, “високото” и чисто духовното – за да се отдаде на безумията на “низшето”, “долното”, “ниското” и плътта. ХХ век, създал един своеобразен култ към тялото (и телесността), с многочислени тълпи поклонници, точно по тази причина естествено го допълва с широко разпространения култ към морето, чиито “адепти” изпълват морските плажове, курорти и тихи места всяко лято, вече почти един век в масови размери. Затова там, където се срещат земята и морето, човек е предразположен да се влее без остатък в буйни “дионисиеви вакханалии и оргии”. Тук двете начала – земята, символ на плодородието и раждането, и морето, символ на самия живот – подемат страстен танц, увличащ и млади, и стари...
Казаното дотук беше извлечено от изначални представи, конституиращи по-нататък “опорите”, върху които се гради човешкото съществуване. Това са архитипични, дълбоко вкоренени и несъзнавани представи, които са живи във всяко живо същество. Въпреки че “изнемогват” под тежките пластове на съзнанието и културата, които са ги потиснали, “изтласкали” в лоното на забравата. За да се убедим в тяхната “общовалидност” и автентичност имаме един изход: да погледнем в закрепеното от човешката памет, удържала истински значимото на отдавна изминали времена – най-древните, първичните и основополагащите всичко по-нататък епохи на митологията. Затова ни предстои да сравним добитото в тези далеч отвели ни непосредствености (интуиции) с един познат образец – гръцката митология.(Край. Цялата поредица от тези текстове всъщност е откъс от моята книга ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар