В корена на любовта стои еротичното влечение към друг индивид, постепенно или пък изведнъж ставащо център на това отношение между двамата. Обикновено (най-разпространения случай) влюбените, т. е. изпитващите еротична страст помежду си, са от различен пол, много по-рядко - от един и същ, а понякога полът на “обекта на любовта” няма особено значение: хетеросексуалност, хомосексуалност, бисексуалност.За да не уточнявам непрекъснато пола на влюбените (той би трябвало да се подразбира!) ще говоря за “индивиди” и “човеци”; толерантността изисква същевременно да не се пренебрегва любовта при останалите сексуални ориентации (на “сексуалните малцинства”), което може да стане по указания начин. От друга страна пък еротичното влечение е израз на живота на сексуалността, на безсъзнателното, което се овладява под формата на либидо от неудържим интерес към телата на други индивиди. Еротичната страст, казах, е онова, което отличава любовта от приятелството, и затова тя трябва да бъде разглеждана в тази нейна конституивна за любовта роля. Съвсем условно тук мога да кажа, че в някакъв смисъл “еротично влечение” съвпада със “сексуално желание”, а това последното е същност на либидото, определяно като “глад” за сексуални удоволствия (Фройд). Ето защо тук трябва да започна с изясняване на естеството на еротичното, на влеченията, копнежите и подбудите, свързани с така широката област на еротиката.
Мъдростта на древните и тук си остава ненадмината: Ерос е една от първичните космически сили (наред с Хаоса, Гея, земята и Тартар, “подземното царство”), и същевременно син на богинята на красотата и любовта Афродита от брака й с войнствения Арес, тяхно дете е и хармония. Но Ерос изразява вечния стремеж към прекрасното, към красотата и затова е бог на любовта, представян като “смел стрелец, крилат и многоизкусен, владетел на ключовете на ефира, небето, морето, земята, царството на мъртвите и Тартар”; при това е и “хитроумен, но жестокосърдечен, златокос и златокрил малчуган, получил от родителите си жажда за обладаване, твърдост, смелост и… бездомност”. Който иска да разбере какво е Ерос за човека и за влюбените нека да прочете “Пирът” на Платон, там е цялата възвишена истина за този бог, там е и истината за любовта.
“Уцелените” от стрелата на Ерос - силата, която еднакво подчинява на себе си мъже и жени, силата, на която всички са подвластни - се овладяват от могъщо желание за любов, привличане, обладаване и удоволствие, което, изглежда, е израз на симпатията, пронизваща в неговия корен “всичко съществуващо”. Ерос носи в себе си всичко онова, което впечатлява силно и мъже, и жени - така силно, че те съвсем не могат да му устоят, в такъв смисъл той е източника на любовта. От Платон ще припомня само кои са основните и общите за мъжа и жената качества, олицетворявани от Ерос: блаженство, красота, съвършенство (трите привлекателни цели и стремежа), след това младост, нежност, гъвкавост (разбирани като качества и на тялото, и на душата, на нравите), накрая, добродетелите, така силно привлекателни и значими, а също и потребни на любовниците, са ненасилие, свобода, справедливост, благоразумие, или способност за въздържане, за “контрол” на желанията и удоволствията, храброст (противоположна на плахостта). Това са ценностите, без които любовта не може да възникне, или пък ако възникне, няма да е любов, а нещо друго, различно от нея; това са (според идеята за човечност) ония неща, които и мъжът, и жената еднакво ценят у другия - стига душата да не е извратена. Какво пък означава всичко това?
Еротичното влечение е несъзнавано - и точно затова е толкова по-силно, толкова по-могъща е властта му над човека. Същевременно то е архетипично, т.е. е израз на структури и форми, заложени дълбоко в недрата на субективността, които определят нашата отдаденост на живота. Такъв дълбинен архетип е красотата наред със съвършенството и блаженството, подобна природа имат младостта, нежността и гъвкавостта (по Платон), а също и ненасилието, свободата и благоразумието. Едва чрез приемането на дълбинната определеност на еротичното може да се проумее изключителния му ефект върху душата и тялото на човека, неговата несравнима с нищо друго онтологична мощ (то, казах, всъщност изразява нашата преданост спрямо самия живот).
Казваме, че в основата на любовното влечение към друг човек стои неговото еротично излъчване, неговата еротичност, като под това разбираме “сексапилност” (“сексапил”), другояче казано - “половост”, да си “породист в сексуално отношение”. Но еротични са отделните “расови екземпляри”, които предизвикват - поради съответствието им с Ероса - образец -силно привличане, възбуда, неудържима симпатия, дълбок любовен трепет, на който никой не е в състояние да устои. Този факт на живота би си останал напълно непонятен без допускането на архетиповата природа на еротичното - и на еротиката (а това последното, че еротиката е “субстанциално определена”, едва ли някой може да отрече!) Затова и никой не е и не може да бъде безразличен към красотата, затова и красотата се мисли като неотделима от младостта, а тази последната от свежестта, нежността и гъвкавостта, затова и не се налага никой да не бъде “учен” на тези неща (те са “инстинктивна даденост” и заложба на сърцето, което започва да трепти когато ги съзре) и затова всички ги разбират - макар че мнозина не искат да ги “признаят”, понеже са си въобразили, че са им “лично неизгодни”.
Ако някой индивид е “ограден със стени” от еротичното, то това би означавало, че той е изцяло жизнено непълноценен - въпреки че едва ли е възможна в реалност такава жестока човешка трагедия. Ако не изпитвам еротични трепети, то това значи, че съм ощетен откъм най-значимото: станал съм неадекватен спрямо самия живот, съвсем не разбирам и няма да разбера защо живея. Но битието мъдро е поставило граница пред такъв невъобразим абсурд: щом съм жив, значи еротиката е сърцевина на живота ми. Животът ми става безсмислен или не с особен смисъл ако не улавям в него и в себе си определен привкус на “еротомания” - това казвам специално за да подразня моралистите; но, впрочем нима тяхната силна раздразнителност не е израз на същото?!
(Следва)
Откъсът е от моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (Етика на достойнството), 2001 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар