Новото неизбежно се блъскаше в непробиваеми стени (21)

В периода 1993-94 година привържениците на демокрацията и реформаторите – защото тогава все още не можеше да се говори, че хората, подкрепящи СДС, са десни, или че споделят една дясна философия – бяха сякаш нищожно малцинство. Именно както обикновено често се случва у нас, както е и сега, в навечерието на 2008 година, когато пиша тия записки. Тогава в СДС имаше всякакви хора, и леви, и десни, и “центристи”, но всички тях ги обединяваше една антикомунистическа идеология, чиято сърцевина беше признаването на ценността на свободата и автономията на личността.

Срещу това неголямо малцинство от привърженици на свободата и твърди антикомунисти стоеше една огромна маса от ценностно неопределили се, разочаровани, а затова и съвсем объркани хора, които просто не знаеха какво искат – и на които им беше все едно кой управлява или за кой гласуват. Тъкмо този голям слой неизявили се в ценностно отношение хора беше и социалната база на управлението от ония години, което се възползва объркаността на хората за да даде простор за развихрянето на мафиотите. Които било чрез заплахи, било чрез подкупи, си осигуриха пълно бездействие и парализа на властта, та да си устроят тази дълга и непроницаема нощ на бандидитизма, каквато е управлението на нещастния и жалък сламен човек Беров и на неговия наставник Желев.

Но моята мисъл започна с това, че твърдите, готови на всичко привърженици на свободата и демокрацията у нас и тогава, и сега са твърде малко, което и поражда реалната възможност шмекери в политиката като Жельо Желев или Бойко Борисов (примерно) да просперират, да са във възход, а пък и често да се добират до властта. Тези привърженици на свободата, за които говоря, и към които винаги съм принадлежал, наистина бяха готови на всичко, те понесоха безкрайно много трудности, изпитания и разочарования, ала не се предадоха. Но мнозинството от хората у нас не показаха такава преданост към свободата и при първите трудности възроптаха срещу нея, а в един момент почнаха и да я проклинат. От омаяни от свободата и почувствали се горди граждани те в един момент станаха нейни врагове, които или почнаха да си мечтаят с носталгия за връщането на комунизма, или пък почнаха, понеже са без ценностен ориентир, да подкрепят именно най-откровени шарлатани в политиката. Това, че СДС на няколко пъти се цепи, че в него постоянно течеше процес на “люспене” (защото както люспа по люспа се бели луковата глава така сякаш се белеше и СДС, за да се свие накрая до ядрото си) показва, че много хора не бяха толкова беззаветно предани на свободата, както им се е струвало в началото, и в ней-решаващи моменти им се стори допустимо да я предадат. Това не е проява на дефектен или слаб характер, то е показател за това, че в широките среди на народа у нас няма развито и здраво съзнание за свобода, че мнозинството у нас, следователно, съвсем не разбира великата ценност на свободата, че много от хората са готови да заместят свободата със всякакви унижения, стига поне малко да са по-сигурни и спокойни – защото, знайно е, свободата е неделима от безпокойството, тя е и тежко бреме, което на мнозина просто не им е по силите. Това именно доведе дотам, че под действието на указания фактор у нас преходът беше твърде продължителен, странен и непоследователен. И е истинско чудо че все пак ценителите на свободата у нас въпреки всичко в края на краищата надделяха, та се стигна до триумфа на приемането ни в Европейския съюз: нищо че безскрупулни политици като Гоце и Дмитриевич оскверниха с присъствието си този исторически акт. Понеже тяхната партия за всички тези години беше главната антиреформаторска сила, и затова е грозно да се опитва да си присвоява заслугата за приобщаването ни към Европа. Защото именно техните хората тогава, в 1993 година злорадо и просто злобно крещяха: “Искахте свобода, искахте свобода, нá ви сега свобода” – и сочеха към етикетите на стоките в магазините. Сякаш ценността на свободата зависи от това какви са цените на продуктите за ядене, а не от това доколко ние самите нещо струваме.

Тогава, в ония времена на разцвета на мафията от 1993-1994 година, често се случваше хората по улиците да спорят твърде много, което е начин да се проясняват съзнанията, позициите и ценностите. Трябва много, твърде много и най-настойчиво да се разговаря с хората, да им се помага да проумеят и да усетят със сърцето си някои дадености и също предимствата на свободния живот, което именно ще ги направи дясномислещи, ще ги направи твърди привърженици на дясната ценностност, на дясната политическа философия, на дясната стратегия на живота. Аз самият поради естеството на работата си – преподавател по философия – от години бях разбрал значимостта на едни такива дискусии, явяващи се нещо като "курсове по гражданска доблест". Още преди 1989 година във Философския дискусионен клуб към ПУ, а пък след това и в опозиционните партии, в клубовете на СДС (примерно Клубът за демокрация), по митингите, шествията, бденията и навсякъде другаде, където ми се удаваше възможност, съм водил много разгорещени дискусии с всякакви хора, и съм се опитвал да помагам за ценностното оздравяване на съзнанията им. И ето че когато през цялата 1993 година аз фактически си бях безработен, много разсъждавах какво да правя по-нататък, какво да работя, как да издържам семейството си. Да стана “свободен интелектуалец” и публицист едва ли беше възможно, понеже точно тогава много, прекалено много хора усетиха в себе си творчески пориви, поради което човек не можеше да се вреди и да пробие сред братството на пишещите. Е, излизаха ми от време навреме статии във в-к ДЕМОКРАЦИЯ, във в-к ПОДКРЕПА, в в-к ВЕК 21, в в-к АНТИ, в някои пловдивски вестници, но от това просто нямаше как да преживявявам. Защото парите бяха не в тези издания, а в съвсем други, в които хора като мен просто не ги публикуваха, а пък където ме публикуваха, не ми и плащаха, а всичко минаваше под параграфа "заради идеята". Аз исках нещо да работя колкото да имам някакви средства за съществуване, а пък основното, към което беше насочен интересът ми, беше писането, и то не само на публицистични статии за вестниците, ами и на по-сериозни неща, именно книги. Тогава именно замислих своя проект, наречен “Център за развитие на личността”, в който освен провеждането на изследвания, свързани с познанието и разбирането на човека, най-вече трябваше да се провеждат и по-практически инициативи, примерно психологически консултации, психотренинг, психоанализа. Разбира се, в онова време този проект беше едно твърде подранило пиле, много от нещата, с които се захванах, не потръгнаха, но пък в други насоки аз с настойчивост и постоянство успях да постигна нещичко – нищо че признание от страна на социума и тогава, и сега все още нямам.

По това време именно в средните училища започна да се изучава един цикъл от философски дисциплини: психология, логика, етика, философия на правото, философия, въвъден беше и предмет “свят и личност” в 12 клас, но малко по-късно. Разбира се, нямаше подходящи учебници и помагала, да не говорим, че и преподаватели нямаше – мнозинството от учителите тогава бяха с дефектно и непоправимо увредено от марксизма-комунизма съзнание. Спомням си, че през есента на 1993 г. аз отново трябваше да вляза в клас като учител, този път по психология в една пловдивска елитна гимназия. Тогава и видях първия “съвременен” учебник по психология – когато го разгърнах, установих, че той е пълен с баналностите на съветската психология, нищо че претендираше да е модерен и “плуралистичен”. Аз лично такива глупости не можех да преподавам, под достойнството ми е някак си. През цялата учебна година в това училище експериментирах, пробвах какви ли не неща, тестове, нови, различни теми, с една дума, наруших изцяло официалната програма, но много неща открих за себе си и си направих своите изводи. Така моят Център се пренесе с мен в средното училище, и след две години опити и търсения от всякакъв род аз написах свой учебник по психология, алтернативен на официалния. Учениците приемаха много добре моите иновации, което, разбира се, не можеше да се каже за директорите и инспекторите; те посещаваха часовете ми, излавяха ме в крещящи нарушения на програмата и ме… уволняваха. Но аз отивах в друго училище и продължавах, не се отказах, и доведох нещата до край. Учебникът ми беше готов и от края на 1994 година аз започнах една предварително обречена битка за признаването му от образователната институция. Налага се накратко да разкажа и за това.

Аз много ясно предусещах как стоят нещата и затова с огромно неудоволствие се захванах с “узаконяването” на учебното помагало по психология. Едновременно с това почнах да разработвам и помагала по логика и по етика – исках да напиша помагала по целия философски цикъл, които да са подчинени на единна идея и концепция. Занесох, разбира се, в министерството своя ръкопис, и там чиновничката, която го прие, ме изгледа все едно че съм извънземен: по този начин съвсем не ставаха тия неща бе, момче! Каза ми да чакам отговор, е, чаках го упорито, чакам го и досега, не го дочаках, естествено, няма и да го дочакам. Тогава аз опитах и по друг начин – с последните си пари размножих ръкописа и го изпратих до няколко основни издателства. Пак нищо, никакъв отговор. Бях на път да се отчая, когато един ден получих отговор от издателството ЛИК – заинтересували се бяха от ръкописа и искаха да го издават! Това беше невероятно, не вярвах на очите си!

Да, наистина, тогавашното частно издателство ЛИК на Любен Козарев пожела да издаде моето учебно помагало по психология. Срещнах се с него, и Л.Козарев ми заяви, че страшно много му харесва ръкописа и че ще го издаде на всяка цена, пък дори и да не получи разрешение от министерството. Все пак беше по-добре МОН да санкционира издаването на помагалото, просто да го разгледа и да издаде един акт, с който да го утвърди за учебно пособие, което да може да се ползва в преподаването. За това нещо издателството и аз самия изгубихме… две години, и то при положение, че единственият учебник (този със съветската психология) беше крайно негоден. Поради тия разправии и проблеми аз тогава се наложи да вляза в болница, понеже сърцето ми не издържа: получавах пристъпи на тахикардия (учестен пулс), които в един момент трябваше да бъдат овладявани само чрез електрошок. А това означаваше, че аз вече си бях смъртник – спомням си, че лекарят, като гледаше една кардиограма, се чудеше как при това положение още съм жив, как не ми се е спукало все още сърцето. Уплаших се и влязох в болница. Един месец се лекувах и в Националния център за сърдечно-съдови заболявания в София.

Разбира се, образователната бюрокрация отстъпи едва в 1997 година и тогава моят учебник излезе с тяхна санкция, дадена обаче с половин уста. Учебникът, отпечатан в 1000 бройки, се изчерпа за две седмици. По телевизията в предаване за книгите моята "Животът на душата: психология" беше представена и това предопредели разграбването й. Почнах да я преработвам, защото се откриха някои недостатъци, ала успяхме да я издадем отново едва в 1999 година. Пак с невероятно трудно получено разрешение от МОН. А вече издателството имаше поръчки от много училища, знаех например, че някои учители в София бяха почнали да преподават само по него, и отзивите бяха насърчителни. И второто издание излезе в 1000 екземпляра и се продаде още по-бързо. Започнах подготовка на трето, усъвършенствано издание, също напредваха учебниците по логика и етика. Работих изключително упорито в тия години, понеже бях овладян от една крайно ентусиазираща ме идея.

Но да завърша с един епизод, който достатъчно красноречиво показва как се приемаше издаването на мой учебник от образователната бюрокрация и от учителството. Всяка есен се провеждаха съвещания, на които инспекторите да инструктират и да дадат насоки за преподаването. Аз присъствах на такива съвещания в Пловдив. Инспекторът беше мой стар познайник, който се стараеше колкото се може по-гадно да забранява на учителите да ползват моя учебник. Когато идваше момента за това кои помагала могат да се използват, той поглеждаше право към мен и гледайки ме в очите, заявяваше: “Всъщност, има само един официално одобрен учебник, вие по него си работите, всеки друг учебник или помагало просто не го разрешавам”. Казваше това, и дружески ми смигваше. Отначало аз реагирах съвсем спонтанно, веднага исках думата, за да кажа, че, както е известно, има и друго помагало, моето, което също е одобрено. Но инспекторът твърдо отсичаше, че друго помагало няма, че трябва да се преподава по официалния учебник, че всички, дори и г-н Грънчаров, трябва да преподават по него. Когато аз почвах спор, другарките учителки, бивши партийни секретарки, които сега, в новите времена се бяха преквалифицирали в учителки по философия, почваха да ръмжат и да роптаят: “Абе какво иска тоя бе, как може такава нагласт, дошъл е тук да си рекламира некадърния учебник ли, докога ще го търпим бе?!” – крещяха това и гледаха верноподанически към инспектора, който мазно се усмихваше. Понеже самият той пък канеше авторите на оня, на официалния учебник, и им плащаше даже, за да рекламират учебника си, ала те, както и той, бяха привърженици на така милата на сърцето им съветска психология. А после, след като минаха няколко години, аз вече не се обаждах, понеже ми беше писнало, и инспекторът напразно очакваше да се обадя когато пак традиционно си казваше, че други помагала няма.

Такива работи, мръсотия до шия, какво друго да се каже?! И то мръсотия навсякъде, във всички сфери - ето, показах ви отчасти каква мръсотия цареше в образователната област. Всяко ново нещо се сблъскваше с непробиваеми стени. Дори когато СДС при Костов взе цялата власт и аз вече имах приятели-депутати, които лично занесоха на министъра моите помагала, пак нищо не стана. Не получих разрешение, защото образователната бюрокрация, пък и цялата назначена от комунистите държавна администрация си остана непокътната. Та така е и до днес – учебниците, по които учат учениците по философските предмети, са крайно негодни, но пък за сметка на това са писани от приближени на властта и на министрите. И по тази причина авторите вадят огромни пари от тия учебници.

И ето, един от авторите на оня, на съветския учебник по психология, мой отколешен познайник от ПУ, преди години ме срещна на улицата и използва случая да ми се похвали, че от постъпленията от продажбите на учебника си бил купил… няколко апартамента. Ей така, за да инвестира парите, понеже да не му ги била изяла инфлацията! И гордо ме погледна, а пък след това ме попита: а какво твоя милост направи парите, които е получила от учебника си? И аз му казах: ами с тия пари, с хонорара си де, си купих… компютър. И нищо повече. Оня гадно се усмихна и се забърза та по-скоро да сподели радостта с другарите си по партийна ядка - на БСП, разбира се, на коя друга партия да е?!

(Недовършен и неошлифован е този очерк; следва и продължение)

Добави в Svejo