Смятам, че приятелството е “завършена цялост”, то не е “липса на любов”, нито пък “недостигнала до себе си любов”. Тъй като е възможно за мъжа жена да е приятел (-ка), то мнозина са се подвели, че приятелството в своето “естествено развитие” прераства в любов; смята се също, че ако с една жена си само приятел, то това означавало, че я смяташ недостойна за любов, въпреки че в много случаи приятелството идва след любовта. Подобни мнения говорят за обърканост, за смесване на двете; ето защо аз предпочитам ясно да ги разгранича, признавайки на всяко достойнството му. Поради това ми се налага да се заема с проясняването и на любовта.
Да се каже, че между “еднополовите” същества възниква приятелство, а между “разнополови” - любов, е просто невярно: понякога любов възниква и между човешки същества от един и същ пол, а също, както току-що казах, много често на мъжа приятел може да бъде жена, а на жената - мъж. И тъй като и двете, и любовта, и приятелството, бяха определени по-горе като “телесно-душевна” връзка, то задачата ми за тяхното разграничаване се оказва толкова по-трудна и сложна.
Ако приема, че приятелство е човешкото отношение, при което няма “еротика и секс”, докато любовта винаги включва в себе си тези последните, то това схващане, независимо от елементарността си, може би е близо до истината. Но ме съмнява, че нещата са чак толкова прости, тъй като еротичният компонент, макар и изразяващ се в друга форма, неизбежно присъства и при приятелството: еротичността, еротичната чувствителност е неотнимаема част от човешките реакции и възприятия и затова индивидът не може да бъде лишен от нея при приятелството. Например приятелят ми може да е красив, “сексапилен”, дори “съблазнителен” - нима моите възприятия няма да уловят това, нима аз ще бъда сляп за това? Но аз, чувствайки неговата еротичност, въпреки всичко няма да се влюбя в него - и само тогава той ще ми остане приятел.
Излиза, че еротичността не просто бива потисната (потискането не може да не е резултат на латентна хомосексуалност!) при приятелството, тя трябва да бъде оставена на самата себе си, за да намери сама формата, характерна за едно приятелство, а тя, неизбежно и необходимо, налага така или иначе своя отпечатък. Някои психолози затова са склонни да определят приятелството като “остатъчен израз” на изначалната бисексуална природа на човека. Това означава, че ние така или иначе харесваме и се привличаме от своите приятели (и затова сме им така отдадени, затова сме така “пристрастени” към тях!), което е израз на еротичност, но въпреки това те ни остават приятели - и това не просто се определя от изявената сексуална ориентация на индивида, а се проявява независимо от нея (казах, че и хомосексуалните могат да имат приятели, а хетеросексуалните - приятелки).
Вижда се, че въпросът по този начин става прекалено заплетен, но не бива да се оставям на “леснотията” на всичко опростяващите абстракции. Как тогава да преодолея трудностите в тази тема? Всеки човек така или иначе има определено еротично излъчване, което рефлектира както в душите и телата на съществата от неговия, така и на тези от другия пол. В някои случаи в резултат на това се поражда любов, в други приятелство (независимо от пола на индивидите, влезли в съответното отношение). Ако приятелството е изцяло индиферентно спрямо “еротичната компонента” на личността, то тогава личността е ощетена откъм нещо изключително значимо: аз съм пренебрегнал в такъв случай пола на партньора, неговата сексуалност и свързаните с тях еротични прояви и характеристики. Моят приятел - за да ми е, за да си остане приятел - трябва за мен да е (така излиза!) безполово същество, тъй като за приятелството ни полът се оказва излишен, несъществен, неизразителен като еротичност. Ясно е, че това последното е абсурдно: другият, приятелят ми присъства в нашето приятелство като цялост, която необходимо включва и сексуално-еротичните, половите и телесните изрази на неговата личност, аз за него също не мога да бъда “ефимерна субстанция”, лишена от своето “полово достойнство”. Щом като това е така, то приятелството не може да не е еротично “оцветено”, и значи работата се свежда до това да разбера как тази еротичност съществува под строго определената форма на приятелство.
Ако аз изведох приятелството от чувството за приятност, тъкмо това вече предопределя наличието на еротичен компонент в него: усещането за приятно е израз на своеобразна еротичност, то е еротично чувство. Казах също, че това приятно чувство не преминава определена граница, зад която е “прекалено приятното”, което обикновено свързваме със сексуалното удоволствие и преживяване. В приятелството, разбира се, “няма секс” в неговата пълна форма (казвам това, тъй като понякога приятели, особено на определена възраст, “използват” половите си органи в съвместни сексуални игри, пример за това е съвместното мастурбиране), а има само свързани със секса рудименти или прояви, разполагани около секса (например приятели могат много да говорят за секс, да споделят чувства и преживявания, свързани със секса, без да им се налага непосредствено да го правят). Общо взето всички онези неща, които според настроенията на живата личност са годни да възбуждат чувството за приятност, в приятелството непрекъснато се “експлоатират”, те доставят удоволствие, имащо и еротичен характер, без да се налага да се свеждат до самото сексуално преживяване. В същото време тази граница при любовта и неотделимия от нея секс съвсем няма значение, тя бива елиминирана, поради което любовта неоспоримо носи по-пълноценно удоволствие (бидейки израз на неограничената еротичност на личността) от приятелството - въпреки че, естествено, не е способна да го замени. Нека засега се задоволим с това като щрих на едно възможно разбиране.
В съответствие с казаното любовта при мен идва когато първоначалната симпатия започне все повече да се излива в действия и чувства, в които еротичността придобива определящо самостоятелно значение, т.е. в които еротиката започне да става “център” на човешкото отношение, негова “ос” и “ядро”. Щом като в една връзка еротичността бъде изведена на преден план и започне да се саморазвива съобразно своята вътрешна логика (т. е. стане доминанта), то аз мога да съм сигурен, че ще се роди любов, а не приятелство (казах, че приятелството е склонно да “озаптява” еротичността на партньорите, да я държи в рамки, да не й позволява да стане водеща и самостоятелна). Всичкото това означава, че в моята душа предимно еротичните чувства започват да се налагат като най-значими, което за мен е симптом, че идва любовта; любовта е онова, което е способно да се ориентира предимно към еротиката, към еротично-сексуалното удоволствие, докато приятелството има други “центрове” на своето осъществяване.
С казаното, надявам се, не отнемам по някакъв начин възвишеността на любовта като висша проява на “трансцендентна човечност” и не я свеждам до чисто еротичното, до “секса като такъв” - дано не бъда разбран в такъв един смисъл. Но лично аз не виждам друг начин за разграничаването на любов от приятелството и ми се струва, че мнозина ще се успокоят като добавя, че тъй като любовта е нещо по-силно и по-висше от приятелството, то тя има и свойството да го “включва” в себе си, т.е. да притежава всички ония чисто душевни, емоционални, личностни и дори духовни характеристики, които са същност на чистото приятелство. Така че “формулата” на любовта се оказва “приятелство+секс” (старото и добре известно “чувство+секс”!), което за сетен път показва, че тя въпреки всичко превъзхожда приятелството, има повече възможности да обогатява живота на човека.
Думичката “секс” не бива обаче да се разбира съвсем опростено, сексът е израз на човешката сексуалност, тя от своя страна - на безсъзнателното в човека, това последното пък е същност на волята за живот, символизирана от тялото и пр. - ето защо зад думичката “секс” присъства поне “половината човек”, “половината от човешкото”, онова, без което човекът би бил нещо безжизнено и непълноценно, а неговият живот никога не би достигнал така жадуваната, така потребната ни жизнена пълнота.
(Следва)
Откъсът е от моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (Етика на достойнството), 2001 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар