А що е истина? (12.1)

ЛЕКЦИЯ ДВАНАДЕСЕТА: Същността на истината

12.1.А що е истина?

“Истината е велико понятие и дума, при споменаването на която на човека трябва да се вдига по-високо гръдта.” (Хегел) Безразличието към истината е гибелно за човешката душа, то е симптом за възможно най-голяма извратеност и изкривеност на съзнанието и мисълта. Да мислиш в противоречие с истината и – следователно – в съгласие с лъжата, заблуждението и неистината съвсем не е, както изглежда на някои, някаква изтънчена хитрост на ума и разсъдъка. А е само призрак на болната и непълноценно живеещата душа, която няма сили да погледне на битието в неговата откритост, в неговата възвишеност и величавост, в неговата всичко превъзхождаща и неизразима ценност.

Да, наистина, истината сама по себе си е висша ценност за човека, който иска да е адекватен на битието, а също и съответстващ на самия себе си, на своето вътрешно естество. Но философията – и логиката като нейна органична част – не може да се задоволява с проста възхвала на истината, а е длъжна да я разбере и смислено да отговори на най-основния въпрос за същността на истината.

Така поставен, този въпрос е тъкмо прочутият Пилатов въпрос-отговор, с който консулът на Римската империя се обръща към Спасителя, изрекъл тия думи: "Аз съм Истината, и Пътя, и Живота". Преизпълнен с презрение и високомерие спрямо истината, която Христос носи на света, а също и към всяка друга истина, римският аристократ съвсевм спонтанно възкликва: "А що е истина?!". Защото за Пилат явно не подлежи на обсъждане въпросът за истината, понеже той "знае", че истина не съществува, че истината е една от най-големите илюзии на човеците. Поставяйки своя лукав въпрос-отговор, Пилат поставя себе си, своята суетна субективност над истината, а значи и над всичко друго, над съществуващото даже. Той е убеден, че всеки човек има своя "истина", което в края на краищата означава, че общовалидна истина няма и не може да има. За него истината, следователно, доколкото за такава изобщо може да се говори, е нещо изцяло субективно.

Ала щом това е така – или ако това наистина е така – то Пилат няма никакво право да поставя своята чисто субективна "истина" (а именно, че истина не съществува!) над всяка друга възможна истина, включително и тази, че истина не само съществува, но и че тя изобщо е най-висшето, към което можем да се стремим. Затова Пилат, казвайки своята прочута "истина" – "А що е истина, т.е. такава няма?!" – и сам себе си опровергава и върви против самия себе си. Защото ако той наистина беше прав, то тогава не би трябвало изобщо да пита и говори: ако няма истина, то тогава всичко е неистина, в това число и неговото собствено питане-изказване. В края на краищата има ли смисъл да се говори ако предварително знаем, че това, което казваме, е все неистина?!

Който си позволи лукса да каже “няма истина”, и в същото време претендира, че това “няма истина” е една… истина (ако беше честен, би трябвало да каже, че и то не е истина!), в крайна сметка казва ето това: “Няма истина – с изключение на истината, че няма истина”. И така сам себе си опровергава: щом има и една единствена истина, значи истина има! А пък на такива, които приказват подобни неосмислени неща, съвсем не бива да им се вярва.

Но да оставим мнението на Пилат, който не знае какво говори и какво прави. Отделих му внимание, защото и до ден днешен се срещат толкова много Пилатовци, които мислят, че казват нещо, когато твърдят: А що е истина?, Истина не съществува!, Аз съм истината! и пр.

Да питаш смислено “Що е истина?” означава да си проникнат от нея, да я усещаш в себе си, да се чувстваш овладян от нейната сила. Не е някакво особено дълбокомислие скептическото недоумение пред истината, а и голото й отрицание. Питайки за истината, трябва да се откажем от всякакво съзнание или по-скоро самомнение, че "аз съм всичко, а истината – нищо!". Напротив, към истината трябва да се отнасяме със смирение и със съзнанието за огромното й превъзходство пред всичко друго, в това число и пред нас самите. Всичко на този свят има някаква ценност и някакъв смисъл само дотолкова, доколкото носи в себе си някаква истина, доколкото е въплъщение на една конкретна истина. Казваме "Той е истински човек!" и разбираме съответствието му или поне "приликата", причастността му с истината на човека, с вечната идея за човека, която е съвършена и неизразима, а ние сме нейно смътно и бледо подобие. Любовта към истината е нещо, което все пак се среща сред човешките същества, а нима може да бъде обичано нещо, за което не сме сигурни, че съществува.

Но истината действително е едно неизразимо тайнство. Тя не може да бъде "видяна" с просто око, тя не е нещо, което можеш "да сложиш в джоба си" (подобно на монета) и да си уверен, че го притежаваш. Интуитивно много често чувстваме, че "това е истина", а другото е неистина или илюзия, но тази увереност не е достатъчна и не удовлетворява напълно разума. Защото ако те запитат “А защо това е истина?” и ти след това нищо не можеш да кажеш в замяна, то тогава колко струва една такава неведома и за теб самия истина? Чувството за истина всъщност само изпълва душата с нея и на нас такава истина ни стига, но когато ни се налага да я предадем на някой друг, да "заразим" и неговата душа с истината, до която сме достигнали, се изисква "съобщаемост", възможност за пълноценно изразяване, разбираемост, яснота и достоверност. Истина е онова, което принадлежи на всички, а не само на един; но нали всяка истина най-напред "проблясва" в нечия глава, ражда се в едно съзнание, което не бива да бъде нейна утроба, а също и неин гроб?! За да не стане това последното тя трябва да бъде предадена на другите, при това категорично ясно и просто, а също и "интригуващо", вълнуващо. Казвам това, защото истината, която не може да заинтригува никой, не заслужава да бъде наречена истина, тя едва ли е истина.

Търсейки истината за това... що е истина, ние ще извървим дълъг път. В някакъв смисъл истината именно е пътуване и дори "преследване", тя никому не се дава наготово. Затова трябва да имаме търпението да го извървим, дори да вложим известна страст.

Засега постигнахме поне това: • истината е се намира в някакво дълбоко отношение към битието, към същността няа съществуващото; • ничие съ-знание и мислене – ако са истински – не е и не може да бъде безразлично към истината; • истината е велика и значима за човека ценност.

Но да се опитаме все пак да разберем какво е онова, което "притежаваме" преди тръгването към истината; защото ако тя е на "финала", то какво тогава имаме в самото начало на пътя, водещ към нея?

Известно е, че Сократ – "най-мъдрият от всички гърци" по думите на оракула – преди всеки разговор по важен въпрос, където се поставя на изследване и търсене истината за нещо, пред всички ония, които прибързано са го карали да каже "какво мисли", "какво знае", "какво е мнението" му, е твърдял само това: "зная само, че не зная". Наистина, ако предварително “си знаем всичко" или пък "цялата истина", има ли тогава смисъл да се отправяме на някакво толкова “изморително” пътешествие към нея?! Затова “да знаеш, че не знаеш” е начало на познанието; без съзнание за своето незнание никой не може да осъзнае потребността от търсене на някаква истина и на някакво знание. Ако го няма това знание за незнанието по даден въпрос е изключено да се появи и самия въпрос, тогава ние продължаваме да пребиваваме несмущавани от нищо и в плен на своето незнание, което ни е завладяло изцяло.

Но несъзнаваното незнание, което е самата безпроблемност или безвъпросност, не е най-лошото, което може да ни сполети. Това не зная, че не зная е просто една тъмнина, едно нищо, в което съзнанието е потопено, но има и по-зло от него. И то е: мисля си, че зная, с което живея в илюзия за някакво ефимерно знание, докато всъщност и в действителност не зная. Това несъзнавано незнание е по-лошо от другото, защото е допълнено със самомнението за несъществуващо знание, т.е. с една самозаблуда. Тук става дума не за непроницаемото незнание, което имахме в първия случай, а за изкривено съзнание, което само си мисли че знае, докато всъщност не знае. В такъв случай имаме невярно "знание", другояче казано – мнение. До появата на знанието е времето на мненията, които са негови съвсем непълноценни заместители.

Появата на знанието унищожава потребността от мнения, те вече са излишни, в само светлината на знанието може да се разбере, че са били само-мнения, т.е. субективни изкривявания на истината, предразсъдъци, предубеждения, фалшиви уверености. Територията между незнанието и знанието е "населена" тъкмо с такива непълноценни продукти на нашата умствена активност, а също и на нашата умствена ленивост, т.е. с безброй неистини. Знанието е истината, извън знанието са незнанието, неистините и всички ония "полу-истини", т.е. заблудите и илюзиите. Що се отнася до грешките, то те са свързани с истината и знанието – защото ги подпомагат, защото са свързани с усилията на ума, устремен към знанието.

Неукият човек, невежата, не знае, защото му липсват знания, неговото съзнание пребивава в тъмнина, в полумрака на илюзиите, той просто "не е информиран". Рядко могат да се открият знания извън някакъв род наука и затова ученето, заниманието с наука, разширява хоризонта на нашето знание, а също и хвърля светлина върху незнанието. Неукият не може и да знае, че не знае, а какво остава да знае; по същия начин, казва Кант, слепият не може да си представи мрака докато не е станал зрящ. И добавя: познанието на незнанието предполага наука и прави човека скромен, докато въображаемото знание, напротив, го прави "вятърничав". Първото е едно достойно незнание, докато второто е недостойно "знание".

Незнанието на неща, които още не можем да знаем, е невинно. Порочно пък е незнанието на неща, които следва да знаем и чието знание е лесно. Според Кант човек може да бъде исторически незнаещ, а също и неразумно незнаещ. На първия липсват исторически знания (факти, информация, създадени отдавна теории), което не е така фатално, стига да е мислещ и разумен. От друга страна ако човек е натрупал много информация, т.е. е много-учен, но не употребява ума и мисълта си за друго, а значи способността му за разсъждение е неразвита, той в крайна сметка е един неразумно незнаещ. Педантът пък е надменен учен без знание, т.е. същество, "лепнато за формалностите". Той е ограничен по отношение на ядрото на нещата и затова вижда само одаянията и черупките. За Кант педантичността е "досадна разсъдъчност и безполезна точност ("микрология") във формалностите, буквоедство". Педантичността винаги е свойство на един ограничен ум, педантът е нещастно подражание и карикатура на точния, методичен ум.

Накрая във връзка с незнанието бихме могли да споменем за вредата от незнанието на философията. Тук е налице типът на учените хора, които имат исторически познания, но смятат философията за излишна. Това е така наречената от Кант "циклопска ученост", на която й липсва едно око, окото на философията. Такива учени могат много да знаят, но тяхното знание е непълноценно, те са нещо, което отговаря на нашия израз "кон с капаци". Общо взето това е, което може да се каже тук за незнанието (мнението) и за произлизащото от него по отношение на човешкото съзнание.

(Следва)

Добави в Svejo