ЛЕКЦИЯ ПЕТА: Има ли философията бъдеще?5.4.Моята философия, личната стратегия на живота ми
Изглежда ние, модерните хора, сме поставени в една и съща – в принципен план – жизнена ситуация, в която са живели и хората от всички отминали времена. Променили са се доста, но все външни и недотам значими страни, а същината сякаш си остава неизменна. Човекът винаги е стоял със своите питания пред един свят, който е безмълвен, но пък за сметка на това по най-красноречив начин изразява своята тайна – стига да имаме очи и уши да видим и да чуем това, за което битието ни говори, показва или намеква. Ала за жалост мнозина не само че не чуват, а и не искат да чуят – и така да се приобщат към великата мистерия на едно живо, пулсиращо от жизненост битие. От което сме просто една, но затова пък най-значима част или дори “ядро”.
Просто жизнената ситуация, в която пребиваваме, няма как кардинално да се промени – стига ние, по незабележим начин, да не сме престанали да сме човеци, и да сме станали, да речем, свръхчовеци – или дори “богове”. Но докато сме хора, докато сме човешки същества, няма как да избягаме от една фундаментална жизнена ситуация, която поставя пред нас своите изисквания, а ние – искаме или не искаме – сме длъжни да им отговорим подобаващо. Да, има една жизнена реалност, която от нас иска по безапелационен начин да й бъдем адекватни, съответстващи – и горко на ония, които си позволят лукса да не й се подчинят. Никой не ни пита дали разбираме, или не разбираме, дали искаме, или пък не искаме да разберем: щом си човек, си длъжен да разбираш – и да бъдеш съответстващ на живота си. Този е пътят, а всичко останало едва ли заслужава да се нарече живот.
Разбира се, има и нещо друго, не по-малко важно. Налага се всекидневно аз самият винаги отново и отново да търся “оригинални решения” на моите уникални жизнени ситуации. Уникалността на моите жизнени ситуации произлиза и се дължи на моята собствена уникалност: аз живея тук и сега за пръв и последен път, друг точно такъв като мен на този свят не е живял и няма и да живее – как тогава ситуациите ми да не са свръхуникални? Ако не съзнавам тази уникалност и неповторимост на ситуациите, в които животът ме поставя, ако не отговоря по подобоващ начин на това, което животът иска от мен, аз съм застрашен да започна да живея неавтентично, неистински – и да ощетя сам и то неимоверно много живота си. Аз обаче няма да допусна това.
Трябвало да живея не както аз съм избрал, а както “се живее”, или както “другите живеят”. От мен се било искало единствено да подражавам на можеството, и по никакъв начин да не се опитвам да вървя по свой път в живота си – понеже било несигурно и пораждало безчет безпокойства. Ето защо трябвало да се върви по широкия друм на живота, където се влачат с нежелание и без вдъхновение несметни пълчища все от непълноценно живещи хора, които изобщо нямат дързостта да се запитат а защо, собствено, им е даден животът. А пък такива дали заслужават това велико богатство – животът – което нашият мъдър създател така великодушно ни е завещал?
Да следвам готови правила за живеене, които неизвестно кой и кога е изобретил, не е достойна жизнена стратегия за човека, който иска да живее пълноценно – и свободно. Всъщност това докалко изобщо живея се определя от това докалко разбирам и се ползвам от свободата си. Огромни пълчища от хора – и то от “най-съвременни”, сега живеещи хора! – си позволяват да се откажат от свободата си в името на един “добре подреден”, ала неавтентичен живот. И те по тази причина не правят друго в живота си освен да крият все по-нарастващото чувство на неудовлетвореност от един такъв всекидневно пропиляван живот. Ако е така, ако философията е моята мъдра наставница в живота, която няма да ми позволи да пропилея без смисъл живота си, тогава как да мога да си позволя лукса да живея без философия?! И то не каква да е философия, а моя, лична, изстрадана, съответстваща на мен самия, и по тази причина уникална човешка философия, която в един момент придобива очертанията на моя лична стратегия на живота ми.
Аз самият трябва да създам и да открия по неподражаем начин опорните точки, от позицията на които гледам на живота си – и го направлявам. Моят живот е пред мен, бъдещето ми – всяко бъдеще! – е открито и предстои, но трябва аз самият да го “направя”, да го “извикам при себе си”. Мога ли да постигна това ако постоянно се озъртам и гледам наколо, за да разбера какво правят другите – или ако съм се обърнал назад?
Не мога да вървя напред “заднишком”, или ако съм се обърнал назад. А вместо да се “озъртам” около себе си за да си “сверявам часовника” – и да марширувам в пребиваващия сякаш в небудно състояние поток от забързани хора – трябва да се концентрирам главно върху самия себе си. Тук е разковничето, туй е скрита тайната на живота ми – в моите собствени гърди. И Бог ми е дал всички ориентири, за да мога да направя от живота си мое лично произведение и творение – на нас, хората, не ни е позволено да живеем като роботи. Да си човек е невероятен шанс, но само от нас зависи доколко ще изпитаме очарование от живота си. Аз трябва да направя всичко, за да не пропусна този страхотен шанс и да позволя на живота да ми се разкрие, да ме дари с невероятни преживявания. Защото животът ме зове по същия начин, по който ми се отдава една страстна, изпълнена с любовен копнеж към мен самия една невероятно красива влюбена жена. Ала има глупаци, които проспиват безброй шансове – и по тази причина са така дълбоко нещастни.
Ако обаче се опитам да го постигна това, и аз всецело да се отдам на живота си, то с това неизбежно сътворявам една философия, която с право мога да нарека лична, моя, собствена. Ако обаче сам се лиша от тази възможност, то тогава какво ме очаква? Какъв ще бъде животът ми ако аз самият не съм “на висотата на изискванията” му към мен? Дали моето бъдеще не зависи пряко от тази жизнената истина, която съм постигнал сам, и то съвсем отговорно и свободно? Ясно е какви са отговорите на тези въпроси, даже и ако не разбираме отговорите им с своя ум, трябва просто да слушаме сърцето – то знае всичко…
Аз няма да постигна бъдещето, което искам, за което съкровено копнея, ако се опитвам да вървя в бъдещето си без разбиране, сиреч без философия. Ако моята философия за мен е останала неродена, то тогава аз съм си отредил едно доста окаяно, жалко бъдеще. Ако съм допуснал да смятам, че за човека философията е “лукс” или “непотребна вещ”, то това говори твърде нелицеприятни неща за мен самия.
Едва ли може ли нещо друго да замени философията. Ако можеше, то отдавна щеше да бъде открито. Например щяхме да си имаме превъзходна наука за живота, която щеше да ни дава неговата истина. И тогава всички щяхме да се откажем от свободата си, да я пожертваме, в името на единствено допустимото, “разумно” и “научно” живеене. Сиреч щяхме да заживеем еднакво и без никакъв патос – каква трагедия е това, чувствате ли го? И каква ужасна скука поражда то. Дано го разбирате: слушайте само сърцето си, то всичко знае.
Няма заместител на философията, който може да изпълни нейната жезнеутвърждаваща роля в живота ни. Защото именно философията е способна да съхрани тъкмо живота за живота ни. Ако пък има такъв заместител, тогава той ще бъде неимоверно непълноценен. “Технически” животът не може да се прави – каквам това, защото съвременният човек освен на науката вярва най-много и на технологията. Ала да свързваме надежди за живота си с така бурно разрастващата се технология означава да не съзнаваме какво искаме. Означава, че сме обърнали гръб на най-важното: животът трябва да се живее с патос. Сиреч трябва да се живее свободно. Това пак само сърцето ви може да ви го каже…
Това означава, че “модерната философия” – философията, съобразно с която така или иначе живеем – също е философия, също е изпълнена с мъдрост и любов към мъдростта. Няма как да е другояче. Не може да се живее… “научно” или пък “технически”. Не може да се живее според начин, който ни поставя извън стихията на живота. А трябва да прибиваваме в сърцевината на живота, да сме овладяни от него – и никога да не му изневеряваме. Това също ще ни го каже сърцето – този най-велик ориентир в постигането на моята лична и безкрайно вярна на живота ми философия.
Нашата раз-личност не е толкова голяма, че с право да може да се нарече… без-раз-личност. Или пък… без-личност. Философията е тази, която ни сродява в нашия споделен устрем към великото тойнство на живота.
Нико особено няма да постигна ако “философията”, от позицията на която гледам на живота си, се свежда до една такава безразличност. Безликото убива интимния трепет на самото живеене и на него изобщо не бива да залагам. Например не мога да живея, нагаждайки се спрямо това както са го правили хората в миналото. Една такава “минала философия” не може да ме вдъхнови, а това е фатален недостатък. И тя няма как да ми даде ориентирите на моето иначе непредвидимо бъдеще. Моето бъдеще зависи само от мен, пребиваващия за първи път в този живот, то се базира на моята свобода, а пък моята лична отдаденост на свободата се нарича философия – как тогава да мога да живея без философия и без разбиране?!
Защото за да постигна бъдещето, което искам, аз трябва да сътворя една изцяло своя “философия на бъдещето” си. Но ако аз самият “още не съм станал” това, което искам, то не съществува ли опасност без философия да се “размина” с бъдещето си? И мога ли да разпозная своето бъдеще без философията, която единствена може да ми го проясни?
Изправен пред едно бъдеще, изпълнено с толкова много възможности, аз обаче трябва да приема единственото, което ми гарантира свобода и вярност на призива на самия живот – аз трябва да творя сам и отговорно философията на своя живот. Другояче казано, трябва да живея според свой мащаб и мярка, смело впуснал се в бъдещето си. В иначе непостижимото мое “да бъда”, което трябва да посрещна достойно, лице в лице…
(Следва, а останалите лекции от този курс можете да прочетете ето тук.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар