Спускане в дълбините на света (11.2)

ЛЕКЦИЯ ЕДИНАДЕСЕТА: Тайнството на живота

11.2.Спускане в дълбините на света

Нека да приемем, че светът не е друго, освен изпълненост с тела. Тялото е “строителния елемент” на света. Няма нищо друго в този свят – освен тези какви ли не тела. Ако зная, че тялото е “градивната частица” на света, то нима аз съм напреднал особено много в познанието му? Какви изводи следват оттук?

Същността на света трябва да се определя от същността на тялото като негово “градиво”. Какво, впрочем, е тялото? За какво се сещам най-напред като чуя думата тяло? Какво е “общото” за всички тела? По какво си приличат така разнообразните, потискащо многобройните и преизпълнените с енергия и живот тела? Това е малка част от въпросите, които се появяват, когато човек започне да се доближава до загадката на света.

Но има и още такива въпроси. Например: на какво се дължи “преизобилието” на така многото и качествено различни тела? Светът гъмжи от какви ли не и блъскащи се едно с друго тела. Има ли нещо общо между, например, минерала и животното? А между мен като тяло и всички останали тела?

От друга страна погледнато, светът не е друго освен самите условия на моето съществуване. Аз самият, изглежда, доста влияя за тяхното възникване. Аз поне мога да ги променям. Мога да разделя условията на моето съществуване на природни (независещи от мен самия) и културни – създадени от човека. Това именно, струва ми се, са двата основни рода фактори на съществуването.

В какви отношения обаче се намират двата рода фактори (условия)? Ако при-род-ното е съществуващото “при” своя род, то оттук следва, че природата, нашето естество (латинското natura) не е друго, освен естественото, недокоснатото от човека, автентичното, не-културното и не-култивираното.

А как да разбера естеството на неприродните фактори на моето съществуване? Те, най-напред, са продукт най-вече на съзнанието ми. А е възможно аз да съм вложил цялата си душа в “ културата”, която е потребна на съществуването ми. А как ли следва да се отнасям към “унаследеното” на културата, в полето на която съществувам?

Доколко ли неговата същност е близка до мен самия, до истински потребното ми? Как да разбера това? Мога ли с нещо да повлияя за промяната на унаследената култура, на “не-природния” фактор на моето съществуване? Или съм обречен да бъда безпомощен спрямо нейната експанзия? Това са все неизбежни въпроси, на които всеки отговаря сам.

Как обаче да разбера “същината” на телата, на тялото? Имам ли достъп до неговата “сърцевина”, до невидимата му същност? Как да се добера до нея? Има ли път, по който да мога да стигна и до вътрешната, най-дълбоката същина на света?

Едно тяло – моето – ми е дадено непосредствено. Аз самият съм моето тяло, то е “част” от мен самия. Аз не мога да съм чужд на същината на собственото тяло. Ако разбера същината на своето тяло, тя ще съвпадне със същината на всяко друго тяло – това поне е сигурното. Телата, бидейки изяви на все един и същ материален свят, имат в себе си като заложена, наготово дадена, тяхна същност, от която изцяло зависи съществуването им.

Ако се добера до същината на моето тяло, то тя ще ми открие пътя за проникване в същината и на целия свят. Защото, повтарям, светът не е нищо друго освен… “изпълненост с тела”. Да вникна в същината на моето живо тяло, е нещо, от което завися и аз самият.

Най-важното е, че моето тяло е живо, е живот. Това е първото, от което следва да тръгна. Това е истина, която зная непосредствено. Тя по тази причина не се нуждае от някакво остроумно доказване. Но ако се опитам с една дума да изразя – пак непосредствено доловимата! – истина на живота си, коя ли ще бъде тази дума?

Търсената дума ще изрази същината на моето тяло, а от тук и същината на всяко друго тяло. Тогава как аз усещам в тялото си живота, който именно е негова същност? А пък животът за тялото е просто порив, влечение, искане, желание, копнеж, страст. Това също зная съвсем непосредствено. То не е извод от силогизъм, а усет, ненуждаещ се от доказателста: защото е нещо, непосредствено дадено ни.

Тази именно е силата, която ме кара да живея, да усещам най-пълно живота. Но как аз мога да изразя всичко това, чувствано от моето сърце? Възможно ли е то да се каже с една дума? Коя е тази дума? Дали ще я открия безпогрешно?

Търсената дума е думата воля? И то не каква да е воля, а воля за живот като същност на тялото ми. И на всяко друго тяло. Всяко тяло не е друго освен непосредствен израз на една воля за съществуване и живот, която го държи в нужната концентриция, изразяваща отдадеността му на съществуването, на живота. Това като първоначална интуиция ми стига. Но тя трябва да бъде осмислена впоследствие и по-старателно.

Ала как усещам в себе си волята за живот? Воля за живот – установих, че този е отговора на загадката, пред която се изправих. Същото не може да се изрази с друга, по-подходяща дума, тази дума е най-подходящата. Няма друга дума, която, подобно на думата воля, да е в състояние да изрази същината на живота, усещана от мен като сила на моето тяло. Волята е онова, което носи и дава живота на моето тяло. Или волята само “носи” живота, но не го “дава”?

“Животът е воля” и “волята е живот” – кой от двата израза е по-подходящият? На волята ли дължа живота си – или на живота си дължа своята воля? Има ли значение това? Дали пък двете думи – живот и воля – не са тъждествени, дали те не съвпадат по смисъл? Воля и живот едно и също нещо – съвсем вероятно е да е точно така.

Но умът ми едва ли може да разбере и да обясни що е воля. Той едва ли може да проумее истината, до която се добрах непосредствено, интуитивно, с чувството и с цялата си душа. Моята – като тяло – най-дълбока същина е воля. Едва ли ще разбера тази истина моят ум. На кое трябва повече да вярвам – на онова, което ме убеждава умът, или на онова, което шепти сърцето?

Има вероятно път, по който умът може да стигне до истината, която сърцето – чувството – ми казва. Аз често не зная кое от двете – чувството за живот или съзнанието за живот – е по-вярно и по-достоверно. Кое от тях ми говори повече, кое ми казва по-важното е въпрос, на който грябва да отговарям впоследствие.

Ако повярвам на чувството си – на усета, на усещането, на интуицията – то тогава какво ли ще ми каже то за живота и волята? Дали чувството няма да ме подведе? А дали може да се изрази с думи онова, което интуицията ми говори за волята за живот?

Ако волята за живот – за моето чувство – е тъкмо най-дълбока същина на моето тяло, то тази така ясна истина едва ли може да бъде изразена с думи. Защото най-адекватен начин за изразяване на чувства е само музиката. Само чрез музика – мелодия, песен, танц – мога да изразя усещането си за живота на тялото. Твърдо обаче знам: волята е силата на тялото и живота. Знам го, но не мога да го докажа. Но дали се нуждае от доказване и това? Нима то не се разбира със сърцето?

Често мълчанието е по-красноречиво от думите. Но има мълчание и мълчание. Има мълчание, преизпълнено с чувства – и със смисъл. Има многоказващо мълчание, има и нищо не казващо мълчание, въпреки че мълчанието винаги е загадъчно. Какво, впрочем, говори мълчанието на човека, който разбира – и “излъчва” – разбирането си без думи?

Мълчанието е най-адекватно и всецело открито към тайнството на живота. Самата воля не говори, а само най-натрапчиво иска и желае. Ето защо мълчанието е това, което следва да улови неизразимата с думи тайна на живота ни.

Защото за оня, който разбира, думите са съвсем излишни. Но това важи само за човека, който не е обърнал гръб на чистото усещане на непосредствения живот. Съвсем нормално е да се окаже, че думите пречат, обвиват в словесна мъгла чистотата на автентично почувствания живот.

Какво следва от това, включително и за философията? Какво представлява от тази гледна точка философията, подхлъзнала се в блатото на безкрайните думи и обяснения? Може да се философства и чрез мълчаливо съпреживяване на чувствата, владеещи без остатък душите. Философията – нищо чудно – се стреми тъкмо към безмълвието като към свой най-висш идеал. Светът на волята и на живота не се нуждае от много думи. Защото тия, които разбират какво собствената им воля говори, действат. А не говорят само…

(Следва)

Добави в Svejo