Като описвам някои събития от съвсем близкото ни минало ще правя всичко възможно да подтиквам читателя най-вече да осмисля случилото се; защото без откриване на смисъла историята става най-скучна фактография. А този смисъл на историята най-напред го даваме ние, хората, действайки по един или друг човешки начин: нашата човечност поражда смисъла на историческото действие. Обикновено мнозинството от хората не се ориентират в този смисъл още докато събитието тече пред очите им, а са потиквани в реакциите си от съвсем несъзнавани импулси. Някои така и съвсем не успяват да схванат смисъла на случващото се с тях самите. Когато обаче събитията отшумят, мине известно време, техният смисъл трябва да бъде наново реконструиран, възсъздаден било в разказа за тия събития, било в спомена. Но това винаги означава да бъде сътворен от нас самите: по тази причина нашите интерпретации на случилото се са твърде различни, а пък въпросът за историческата истина си остава най-заплетен. Оказва се, че смисълът, бидейки човешко творение, изразява нашата субективност с всичко, което й принадлежи - ценности, усещания, мисли, смисли, идеи, чувства и пр. Ето че се оказа, че е неизбежна субективността на нашите интерпретации, но това не е недостатък, а е едно твърде важно и голямо предимство, което именно задава човечния и личностен печат на събитията: в историята действат не роботи, а живи и слаби, а много често и съвсем объркани хора.
Ще дам един крайно изразителен пример та да се поясня. Сега вече с точност знаем, че икономическият крах на социализма започва много преди 1989 година. Още в началото на 80-те години на миналия век са налице всички главни предпоставки за крах на тази по начало нежизнеспособна икономическа система - и само отчаяни действия на тогавашните управляващи отлагат във времето пълния банкрут на социализма. Да, неизбежният крах е бил задържан по изкуствен начин, именно чрез наливането на пари, взети от западните банки. Така е било изкуствено поддържано "благоденствието", а пък под благоденствие при социализма трябва да се разбират ниските цени, съпровождащият ги винаги дефицит на стоки, опашките по магазините, ниските заплати, които при това няма за какво да бъдат изхарчени, много други такива абсурди и пр.
Да, но ето че комунизмът изведнъж, сякаш и уж рухна. Това стана ясно веднага след промяната в 1989 г., когато самата им партия призна, че имало страшни "икономически деформации". Междувременно дойде демокрацията, което пък съвпадна с все по-явните симптоми на задаващия се крах на икономиката. И ето че всички кризисни явления набързо бяха пришити на... демокрацията. Да, представете си, демокрацията била виновна за това, че магазините били празни: през цялата 1990 година, която описах току-що, точно това се набиваше в съзнанието на благодушния народец. Партийните организации на БКП явно добре поработиха тогава, разпространявайки тази мълва: демокрацията и свободата означават криза, беди, глад, мизерия, всякакви кошмари. Говореха това партийните секретари на редовите комунисти с поръка да разпространяват тази интерпретация навсякъде, а пък тия редови изпълнителни комунисти слушаха със щръкнали от страх коси над ниските чела. И след това разпространяваха упорито и тъпо мълвата, че демокрация и свобода значат бедност, а пък лековерният народец кимаше и се съгласяваше. Още тогава почнаха да натрапват баснята, че "при комунизма си живеехме добре, а пък сега вижте какво става: ровим в кофите за боклук!". Простото времево съвпадение на икономическата криза, породена от същия този комунизъм, с демокрацията - понеже икономиката е създавана на погрешна основа именно при комунизма! - беше използвано, та да се набие в главите на хората убеждението, че демокрация значи бедност, а пък комунизмът е нещо като раят, препълнен с приветливи партийни секретари и с мило усмихнати милиционери, грижещи се всеотдайно за народа. А пък наоколо в този рай, естествено и както във всеки рай, непрестанно си текат обичайните реки от мед, масло и... ракия.
Та ето че когато дойде лукановата зима с нейните ужасии, за които отчасти ви намекнах в предишното есе, значителна част от народа вече беше подготвена да мрази и обвинява за всичко не някой друг, ами демокрацията и демократите, които били съсипали прекрасния им комунизъм. Това, че комунистите управляваха до този момент, че СДС все още не е било на власт съвсем не пречеше да се разпространява дезинформацията, за която стана дума: "нашите другари се борят за добруването на народа, ала гадните и зли демократи пречат на другарите да ни ощастливяват все повече и повече". Самият факт, че на този свят съществуха демократи се тълкуваше като зловеща прокоба; изводът, който се натрапваше, беше, че ако се махнат по някакъв начин демократите, благоденствието на комунизма пак щяло да ни обсипе с всякакви благинки. Сега схванахте ли тази извратена, изопачена интерпретация на случващото се, която старата блудница БКП натрапи на голяма част от народа? Около една трета част от избирателите безрезервно вярваха на комунистическата митология за случващото се и си бяха най-твърдоглави комунисти, които винаги гласуваха за БКП-БСП. Друга около една трета у нас тогава, в 1990 г. се оказаха, че са твърди привърженици на промените, на реформата, на демокрацията, на свободата, на капитализма. И една трета си бяха, както е обичайно, безразличните и нищо не разбиращите. Ето тази е причината да настъпи едно зловещо разновесие на силите между комунисти и демократи, което доведе до това, че докато другарите грабеха държавната собственост по всякакви начини, страната тъпчеше на едно и също място, а същински реформи не се провеждаха. И така продължи близо 10 години, в които се яви и мафията, и мутрите, и всякакви бандити, които в един момент бяха толкова силни, че даже и министърът на полицията трепереше от тях (това стана при печално известния премиер Л.Беров). И при коварното равновесие на силите обикновено ставаше това, което каже... познайте кой... ами което каже ченгето от ДС Ахмед Доган, проклятието на България: от него зависеше коя от двете части на обществото ще надделее и ще е на власт. ДС със създаването на ДПС и намъкването на Доган в политиката направи своя велик удар, най-бляскавата си операция, която векове напред ще се учи в учебниците по история като същински ченгесарски шедьовър.
Та да се върна сега на самите събития от зимата на 1990-1991 година. Това беше една ужасна гладна, тъмна и студена зима, за която всички преживели я имат кошмарни спомени. "Партията" - така я наричаха тогава и още много време по-късно, та и до днес "другарите", които не ги е еня че има и други партии; но те са партии, а тя е "Партията"! - успя да доведе страната до същинско бедствие, в което повечко хора схванаха, че самите комунисти са бедствието, и значи трябва да си идат. И хората скочиха и поискаха оставката на Луканов. Политическа стачка окончателно парализира и без това парализирания от безхлебието и немотията живот в страната. Човек тогава имаше чувството, че всички скочиха изведнъж срещу правителството, щом това направи дори и прокомунистическия синдикат КНСБ (макар че сега вече знаем, че уж демократичната синдикална организация "Подкрепа" е била водена от един дълбоко законспириран играч с "леви убеждения", който просто е правел кариера в ДС, представяйки се за "демократ"!). И държавните средства за информация, радио и телевизия - тогава частни такива нямаше - протестираха и стачкуваха, имам предвид журналистите в тях: спряха програмите и пускаха само музика. Сякаш имаше заченки на някакво здраво гражданско чувство и поведение тогава - и си спомням добре, че това особено ме радваше когато заедно с огромно множество от всякакви хора всеки ден протестирах по главната улица на Пловдив. Но тази гражданска енергия, която тогава беше във възход, беше толкова пъти пропилявана, че тя секна и ето сега, в 2007 г, имаме едно безразделно господство на комунистическата олигархия. Но в този период имаше още много такива избухвания на гражданско съзнание и на гражданска енергия.
Луканов, както е обичайно за комунист, се инати дълго: много трудно се измъква власт от вкопчалите се в нея ръце на комунист, това наистина е крайно трудно. Така беше тогава с Луканов: голям инат показа този уж умен комунист. Е, той под натиска на "улицата" падна. И тогава лидерите на опозицията и комунистите седнаха да се сговарят за подялба на властта. Преговорите явно са вървели трудно, защото БКП преди няколко месеца беше спечелила "доверието на народа", имаше огромно мнозинство във ВНС, така че явно хич не й се е искало да се разделя с пълната власт. Но от друга страна огромна част от народа вече разбра и се убеди, че самите комунисти на власт са най-голямото бедствие. Без компромис нямаше да мине, пък и трябваше да се знае, че другарите тогава май наистина се уплашиха като видяха огромните тълпи от разгневени хора. Да, това е един от малкото моменти в най-новата ни история, в който комунистите се снишиха дотолкова от страх, че станаха комай по-ниски и от тревата. Уплашиха се не на шега, и то съвсем основателно: много престъпления тегнеха върху съвестите им, ако допуснем, че такива са налице при комунисти. Та значи се водиха дълги преговори, накрая се разбра, че ще се прави "голяма коалиция" БСП-СДС (тогава вече комунистите за една нощ бяха се преобразили в "социалисти"!).Какви пазарлъци са били правени не се знае, но се оказа, че шеф на правителството ще бъде едно никому неизвестно лице, бивш или дори действащ съдия, Димитър Попов, който народът помни с напевния си говор, сякаш е не съдия, ами нещо като владика. Този именно е същият, който скоро ще извика така патетично и мелодраматично: "За Бога, братя, не купувайте!", а пък народът ще се ужаси от една такава необичайна покана след десетилетията неспирни опашки. Три от най-важните, а именно икономическите министерства, бяха дадени на СДС, един от министрите на СДС беше и вицепремиер, той беше жельов човек, Димитър Луджев се казваше. В този исторически кабинет за министър на финансите беше турен математикът-икономист Иван Костов. Така именно Костов почна реформите в тази наша изтерзана от толкова комунизъм страна, нему историята беше отредила и да ги проведе докрай, ама не сега, а чак след 8-9 години.
Трябваше да се предприемат спешни мерки за овладяване на кошмарната ситуация. И от СДС предложиха на правителството и то проведе най-простото и неизбежно средство: премахната беше държавната регулация на цените. Абсурдно ниските цени, които другарите поддържаха толкова години, бяха отпуснати, та да се определят цените на всички стоки само от "пазара". То тогава какъв ли пазар е имало де, ама това беше направено. И се случи нещо неизбежно: цените на стоките скочиха повече от 10 пъти! Но по някакъв магически начин изведнъж магазините се напълниха с всякакви стоки: същинска чудесия, дори и банани се появиха! Преди това, пък и кажи-речи десетилетия дори, рафтовете на магазините бяха сякаш обрулени от торнадо или от тропически ураган: бяха съвсем празни, горките. А сега се напълниха за миг, и то с всичко: аз лично за първи път видях с очите си луканка, стояща си спокойно в магазин (преди това тя се е продавала под рафта и то само за избрани хора, само за другари!). Всичко имаше, настъпи пълно изобилие, стана почти като сега: чудо невиждано! Ала всичко беше невероятно скъпо.
Спомням си как угрижени пенсионери гледаха етикетчетата на цените и не вярваха на очите си, триеха от учудване очи: ето по тази причина най-вече повечето пенсионери намразиха завинаги Иван Костов и демокрацията по принцип! Преди те по цял ден се шляеха с празни чанти, преследваха като ловци някакви стоки, и все успяваха с нещичко да се върнат вечер, купено някъде на ниска цена. Тогава беше станало така, че пенсионерите ядяха млякото, а пък за децата нямаше мляко: защото родителите им работеха и не можеха да обикалят магазините в преследване на бурканче мляко. Но ето че сега животът на пенсионерите сякаш се обезсмисли: всичко имаше в магазините, ала беше недостъпно за тях. И те скокнаха да реват против Костов и срещу демокрацията! Искаха си, горките, пак комунизъма...
Нали се сещате какъв превъзходен шанс се появи тогава за "Партията", която с чужди ръце най-много обича да лови опасните и горещи кестени? Ами, естествено, че тя не пропусна да обяви, че СДС е виновно за скъпотията: тя, партията, иска ниски цени, ама тия злодеи от СДС направиха така, че цените да са недостъпни за "народецо"! Може би, знам ли, точно с тази цел беше и съставена тази странна червено-синя тогавашна коалиция: СДС да лови горещите кестени, а пък партията пак да стане "спасителката на белия кон"?! Факт е, че от този момент мита за благоденствието, свързвано с "грижите на партията за социално слабите" и с ниските цени, набра такава сила, че той и до днес си трови душите на толкова много хора у нас.
Ето защо аз настоявам да се мисли, без мислене нищо не става: какво значи "Партията" да ни ощастливява с ниски цени?! Абе откъде се взема ресурс държавата да поддържа ниските цени?! Няма откъде, пак от гражданите се взема, а пък понеже те нямаха вече нищо, ограбени бяха до шушка от същата тази партия, то управниците великодушно поддържат ниските цени като теглят кредити от западни банки. Милиарди кредити, които и внуците ни ще плащат. Ето така схващаха тогава нещата "лошите", именно демократите, хората, който поддържахме СДС. Знаехме, че има някакви икономически закони, които ако се нарушават - а точно това правеха комунистите в цялата си история! - то самият живот тогава неминуемо ни отмъщава, и то най-жестоко. Животът не може да се надхитри, както и природата, "безплатни обеди" няма. Ала другарите, кой знае защо, точно тях, безплатните обеди, най-много обичат: да лапат само те, а пък другите, наивниците, да ги залъгват с чудни митове, с голи обещания, с приказки за "социална справедливост", като обикновено в края на краищата ги черпят да пият само по една чаша студена вода...
Правителството на Попов управлява шест-седем месеца, до октомври 1991 г. За това време другарите успяха да убедят голяма част от наивните хорица, че бедствието за страната не са те, а че такова бедствие е единствено... СДС! Вместо да се разпадне и да бъде забравена, тази партия си остана да бъде едно също такова голямо и грозно проклятие за България, каквото си е и нейният сателит: ДПС. По тази причина и продължи цели 18 години прословутият български преход, който не е завършен все още даже и днес. А пък комунистите и сега пак са си на власт у нас. "Ние пак сме тук..." - това беше заглавието на една колонка във вестник "Дума", печатният орган на другарите, списван от Ст.Продев; този именно израз стана символ на това, че от червената напаст едва ли някога ще се отървем. А трябва да го сторим на всяка цена...
Няма коментари:
Публикуване на коментар